Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 72, ал. 4 от Закон за Министерство на вътрешните работи (ЗМВР).
Образувано е по касационна жалба на М. К. У. против решение №1900/20. 11. 2014г., постановено по адм. дело № 666/2014г., по описа на Административен съд – Благоевград. Касаторът навежда доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение, като постановено при неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания съобразно чл. 209, т. 3 от АПК. Моли решението да бъде отменено и да се постанови ново по съществото на спора, с което да се уважи жалбата му срещу оспорения административен акт. Претендира присъждане на разноски за двете инстанции.
Ответната в производството страна – Т. С. В., полицай при РУ на МВР – С. не ангажира становище по жалбата.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и за правилност на първоинстанционното решение.
Върховният административен съд, състав на П. отделение като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените в нея отменителни касационни основания, съгласно чл. 209 от АПК
, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК , от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.
С обжалваното решение административният съд отхвърля жалбата на М. К. У. против заповед за задържане на лице № 473/22. 09. 2014 г., издадена от Т. С. В., полицай при РУ на МВР – С.. Заповедта е издадена въз основа на Докладна записка с рег.№ 339р-2940/2014г. От докладната записка се установява, че на 22. 09. 2014г. около 18:00 часа, в РУП – С. е получен сигнал за извършена кражба в магазин “К.”. На място, началникът на охраната в магазина обяснява, че две лица са пазарували, взели са една бутилка сок, изпили са я и са я оставили празна на рафта. Описаното се е потвърдило при преглеждане на запис от камера в магазина. В докладната записка е посочено още, че след установяване на самоличността на извършителите, лицата са отведени в РУП – С., и задържани за 24 часа. Заповедта за задържане е издадена в 19:15 часа, на 22. 09. 2014г., като М. У. е освободен в 13:45 часа на 23. 09. 2014г.
За да отхвърли жалбата, решаващият съд приема, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган по смисъла на чл. 72, ал. 1 от ЗМВР. Видно от Писмо изх.№ 339р-4764/10. 11. 2014г. Т. В. е назначен за служител в Група „Охранителна полиция“ при РУП – С., като съгласно ежедневна ведомост на личния състав същият е изпълнявал функциите си на 22. 09. 2014г. за времето от 08:30. часа до 20:30 часа. Процесната заповед е издадена в предвидената от закона писмена форма, съдържа реквизитите по чл. 74, ал. 2, т. 1-6 от ЗМВР и при издаването й не са допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила. Административният акт не противоречи на материалноправните разпореди. Заповедта е издадена на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, съгласно която разпоредба полицейските органи могат да задържат лице, за което има данни, че е извършило престъпление. С оглед приложимата правна норма, първоинстанционният съд прави извод, че неотносими към спора се явяват доводите на оспорващата страна, целящи да установят, че същата не е извършила кражбата, за която са били налице данни. Решаващият съд обосновава изводите си въз основа на тълкуване – правно и граматическо на приложимата материалноправна норма. Обсъдени са всички наведени доводи и възражения, включително и приложението на един от основните принципи в административното производство – принципа за съразмерност.
Решението е правилно - липсват основания по чл. 209, т. 3 АПК за отмяната му. Съдебният акт е постановен при спазване на процесуалните и материалноправните изисквания на приложимата нормативна уредба. Формираните правни изводи са обосновани и законосъобразни, поради което изцяло се споделят от настоящата касационна инстанция.
Правото на свобода и сигурност е регламентирано в чл. 5§1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС, ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г. - ДВ, бр. 66 от 1992 г.; в сила за Р. Б от 7 септември 1992 г.), непосредствено след правото на живот (чл. 2) и следващите забрани на изтезанията и нечовешко отношение (чл. 3). След прогласяването на основното право, в първата разпоредба на Конвенцията се изброяват хипотезите, в които ограничаването на личната свобода е допустимо. Изброяването е изчерпателно и трябва да се тълкува ограничително. Само този подход съответства на целта на чл. 5 – да гарантира, че никой няма да бъде произволно лишен от свобода, на основание, което не е визирано в Конвенцията. Чл. 5§1 изисква на първо място задържането да е „законосъобразно“, което включва условието да бъде спазен редът, предписан от националния закон. Така, чрез изискването за законосъобразност, Конвенцията препраща по същество към националното право.
По своята правна същност, мярка „задържане за срок от 24 часа” по чл. 72 – чл. 75 от ЗМВР представлява принудителна административна мярка – административното разпореждане на орган на власт, непосредствено засягащо правната сфера на адресата.
Предпоставка за 24 – часовото задържане е наличието на достатъчно данни, от които може да се направи обосновано предположението, че задържаното лице е извършило противоправно деяние. Целта на закона е задържането като превантивна мярка да предотврати възможността задържаното лице да се укрие и спрямо него да не може да бъде проведено предварително разследване. Ето защо, възможността на органите на МВР да приложат принудителната административна мярка „задържане за срок до 24 часа“ е дейност, свързана с разкриването на престъпление, а не с наличието на вече доказано такова.
Съгласно нормата на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР полицейските органи могат да задържат лице за което има данни, че е извършило престъпление. Задържането, като принудителна административна мярка, се предприема от полицейския орган при условията на оперативна самостоятелност. От данните по делото е видно, че касаторът е съпричастен към извършване на конкретно престъпление по смисъла на чл. 194 от НК (НАКАЗАТЕЛЕН КОДЕКС). Следователно, към момента на издаване на оспорваната заповед са налице достатъчно данни за извършено престъпление от страна на У., което е основание за прилагането на ПАМ по смисъла на чл. 72 ЗМВР като не е необходимо тези данни да са пълни или категорично да уличават лицето в извършването на престъпление. Заповедта е издадена на основание същата приложена норма на ЗМВР.
В конкретния случай е изпълнено законовото изискване по чл. 74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР, за посочване в заповедта по чл. 72, ал. 1 от ЗМВР на основанието за прилагането на принудителната административна мярка „задържане за срок от 24 часа”. В заповедта за задържане е посочено правното основание за издаването й, а относно фактическите основания заповедта препраща към Докладна записка с рег.№ 339р-2940/2014г. Лицето е уведомено за основанията (правни и фактически) за задържането му и са разяснени правата му, с което е гарантиран принципа за защита от произвол, съгласно чл. 5§2 от КЗПЧОС.
Неоснователни са възраженията на касатора относно нарушаване принципа за съразмерност при упражняването на правомощията на администрацията.
Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от АПК административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. В контекста на принципа по чл. 6, ал. 2 от АПК прилагането на ПАМ по чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР следва да е оправдано от гл. т. на съразмерността на налаганото ограничение с необходимостта за постигането на законовата цел. Налагането на принудителната административна мярка „задържане за срок от 24 часа” е оправдано, тъй като в случая са налице конкретни данни, че задържането е извършено с оглед на обществения интерес, който интерес, независимо от презумпцията за невиновност, надделява над правилото за зачитане на личната свобода. Изведените от практиката на Европейския съд по правата на човека принципи по прилагането на чл. 5, §1, б. с) от КЗПЧОС, съотнесени към настоящия случай, водят до извод, че за задържането на жалбоподателя са налице достатъчно данни, обуславящи реална необходимост в името на обществения интерес, който е предпочетен над правото на зачитане на личната му свобода.
С оглед на изложеното, Върховният административен съд намира, че обжалваното решение съответства на материалния закон и е обосновано, поради което не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК настоящата инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на П. отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение №1900/20. 11. 2014г., постановено по адм. дело № 666/2014г. по описа на Административен съд – Благоевград. РЕШЕНИЕТО е окончателно. Особено мнение: