Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. В. Т. – пълномощник на С. Т. К., против въззивно решение № 10136/08. 02. 2021 г., постановено по в. гр. д. № 2108/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 6287/27. 08. 2019 г. по гр. д. № 1576/2018 г. Софийски градски съд, в обжалваната част, с която е отхвърлен предявеният от С. Т. К. против Прокуратурата на Р. Б иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за осъждане на ответника да му заплати обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на проведено досъдебно производство № 1428/2013 г. по описа на 09 РУП-СДВР, за разликата над присъдените 500 лв. до пълния предявен размер от 26 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 05. 02. 2015 г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК.

В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване, касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Как следва да се прилага общественият критерии за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди?” и 2. „Следва ли периодът, през който ищецът е търпял МН „задържане под стража” да бъде взет предвид при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, в случаите, в които периодът на задържане е приспаднат от наказание наложено, на ищеца по друго наказателно производство?“. Сочи, че първият въпрос е разрешен в противоречие с решение № 150/21. 06. 2016 г. по гр. д. № 1177/2016 г. на ВКС, III г. о. и с решения на Районен съд - Пловдив и Окръжен съд - Пловдив, за които, твърди, че са постановени по сходен случай. Поддържа, че въпросът за справедливото обезщетение за неимуществени вреди е решаван противоречиво от съдилищата, както и, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответната страна по жалбата Прокуратурата на Р. Б не е подала отговор и не изразява становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:

Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва атакуваното решение, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима.

С обжалваното решение е потвърдено решение № 6287/27. 08. 2019 г. по гр. д. № 1576/2018 г. Софийски градски съд в обжалваната част, с която е отхвърлен предявеният от С. Т. К. против Прокуратурата на Р. Б иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за осъждане на ответника да му заплати обезщетение за претърпени в резултат на проведено досъдебно производство № 1428/2013 г. по описа на 09 РУП-СДВР неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 05. 02. 2015 г. за разликата над присъдените 500 лв. до пълния предявен размер от 26 000 лв. Първоинстанционното решение в частта, в която Прокуратурата на Р. Б е осъдена да заплати на ищеца сумата от 500 лв., обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 05. 02. 2015 г. до окончателното изплащане, както и в частта, с която претенцията на ищеца за заплащане на законна лихва за периода от 26. 02. 2014 г. до 04. 02. 2015 г. е отхвърлена е влязло в сила, тъй като не е необжалвано.

По делото е установено, че досъдебното производство № 1428/2013 г. по описа на 09 РУП-СДВР, пр. пр. № 18295/2013 г. на СРП е било образувано на 16. 05. 2013 г., а на 20. 05. 2013 г. е издадена заповед за задържане на ищеца за срок от 24 часа и е извършен личен обиск по отношение на него. На 21. 05. 2013 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем за извършването на престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от три до десет години. На същата дата е издадено и постановление за задържането му под стража за срок от 72 часа. На 23. 05. 2013 г. на ищеца е определена мярка за неотклонение „задържане под стража“. На 10. 09. 2013 г. съдът е изменил мярката за неотклонение в „подписка“. На 09. 01. 2014 г. е издадено постановление за привличане на ищеца за обвиняем за престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ НК и му е определена мярка за неотклонение „подписка“. С постановление от 18. 02. 2014 г. на СГП е прекратено наказателното производство по горепосоченото досъдебно производство срещу ищеца и е отменена наложената му мярка за неотклонение. От представената, макар и непълна, справка за наличие на неприключили наказателни производства срещу ищеца за периода, през който срещу него е водено процесното наказателно производство е установено, че последният е бил обвиняем/подсъдим по други две наказателни производства. Видно от представената справка за съдимост на ищеца, последният е осъждан 18 пъти /за периода 2007-2018 г./, включително за престъпления като това, в което е обвинен по досъдебното производство, като е изтърпял наказания за лишаване от свобода от 4 години. Съгласно приложеното по делото постановление от 15. 06. 2016 г. по описа на СРП на основание чл. 59, ал. 3 НК е приспаднато от наложеното на ищеца наказание в размер на 3 г. и 4 м. лишаване от свобода по НОХД № 2303/2014 г. на СРС с времето, през което осъденият е бил задържан по ДП № 1428/2013 г. на 09 РУП при СДВР, а именно в периода от 21. 05. 2013 г. до 10. 09. 2013 г. – 4 месеца и 19 дни. Отрицателните изживявания на С. Т. К. са установени въз основа на събраните показания на свидетеля К. – майка на ищеца, която твърди, че живее с него в един дом и ищецът се грижел за нея и за баща си, тъй като той бил с мозъчен инсулт, брат му и сестра му били със 100 % слепота. Синът й работил в строителството за по 30-40 лв. на ден и бил глава на семейството. Един ден дошли полицаи и прибрали сина й, като казали на свидетелката да отиде в 9 РУП за повече сведения. Там тя научила, че е обвинен в грабеж, който според нея не бил извършил. След това около 3 – 4 месеца, тъй бил задържан, а когато го посещавала в ареста, ищецът твърдял, че не е извършил грабежа, за който го обвиняват, споделил пред нея, че се чувства зле, притеснявал се за близките си и за децата си, тъй като нямало кой да се грижи за двете му дъщери. Майката на децата му ги била напуснала. Грижил се за брат си, сестра си и баща си, като им закупувал храна и медикаменти. Излага, че синът й изпитвал притеснения за воденото срещу него дело, страхувал се да не го осъдят, тъй като нямал вина. От показанията на свидетелката Б., която живее в един квартал със семейството на ищеца е установено, че ищецът се грижел за семейството си, а жена му го оставила с две деца. Бащата на ищеца бил болен, а брат му и сестра му били слепи, само той работил, за да ги храни. Свидетелката разговаряла със С. Т. К., който плачел за роднините си, тъй като нямало кой да ги гледа. Ищецът й споделил, че се чувства странно, тъй като бил обвинен за някакъв грабеж, обиждали го, поради което плакал и се тормозил, тъй като не го бил извършил. Въззивният съд не е кредитирал показанията на двете свидетелки в частта, в която заявяват, че ищецът се е грижел за „баща си“, който бил с тежко мозъчно заболяване, доколкото в удостоверението му за раждане не е вписано лицето Н. Р. А. като негов баща и в частта, в която сочат периодите, през които ищецът е бил осъждан, съответно задържан в затвора, тъй като същите противоречат на събраните писмени доказателства. Изложил е, че макар и по делото да не се установява дали лицата, за които са приложени медицински документи са в родствена връзка с ищеца, то от свидетелските показания приема, че ищецът е полагал грижи за свои близки, които са имали здравословни проблеми и те са разчитали на него. Ищецът се е грижил и е изпитвал притеснения за отглеждането на дъщеря си и на друго дете, за което няма данни да му е дъщеря, тъй като името му не е записано в удостоверението й за раждане. Посочил е, че предвид вида и тежестта на инкриминираното деяние – ищецът е бил обвинен в извършването на тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК и ангажиращо сериозна наказателна отговорност с наказание „лишаване от свобода“ заплахата от налагането му, също увеличава състоянието на притеснение и страх. В конкретния случай тази заплаха е била още по-силна, поради факта, че единствено ищецът е работел в семейството и е осигурявал прехраната както на своето дете, така и на свои близки, с които е живеел в един дом и те са разчитали на неговата помощ. Всички тези обстоятелства съдът е отчел при определяне размера на дължимото обезщетение. Освен това въззивният съд е посочил, че в случая продължителността на Наказателен процес – 8 месеца и 28 дни е в рамките на нормалното. Наказателното производство спрямо ищеца е прекратено в досъдебна фаза, без да е внасян обвинителен акт в съда, т. е. интензитета на притесненията и безпокойството не е бил толкова голям. Спрямо ищеца не са били извършени множество на брой или интензивни процесуално-следствени действия. Освен това предишните и последващите осъждания общо 18 на брой нямат отношение към фактическите предпоставки за ангажиране отговорността на ответника, като тези обстоятелства не могат да оправдаят неоснователното повдигане на конкретното обвинение, но следва да бъдат отчетени при определяне на обезщетението за увреждане и то в посока намаляване размера на обезщетението. Обвиненията и наказанията не са имали нито възпираща, нито възпитаваща роля за ищеца, който факт има значение при определянето на обема и интензивността на болките и страданията от процесното незаконно повдигнато обвинение. Установените от двете свидетелки вреди, свързани с неудобства и страдания са все такива, които всеки индивид при подобни обстоятелства неминуемо търпи, т. е. не се установяват вреди над обичайните. Не са установени специфични здравословни проблеми от психическо или физическо естество, както и конкретното разследване да е довело до загуба на социален или професионален статус. Това се все обстоятелства, чиято липса води до определяне на по-нисък размер на обезщетение. Приел е за неоснователно възражението на жалбоподателя, че трябва да се репарират вредите от задържането му под стража, въпреки че периодът от 21. 05. 2013 г. до 10. 09. 2013 г. е приспаднат от наказание, наложено на ищеца по друго наказателно производство, по съображения, че съгласно чл. 179 ЗИНЗС изтърпяното наказание „лишаване от свобода“ по незаконно обвинение се зачита като изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ по друга влязла в сила осъдителна присъда. В този случай законът заличава правните последици от незаконното задържане чрез правна фикция - счита се, че задържането под стража е изпълнение на наказанието по друга влязла в сила присъда. Целта на закона е да се защити и гарантира правото на свободно придвижване на осъдения, като не се допусне надлежаване, в случай на отменена присъда или незаконно задържане под стража. Такъв е и настоящият случай. Установено е, че ищецът е бил задържан под стража по незаконно обвинение за срок от 4 месеца и 19 дни, но след това времето на задържане е било приспаднато от изпълнението на наказание „лишаване от свобода“ по друга присъда. Тъй като по силата на законовата фикция процесното задържане под стража се счита за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ по друга влязла в сила присъда, то тогава правото на свободно придвижване не е било нарушено и липсва основание за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди за времето от 4 месеца и 19 дни, прекарани в ареста, а по-голяма част от твърдените в исковата молба вреди са свързани именно с претърпените неудобства по време на задържането на ищеца под стража. Съдът е съобразил съществуващата в страната икономическа обстановка към датата на прекратяването на наказателното производство срещу ищеца и е приел сумата от 500лв. за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди.

Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Първият въпрос е решен в съответствие с константната практиката на ВКС и възприетото в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г., съгласно които въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими, а не е постановил решението си без обосновка. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.

По втория въпрос не се разкрива посоченото допълнително основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът е обосновал значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото с неяснота в правна норма и тълкуването й, каквито данни в случая липсват. По въпроса е налице практика на ВКС - решение № 62/27. 02. 2012 г. по гр. д. № 1065/2011 г. на ВКС, III г. о., решение № 29/27. 03. 2017 г. по гр. д. № 2788/2016 г. на ВКС, III г. о. и решение № 1/13. 02. 2019 г. по гр. д. 2417/2018 г. на ВКС, III г. о., съгласно която, в случай, че част от периода за който се претендират вреди от задържане по наложена мярка за неотколонение „задържане под стража”, е зачетена и приспадната при изпълнение на наказание лишаване от свобода, то евентуални вреди през този период не биха могли да бъдат претендирани. Въззивният съд е постановил решението си в съответствие с практиката, като е посочил, че в периода от 21. 05. 2013 г. до 10. 09. 2013 г. ищецът е бил задържан под стража по незаконно обвинение за срок от 4 месеца и 19 дни, но след това времето на задържане е било приспаднато от изпълнението на наказание „лишаване от свобода“ по друга присъда, т. е. за този период правото на свободно придвижване на ищеца не е било нарушено и липсва основание за присъждане на обезщетение за търпени неимуществени вреди.

Не е налице и релевираното основание за допускане на касационно обжалване – решаван противоречиво от съдилищата въпрос. Това специално основание след изменение на нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК / ДВ бр. 86/17 г./ отпадна.

Предвид изложеното не е налице основание за допускане на касационна проверка на решението.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 10136/08. 02. 2021 г., постановено по в. гр. д. № 2108/2020 г. на Софийски апелативен съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: