О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1721

гр. София, 08.04.2025г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти март две хиляди двадесет и пета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИС Р. ИЛИЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЕРИК ВАСИЛЕВ

ЯНА ВЪЛДОБРЕВАкато изслуша докладваното от съдията Вълдобрева гр. д. № 4007/2024г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано по касационна жалба на Х. Е., подадена чрез адв.Д. А., против решение № 728/08.02.2024г. по въззивно гр. д. №3030/2023г. на Софийския градски съд, ГО, ІІ-Ж въззивен състав. С обжалваното решение е потвърдено решение № 20072305/21.12.2022г. по гр. д.№ 23971/2021г. на СРС, 42 състав, за отхвърляне на иск с правно основание чл.3, ал.2 ЗБЖИРБ, във вр. с чл. 124, ал.4 ГПК на Х. Е. против Министерство на правосъдието, за признаване за установено, че ищецът е лице с български произход.

В касационната жалба са изложени подробни съображения за неправилност на решението, поради допуснати съществени нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът преповтаря оплакванията от касационната си жалба и сочи наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Формулира правни въпроси, за които счита, че са обусловили решаващите изводи на съда и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. Какво съдържание има понятието „българин“ в §2, т.1 ДР на ЗБГ - удостоверяващо принадлежността на лицето към българската държава като неин гражданин или удостоверяващо етническа принадлежност; 2. Допустим ли е иск по чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ вр. с чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК единствено в случаите, когато лицето не разполага с документ от категорията на посочените в чл. 3 ЗБЖИРБ, който да установява и да доказва факта, че живеещият извън България има български произход; 3. Допустим ли е иск по чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ вр. с чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК, за лицето, единствено в случаите, при които е проведено административното производство по чл. 29, ал. 4 ЗБГ и не е признат българският произход на молителя в производството по придобиване на българско гражданство по натурализация; 4. Следва ли производството по чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ да се разглежда от първоинстанционния съд като производство по реда на чл. 542 и сл. ГПК с конституиране на съответните заинтересовани страни; 5. При изселване на български граждани по Спогодбата между Н. Р. Б. и Р. Т. за изселване от НРБ в Р. Т. на български граждани от турски произход, чиито близки роднини са се изселили в Турция до 1952г., ратифицирана с Указ № 441 от 30.05.1968 г., влязла в сила от 19.08.1969г., следва ли съдът да влага различно съдържание на понятията „българин“ и „български гражданин от турски произход“; 6. По какъв начин се съотнася понятието „български поданик от небългарски произход“ по Закона за българското поданство, утвърден с Царски указ № 275, публикуван в Държавен вестник, бр. 288 от 20.12.1940 година към понятието „българин“ с оглед различното третиране на лицата и налице ли е идентитет между понятието произход и народност по Закона за българското поданство от 1940 година и 7. Следва ли съдът да отчита отбелязването на народността и вероизповеданието в съставените актове за раждане по отменения Законъ за лицата от 1907 година като обстоятелство, водещо до еднозначния извод, че лицето не е българин по смисъла на § 2, т. 1 ДР ЗБГ. Касаторът счита, че е налице основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК-очевидна неправилност, изразяваща се в направения от въззивния съд извод за наличието на идентитет между понятията „народност“ и „произход“, както и че понятието „българин“ по смисъла на § 2, т. 1 ДР ЗБГ следва да се тълкува единствено в неговия етнически смисъл, а не в неговия правен аспект с оглед гражданството на лицето.

Ответникът по касационната жалба-Министерство на правосъдието на Р. Б. чрез гл. юрк.И. Т., в писмен отговор излага становище за отсъствие на предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол и за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

За да се произнесе по предварителния въпрос за допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Предявен е положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК, във вр. с чл. 9 ЗБГ, във вр. с чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ за признаване за установено по отношение на ответника Министерство на правосъдието, че ищецът-турски гражданин, роден в Турция, има български произход, тъй като баща му Т. Е. е роден в Р. Б. бил е български гражданин с българска народност, но това не е отразено в акта му за раждане №60/1936г. Правният интерес от предявения иск ищецът обосновава с промените в ЗБГ от 2021г., според които Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ) вече не издава удостоверения за български произход; налице са процесуални пречки за ищеца да подаде документи по чл.15, ал.1, т.1 ЗБГ и да придобие българско гражданство по натурализация, тъй като в акта за раждане на неговия баща декларираната народност е отразена като турска и едновременно с това по отношение на двамата му родители е посочена турска народност.

Въззивният съд е обсъдил представените по делото писмени доказателства и е приел за установено, че ищецът Х. Б. Е. е [дата на раждане] в С., Турция; негов баща е Т. Р. А., а негова майка е Е. Е.. Според представения акт за раждане № 60/26.04.1936г. Т. Р. А. (баща на ищеца) е [дата на раждане] в [населено място], [община], област Ш., родителите му Р. А. и Ф. М. са български поданици, с турска народност. Според извлечение от Книга за регистрация на броя и положението на изселниците на област С., [община], Дирекция „Земи и обществено заселване“, под № * в книгата на [населено място] № *, стр. 3-4 са записани Р. А. – 23г., глава на семейството, Ф. М. – 21 г., съпруга и Т. Р.- 4 м., син. От представеното удостоверение от 08.06.2021г. за идентичност на имена и данни за лицето, придобило турско гражданство, предишното име на Т. Е. е Т. Р. А., с предишно гражданство Р.България. В удостоверение за гражданско състояние на името на Т. Е. е отразено, че е роден в Е. на *, баща му е Р., а майка му е Ф., приет е за турски гражданин като изселник, съгласно Закон за регистрацията № 2510 и Решение на Министерски съвет № 2/5254 от 31.08.1936г., другото му име и фамилия са Т. Р. А., пристигнал в Турция на 22.06.1936г., датата на регистрация - 18.05.1937г.

Въззивният съд е посочил, че предявеният иск е допустим, доколкото според чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ български произход може да се доказва и по общия исков ред, а ищецът желае да кандидатства за българско гражданско въз основа на български произход, поради което за него е налице правен интерес от предявяване на иска, предмет на делото; искът е насочен срещу надлежен ответник-Министерство на правосъдието, пред което се развива производството за придобиване на българско гражданско, съгласно чл. 29, ал. 1 ЗБГ. Намерил е за неоснователно възражението на ищеца, че СРС е разгледал иска при условията на чл.542 и сл. ГПК, доколкото конституирал като заинтересована страна ПРБ и И. А. за българите в чужбина (преобразувано от ДАБЧ). Посочил е, че предвидената в чл. 3 ЗБЖИРБ алтернативна възможност - българският произход да се доказва или с документи, издадени от български или чужд държавен орган, или от Българската православна църква (ал. 1), или по исков ред (ал. 2), изключва приложението на чл. 542 и сл. ГПК. В чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ е налице изрично препращане от законодателя към общия исков ред за установяване на съществуване или несъществуване на факт с правно значение в хипотеза на чл.124, ал.4, изр.2 ГПК. В случая, въпреки, че СРС е конституирал заинтересовани страни ПРБ и И. А. за българите в чужбина, той е разгледал гр. д. №23971/2021г. като исково производство, а предявеният иск е разгледан по същество.

Съставът на СГС е приел, че спорът пренесен във въззивното производство е за разрешаване на релевантния към предмета на делото въпрос дали ищецът е лице с български произход. Посочил е, че легална дефиниция на понятието е дадена в разпоредбата на § 2, т.1 ДР на Закон за българското гражданство (ЗБГ), според която „лице от български произход“ е лице, на което поне единият възходящ е българин и тази на чл. 2, т. 1 ЗБЖИРБ, според която българин, живеещ извън Р. Б. съгласно този закон е лице, което има поне един възходящ от български произход. Понятията „български гражданин“ и „лице от български произход“ са отделни и самостоятелни, различни по смисъл и съдържание. Тези понятия са използвани в чл. 25, ал. 1 и ал. 2 КРБ. Понятието „българин“ е етническо, а не юридическо, а понятието „български гражданин“ е юридическо по своето съдържание. С оглед на това не всяко лице с българско гражданство е българин по произход, както и не всички лица с български произход, притежават българско гражданство. В случая според съда по делото не се установява бащата на ищеца да е лице с български произход. В приетия по делото акт за раждане № 60/1936г. е отразено, че родителите на бащата на ищеца са български поданици, с турска народност. Т. А. е роден на територията на България, но родителите му са се изселили в Турция на 22.06.1936г. и той е придобил турско гражданство, като изселник; в представеното удостоверение за гражданско състояние, по силата на Закон за регистрацията № 2510 и Решение на Министерски съвет № 2/5254 от 31.08.1936г. е отразено, че родителите на Т. А. са български поданици от турски произход и същият се е изселил със семейството си, когато е бил на два месеца. Съдът е посочил, че лице от български произход по смисъла на § 2, т. 1 ДР на ЗБГ е лице, на което някой от възходящите е българин по етнос и самосъзнание. В случая бащата на ищеца, макар и роден на територията на България е напуснал страната със семейството си на твърде млада възраст - два месеца, поради което и не е могъл да изгради връзка с българската държава, а от друга страна два месеца след пристигането си в Р. Т. същият е получил турско гражданство. Следователно Т. Е. (Т. Р. Е.)-бащата на ищеца, не е лице с български произход, като обстоятелството, че същият е роден в България не е достатъчно да обуслови извод в обратния смисъл. Отделно от това съдът е посочил, че по делото не са ангажирани доказателства, че бащата на ищеца е изградил връзка с българската държава и се е самоопределил като българин. Представената от ищеца Х. Е. декларация, че е лице с български произход, не се подкрепя от останалите доказателства по делото. На следващо място съдът е приел, че бащата на ищеца не е лице с българско гражданство. Позовал се е на чл.54 Конституцията на Българското царство, приета на 16.04.1879г., според който всички родени в България, които не са приели друго поданство, са поданици на Б. Ц. съгласно действащия към 1936г. чл.5 Закона за българското поданство, обн. ДВ бр. 3/ 05.01.1904г., български поданик по рождение е всяко лице, което е родено в България или чужбина от българин, като законът не въвежда ограничение при получаването на българско поданство, основано на етнически или верски произход. Този закон е действал до 1940г., когато е приет Закон за българското поданство (утвърден с Царски указ № 275, публикуван в ДВ, бр.288/20.ХII.1940г.). Н. З. за българското поданство регламентира условията за придобиване или лишаване от българско поданство, като внася съществено нов елемент при производството по лишаване от поданство - поданството се счита за загубено при изселване от страната и този акт влиза в сила в момента на напускането на държавната територия. Съгласно чл. 15 от закона, българско поданик от небългарски произход, който се изсели от Царството губи българско поданство с факта на изселването. В чл. 66 от закона е придадено обратно действие на разпоредбата на чл. 15 и е прието, че тя важи и по отношение на лицата, които са се изселили преди влизане в сила на настоящия закон, т. е. преди 1940г. С оглед на това съдът е приел, че тази норма намира приложение и по отношение на бащата на ищеца и неговите родители, които са се изселили през 1936г., били са български поданици към този момент, от небългарски произход – с турска народност. В конкретния случай бащата на ищеца се е изселил в Р. Т. през 1936г. и същата година е приет за турски гражданин. Видно от Акта за раждане, родителите на бащата на ищеца са с небългарска (турска) народност, поради което за съда липсвало основание да приеме нещо различно по отношение на последния. Следователно Т. Е. - бащата на ищеца, също е лице с небългарски произход, поради което с оглед приложимия закон същият е загубил българското си поданство. Предвид всичко изложено съдът е направил извод, че след като бащата на ищеца не е българин, то и Х. Е. не е лице от български произход и не може да се приеме, че е българин, живеещ извън Р. Б. респ. не са налице основанията по чл. 2 ЗБЖИРБ и § 2 ДР на ЗБГ за признаване на български произход.

При тези мотиви на въззивната инстанция Върховният касационен съд намира, че решението не следва да бъде допускано до касационен контрол.

Оспореният съдебен акт не е очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК. От съдържанието на мотивите не се установява СГС да е приложил закона в неговия обратен смисъл, нито да е приложил отменена, неотносима или да се е позовал на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката. Решението е израз на правораздавателната компетентност на съда при решаване на конкретния правен спор и съдържа неговата преценка за установените релевантни факти и приложението на закона към тях. Съображенията на касатора, с които мотивира очевидната неправилност на решението, всъщност представляват доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК и не могат да обосноват допускането на решението до касационен контрол по чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК.

Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по поставения първи въпрос. За да отхвърли иска, въззивният съд е изложил две групи мотиви, които са с равностойно значение. От една страна съдът тълкувайки разпоредбата на т.1 от §2 от ДР на ЗБГ е приел (позовавайки се на чл.25, ал.1 и чл.25, ал.2 от Конституцията), че няма идентитет между понятията „български гражданин“ и „лице от български произход“, които са отделни, самостоятелни, различни по смисъл и съдържание; лице от български произход по смисъла на § 2, т.1 ДР на ЗБГ е лице, на което някой от възходящите е българин по етнос и самосъзнание, а доказателствата по делото не могат да обосноват извод, че бащата на ищеца, е изградил връзка с българската държава и че се е самоопределял като българин, тъй като макар да роден в България, е напуснал страната със семейството си на двумесечна възраст. От друга страна съдът е изложил мотиви, че бащата на ищеца не е лице с българско гражданство, защото както той, така и родителите му са загубили същото при изселването си от България през 1936г. Позовавайки се на акта за раждане на бащата на ищеца, съдът е допълнил, че родителите на бащата са с небългарска (турска) народност, поради което е приел, че не съществува основание да се приеме нещо различно за него. Несъгласието на касатора с анализа и оценката на доказателствата, респ. с крайния извод за липса на основанията по чл. 2 ЗБЖИРБ и §2 от ДР на ЗБГ, съставляват доводи за незаконосъобразност на въззивното решение и за неговата необоснованост, които не могат да се проверяват в производството по чл. 288 ГПК.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по 2, 3 и 4 въпрос, касаещи допустимостта на въззивното решение. Отговор на въпросите е даден в определение № 68/22.02.2022г. по ч. гр. д. № 328/2022г. на III ГО, постановено в производство по чл. 274, ал. 3 ГПК, с което въззивният съд се е съобразил. Наличието на съдебна практика, а и доколкото разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ, според която български произход може да се доказва и по общия исков ред, е ясна и не се нуждае от тълкуване, не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на решението до касация по посочените въпроси.

Поставеният пети въпрос не удовлетворява общото основание по чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд не е излагал мотиви за приложение на Спогодба между НРБ и Р. Т. за изселване от НРБ в Р. Т. на български граждани от турски произход, чиито близки роднини са се изселили в Турция до 1952г., нито при обосноваване на извода за неоснователност на иска е приемал, че се касае за изселване на български граждани по същата Спогодба. Шестият въпрос е хипотетичен и некоректно поставен, поради което не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК пo cмиcълa нa paзяcнeниятa пo т. 1 TP № 1/19.02.2010г. на OCГTK на ВКС. Седмият въпрос е отново израз на нecъглacиeтo на страната c извършения от СГС анализ на доказателствата и с peшaвaщия извoд зa недоказаност, че бащата на ищеца е лице с български произход. Преценката дали изводите на въззивния съд са правилни и законосъобразни, както вече се посочи, е извън пpeдмeтa нa пpoизвoдcтвoтo пo ceлeктиpaнe нa кacaциoннaтa жaлбa.

Предвид изложените съображения не са налице основанията за допускане на решението на Софийския градски съд до касационен контрол.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 728/ 08.02.2024г. по въззивно гр. д. № 3030/2023г. на Софийския градски съд, ГО, ІІ-Ж въззивен състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: