Производството е по реда на чл. 208 – 228 от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма], с ЕИК[ЕИК], представляван от управителката си

С. Д. М., чрез процесуалния му представител адв.. С П. С., против решение № 1069 от 17. 06. 2015 год. по адм. д. № 2582/2014 год. по описа на Административен съд –Бургас.

Касаторът твърди, че решението е неправилно по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Моли за отмяна на решението и присъждане на разноски по делото. Представя списък с разноските. Ответникът - Директорът на дирекция ОДОП гр. Б. при ЦУ на НАП,

редовно призован, не се явява и не се представлява.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава подробно заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на О. отделение, преценявайки допустимостта на жалбите, правилността на решението на релевираните касационни основания и след служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК прие за установено следното:

Касационната жалба е подадена от страна по делото и в срок, поради което е процесуално допустима. По съществото на спора настоящият касационен състав съобрази следното:

Предмет на спора пред административния съд е Ревизионен акт №[ЕИК]/24. 07. 2014 г., издаден от началник сектор „Ревизии“ и главен инспектор при ТД на НАП [населено място], в частта, потвърдена с Решение № 291/20. 10. 2014 г. на Директор на дирекция „ОДОП” [населено място] при ЦУ на НАП, с която на [фирма] са определени задължения по чл. 42 от ЗДДФЛ за данъчен период 01. 01. 2012г.- 31. 12. 2012г. в размер на 1 359, 97 лева и лихва за забава в размер на 271, 15 лева и по ЗДДС за данъчни периоди от 01. 08. 2009г.–31. 08. 2009г., 01. 12. 2009г.–31. 12. 2009г., 01. 02. 2011г.–28. 02. 2011г., 01. 03. 2011г.–31. 03. 2011г., 01. 04. 2011г.–30. 04. 2011г., 01. 05. 2011г.–31. 05. 2011г., 01. 06. 2011г.–30. 06. 2011г., 01. 10. 2011г.–31. 10. 2011г., 01. 01. 2012г.–31. 01. 2012г., 01. 10. 2012г.–31. 10. 2012г., 01. 11. 2012г.–30. 11. 2012г., 01. 12. 2012г.–31. 12. 2012г., 01. 01. 2013г.–31. 01. 2013г., 01. 02. 2013г.–28. 02. 2013г., 01. 03. 2013г.–31. 03. 2013г., 01. 04. 2013г.–30. 04. 2013г., 01. 05. 2013г.–31. 05. 2013г., 01. 06. 2013г.–30. 06. 2013г., 01. 07. 2013г.–31. 07. 2013г., 01. 08. 2013г.–31. 08. 2013г., 01. 09. 2013г.–30. 09. 2013г., 01. 10. 2013г.–31. 10. 2013г., 01. 11. 2013г.–30. 11. 2013г. и 01. 12. 2013г.–31. 12. 2013г. в размер на 15 212. 16 лева и лихва за забава в размер на 4 038, 17 лева.

За да обоснове формирания краен правен извод за неоснователност на релевираните в жалбата твърдения, първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма и при липса на допуснати съществени нарушения на административно производствените правила. За да отхвърли жалбата на [фирма], първоинстанционният съд е приел, че

притежаването на данъчна фактура е условие за упражняване на правото предвид чл. 71, т. 1 от ЗДДС, но само по себе си не е достатъчно.

За възникване на П. следва да са налице предпоставките по чл. 68 и 69 от ЗДДС, като основен юридически факт е изпълнението на облагаема доставка, т. е. възникване на данъчно събитие.

Подробно обсъдените доказателства за всеки определен пункт, сочат начисляване на данъка при липса на данъчен документ съставен при спазване на изискванията, а за фактурите с доставчик [фирма] и [фирма] се касае за повторно упражнено право. Поради това и корекциите са направени в съответствие със законовите норми. Обжалваното решение е правилно и законосъобразно.

Неоснователни са доводите за неправилност поради неправилно прилагане на материалния закон и необоснованост, поддържани като касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК, като в касационната жалба се възпроизвеждат идентични с направените в първоинстанционно производство и обсъдени от съда възражения. Акцентирането на счетоводни грешки поради здравословни проблеми на счетоводителя е неотносимо към касационните основания.

При постановяване на решението съдът е обсъдил относимите за спора фактически обстоятелства, в която връзка е направил извод за законосъобразност на РА.

Относно приложението на чл. 42 от ЗДДФЛ съдът е направил обоснован извод за съобразяване на изискванията на закона при определяне на размера на дължимия данък. При релевантната фактическа установеност правилно е прието, че задълженото лице като работодател по смисъла на чл. 42 е определило правилно данъка за доходи от трудови отношения, но не е внесен пълният размер. Този факт не е опроверган в хода на производството поради което невнесеният пълен размер е определен от данъчния орган като дължим.

Относно установените задължения по ЗДДС, следващи от непризнато П., също са направени обосновани изводи за законосъобразност на РА.

За конкретно посочени данъчни периоди от 2009 г. до 2011 г. е извършена корекция на стойността на доставки с право на ДК и данъчния кредит на осн. чл. 68, ал. 1 във вр. с чл. 74, т. 1 от ЗДДС е намален. За възникване на П. следва да са налице предпоставките по чл. 68 и 69 от ЗДДС, като основен юридически факт е изпълнението на облагаема доставка, т. е. възникване на данъчно събитие. В тази връзка притежаването на данъчна фактура е условие за упражняване на правото предвид чл. 71, т. 1 от ЗДДС, но само по себе си не е достатъчно от гл. т. на приложимостта на ЗДДС. Изпълнението на доставката, отразено във фактурите, определя възникването на П., което в случая не е налице. Начисляването на данък е обвързано от притежаване на данъчен документ, изготвен в съответствие с чл. 114 и 115 от ЗДДС. Подробно обсъдените доказателства за всеки определен пункт, сочат на начисляване на данъка при липса на данъчен документ съставен при спазване на изискванията, а за фактурите с доставчик [фирма] и [фирма] се касае за повторно упражнено право. Поради това и корекциите са направени в съответствие със законовите норми.

Неоснователни са доводите в касационната жалба за неправилно установяване на задължения по ЗДДС, основани на издадени фактури, съответстващи на изискванията на ЗСч. В този аспект са относими съображенията за правното значение на фактурата с оглед преценката за реално изпълнение на доставките. Позоваването на проблеми с лицето водило счетоводството, е неотносимо към спора.

Правилно е приел първоинстанционният съд, че констатациите на органа по приходите се потвърждават от заключението на вещото лице, по допуснатата и приета в хода на съдебното производство съдебно-икономическа експертиза. Видно от заключението на вещото лице, което не е оспорено от страните и което съдът кредитира като компетентно и безпристрастно, фактури с № 33161/24. 02. 2011 г., издадена от [фирма] и № 4443/28. 02. 2011 г., издадена от [фирма] са двойно осчетоводени, съответно през м. 02 и м. 03. 2011 г. и през двата месеца е ползвано право на пълен данъчен кредит. Установено е още, че в счетоводството на [фирма] са осчетоводени 3 броя фактури (№ 83/29. 08. 2009 г., № 91/31. 08. 2009 г. и 377/30. 09. 2011 г.), по които ревизираният търговец не фигурира нито като доставчик, нито като получател.

По отношение на фактурите издадени от [фирма] и [фирма], правилно е приел първоинстанционният съд, че действително ревизираното лице притежава данъчни документи в съответствие с изискванията на чл. 114 и чл. 115 от ЗДДС, но същите не могат да породят повторно право но данъчен кредит, след като това право е упражнено веднъж през месец февруари 2011 г. Правилно органът по приходите е приел, че при последващото отразяване в дневника за покупки през месец март 2011 г. не са изпълнени условията на чл. 68, ал. 1 от ЗДДС, тъй като лицето не притежава данъчен документ по чл. 71, т. 1 от ЗДДС.

По отношение на отразените в дневника за продажби три броя фактури, с издател [фирма] и получател [фирма] правилно е отказано право на данъчен кредит, тъй като ревизираното лице не притежава документ по чл. 71, т. 1 от ЗДДС за тези доставки. [фирма] не е получател по отразените в дневника за покупки фактури с № 83/29. 08. 2009 г., № 91/31. 08. 2009 г. и № 377/30. 09. 2011 г.

По отношение на данъчните фактури с издател [фирма], [фирма] и [фирма], правилно е отказано право на данъчен кредит за разликата между отразеното в дневника за продажби и посоченото в съответните данъчни фактури. За тази разлика не са изпълнени условията на чл. 68, ал. 1 от ЗДДС, тъй като лицето не притежава данъчен документ по чл. 71, т. 1 от ЗДДС. Тези изводи се отнасят и за неправилно отразената в дневника за покупки фактура, с издател [фирма].

Правилно е отказано и право на данъчен кредит по документ № 1/31. 01. 2012 г. и № 5/31. 05. 2011 г., отразени в дневника за продажби на ревизираното лице и посочени като покупки от населението. Посочените документи нямат характеристиките на данъчен документ, съставен в съответствие с изискванията на чл. 114 и чл. 115 от ЗДДС, поради което не са изпълнени условията на чл. 68, ал. 1 от ЗДДС.

Правилно органът по приходите е определил задължения и за данъчни периоди от 01. 11. 2009 г. – 30. 11. 2009 г., 01. 10. 2012 г. – 31. 10. 2012 г., 01. 11. 2012 г. – 30. 11. 2012 г., 01. 04. 2013 г. – 30. 04. 2013 г., 01. 05. 2013 г. – 31. 05. 2013 г., 01. 06. 2013 г. – 30. 06. 2013 г., 01. 07. 2013 г. – 31. 07. 2013 г., 01. 08. 2013 г. – 31. 08. 2013 г., 01. 09. 2013 г. – 30. 09. 2013 г., 01. 10. 2013 г. – 31. 10. 2013 г., 01. 11. 2013 г. – 30. 11. 2013 г. и 01. 12. 2013 г. -31. 12. 2013 г., след като е установил частично или пълно неплащане на декларираните задълженията.

Решението е валидно, допустимо и правилно, поради което касационната инстанция го оставя в сила.

Разноски: С оглед изхода на спора не се дължат разноски.

Водим от гореизложеното и в този смисъл, на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, състав на О. отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА

решение № 1069 от 17. 06. 2015 год. по адм. д. № 2582/2014 год. по описа на Административен съд –Бургас.

Решението е окончателно.

Особено мнение: