Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответницата по делото Л. В. К. срещу решение № 260147/14. 12. 2020 г., постановено по възз. гр. дело № 421/2020 г. на Русенския окръжен съд (РОС). С обжалваното въззивно решение е отменено отхвърлителното първоинстанционно решение № 263/20. 02. 2020 г. по гр. дело № 6086/2019 г. на Русенския районен съд (РРС) и уважен предявеният от И. И. К. срещу жалбоподателката иск по чл. 59, ал. 9 от СК, като са изменени постановените с решение № 275/22. 06. 2018 г. по възз. гр. дело № 287/2018 г. на РОС, мерки относно упражняването на родителските права спрямо децата на страните Й. И. К., [дата на раждане], и И. И. К., [дата на раждане], а именно: упражняването на родителските права по отношение на двете деца е предоставено на бащата (ищеца) И. К. и при него е определено тяхното местоживеене, определен е режим на лични отношения на двете деца с майката (жалбоподателката) и последната е осъдена да им заплаща месечна издръжка.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката Л. К., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) относно обсъждането на доказателствата и приетото от съда досежно родителския капацитет на двамата родители, отношенията им към децата, условията на живот, обучение и развитие на същите при всеки един от тях; 2) заключението на вещото лице по изготвената и приета в първоинстанционното производство съдебно-психологична експертиза, изследвала родителския капацитет на всеки от родителите, и социалният доклад, приет от районния съд, имат ли по-ниска доказателствена сила от социалния доклад, назначен и приет от въззивния съд, и представляват ли доказателствено средство по дела за определяне режим на лични отношения между родители и деца, и допустимо ли е само социалният доклад, назначен от въззивната инстанция, да свидетелства за отразените в него факти и да стои в основата на мотивите на съдебен акт; 3) допустимо ли е съдът да уважи иск по чл. 59, ал. 9 от СК, без да има позоваване на новонастъпили или променени обстоятелства от страна на ищеца; 4) следва ли да се приеме, че са налице нови обстоятелства в случай, че делото е образувано на следващия ден, след приключване на предходното такова; това действие на ищеца установява ли негова цел да не се съобрази с влязлото в сила решение и да се осуети неговото изпълнение; и 5) предоставянето за упражняване на родителските права на бащата спрямо малолетните деца съответства ли на интересите им, при доказан факт, че той е отчуждаващият родител. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с ППВС № 1/12. 11. 1974 г., решение № 712/15. 02. 2011 г. по гр. дело № 81/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 91/19. 03. 2014 г. по гр. дело № 6859/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 385/23. 01. 2014 г. по гр. дело № 2537/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 269/31. 10. 2011 г. по гр. дело № 1420/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 194/10. 06. 2014 г. по гр. дело № 7753/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 164/04. 06. 2014 г. по гр. дело № 196/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 332/19. 05. 2014 г. по гр. дело № 3697/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 214/15. 10. 2013 г. по гр. дело № 1665/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 244/23. 10. 2018 г. по гр. дело № 1434/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В изложението се навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като се поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение. В тази връзка се сочи, че въззивният съд игнорирал данните, събрани от трите съдебни интстанции, разгледали делото, решението по което е изменено в настоящото производство, и които данни обусловили извода в това решение за предоставяне упражняването на родителските права на майката, което игнориране довело до неправилност на обжалваното въззивно решение, като същото категорично не било в интерес на децата; поддържа се също, че окръжният съд игнорирал и доказателствата, събрани по настоящото дело, като предоставил упражняването на родителските права на бащата, презюмирайки че той е по-пригодният родител, която презумпция била категорично оборена от събрания доказателствен материал.

Ответникът по касационната жалба – ищецът И. К. в отговора на жалбата излага становище и доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

За да постанови обжалваното въззивно решение, окръжният съд е приел следното:

С предходното решение от 22. 06. 2018 г. на РОС, постановено по бракоразводното дело между страните и влязло в сила на 19. 03. 2019 г., упражняването на родителските права по отношение на двете деца е предоставено на майката, а на бащата е определен режим на лични отношения с децата. Решението е изпълнено на 11. 11. 2019 г., когато децата са предадени на майката от бащата, след поредица от образувани изпълнителни дела и съответно предприети действия в изпълнение на постановеното с решението. До този момент децата са живели при своя баща в [населено място], а контактите с майката са били изключително редки, свързани преди всичко с присъствието в съдебните заседания или по повод подготвяното им предаване по изпълнителните дела. Двете деца са заявявали категорично и последователно пред социални работници, психолози, психиатри и съдебни изпълнители своето нежелание да се преместят при майка си в [населено място]. От 11. 11. 2019 г. майката е започнала да полага основни грижи за двете деца, с които живее в жилища под наем, които често сменя. След установяването им при майката Й. категорично отказва да посещава училището в [населено място], където е записан в седми клас, и усилията на всички лица и институции, ангажирани в разрешаване на този проблем, са останали безрезултатни. Социалните работници от ДСП-Русе, изготвили повторен социален доклад по делото, сочат, че емоционалната връзка между двете деца и майката не е възстановена след като са заживели заедно в [населено място], а предоставените социални услуги за адаптацията им не спомагат за преодоляване на трудностите. Установено и че Й. страда от хипопитуитаризъм (дефицит на хормон на растежа) – заболяване, водещо до изоставане в растежа, заради което му е назначена терапия с генотропин (хормон на растежа), което лекарството, под формата на инжекции, се поставя ежедневно, но терапията е прекъсната след 11. 11. 2019 г.

От свидетелските показания, събрани в първоинстанционното производство по делото, съдът също е установил категоричното желание и на двете деца да живеят при баща си в дома, който считат за свой и в който имат самостоятелни стаи, тяхната привързаност към него, както и желанието им да учат в училището в [населено място], където са техните приятели и съученици, а също и че това е средата, с която те са свикнали и в която се чувстват спокойни. Когато майката е отивала в [населено място], за да вземе децата според постановения режим за почивните дни, само И. е била с приготвен багаж, докато Й., виждайки майка си, се скривал в къщата и отказвал да излезе; дори за рождения си ден той отказал да тръгне с майка си, макар да знаел, че тя му е купила подарък и е искала да му го подари; Й. отказвал да говори с нея без присъствието на баща си.

Съдът е установил, че и при изслушването на децата в съдебно заседание твърденията им остават неизменно едни и същи. На 02. 05. 2019 г. Й. твърди, че майка му звъни много рядко, само колкото да го чуе и нищо не го пита, от година не се били виждали и детето не искало да я вижда, тъй като му е неприятно, заради нещата, които тя говори, а и не го изслушвала. В същото съдебно заседание И. споделя, че също рядко се чува с майка си, която звъни един път в седмицата да чуе как е, ходела на гости в Русе, но от юли предходната година не се ходело. Двете горе-долу се разбирали, но детето не искало да ходи в Русе при майка си, тъй като там не харесвало. В съдебното заседание от 23. 01. 2020 г. Й. посочва, че проблемите с майка му са, че живее с нея, не се чувства добре при нея в Русе, двамата не се разбирали, а и тя не се интересувала от неговото мнение. Детето разбира, че всеки ден трябва да ходи на училище, но е категорично в позицията си, че няма да ходи на училище в Русе, защото иска да ходи на училище в Бяла, иска да живее в Бяла, иска си детската стая там, както и приятелите си, никой да не го рита, обижда или плюе, както правела майка му с него. При майка си е стоял гладен, бил нараняван – имал рана на гърба, след като тя го бутнала и той паднал. Само в Бяла с баща си и сестра си се чувствал щастлив и майка му не му липсвала, когато е там, не изявявал и желание да идва при нея в Русе. И. също твърди, че не харесва да живее при майка си в Русе, където тримата, обитавали една стая, докато в Бяла имали голяма къща с двор, собствена стая и много приятели. Повече харесва да живее в Бяла и само в събота и неделя да се вижда с майка си в Русе. Признава, че двете не си говорят много, защото нямало за какво, не обсъждали проблеми. Знае, че е задължително всеки ден да се ходи на училище, но понякога не ходела, защото не харесвало училището в Русе, нямала приятелки. Изразява желание съдът да я изпрати в Бяла, с което смята, че ще се решат всички проблеми. Изслушани пред въззивния съд на 11. 09. 2020 г., децата са изложили същите твърдения – и двамата искат да живеят при баща си, защото имат собствени стаи, нахранени са с домашна храна, докато майка им е вземала сготвена храна от магазина. В Бяла са техните приятели и там желаят да ходят на училище. Й. повтаря седми клас, заради отказа да учи в Русе, докато е живял при майка си. Детето е категорично по този въпрос, че желае да учи в Бяла, не се е явило на матурата през лятото, защото не иска да учи в Русе и не иска да живее при майка си. Признава, че е удряло майка си, защото се е опитвало да се защити, когато тя го е удряла по повод спор къде да живее и учи. Момчето е готово и през тази учебна година да не ходи на училище, ако не е в Б..

Въззивният съд е обсъдил и приетото в първата инстанция по делото заключение на съдебно-психологическата експертиза, като е изтъкнал, че то установява фактическа обстановка преди предаването на децата на майката. Според вещото лице, Й. има добра емоционална връзка с баща си и нарушена такава с майка си, с която е в лоша комуникация и дистанциране. Това състояние при Й. е налице още отпреди раздялата на родителите, а липсата на достатъчно контакти с майката е довело до задълбочаване на проблема. При И. също се наблюдава нарушена емоционална връзка с майката, макар и не в такава степен; тя демонстрира пренебрежение към майка си, липса на желание и необходимост да общува с нея. За разлика от майката, бащата е възприеман като добър родител и е привързана към него. Вещото лице е изразило становище, че смяната на приятелската среда, училището и промяната на местоживеенето от [населено място] в [населено място] ще се яви като стресогенен фактор, за който децата предварително трябва да бъдат подготвени с помощта на специалисти. Липсата на такава предварителна подготовка води до риск от обостряне на симптомите, наблюдавани при Й., и поява на такива при И.. Според вещото лице, и при двете деца са налице симптоми на родителско отчуждение по отношение на майката; това състояние при Й. съответства на средна степен, умерено-тежка форма, а при И. симптомите са по-слабо проявени; в интерес на децата би било подобряването на отношенията между двамата родители и възстановяването на връзката между децата и майката.

От първоначалните и повторните социални доклади, изготвени от ДСП-Русе и ДСП-Бяла в пръвоинстанционното производство по делото, въззивният съд е установил също данни за силната емоционална връзка между двете деца с техния баща, както и че с цел преодоляване на идентифицирания риск от родителско отчуждение, в ОЗД са били отворени случаи за двете деца с приложена съответна мярка за закрила. С оглед запазване на доброто психо-емоционално състояние на децата, социалните работници виждат необходимост от участие в живота им и на двамата родители, които заедно да вземат решенията за тяхното бъдеще развитие; децата трябва да общуват и с двамата и да прекарват достатъчно време с всеки един от тях. Установена е, обаче, нарушена комуникация между двамата родители, което нарушава и психо-емоционалния комфорт на децата и е довело до отказа на Й. да посещава училището в [населено място].

От писмените доказателства, събрани във въззивното производство, съдът е установил, че в периода след 11. 11. 2019 г., когато децата са живели при майка си в [населено място], емоционалната връзка между тях не е била възстановена, дори напротив – разривът в отношенията с майката се е обострил и напрежението е ескалирало. На 13. 01. 2020 г. майката е подала сигнал в полицията за проблеми със сина си Й., по повод на който наряд на ГООР е посетил адреса за извършване на проверка; в резултат на това преписката е била изпратена на МКБППМН за разглеждане на възпитателно дело и вземане на мерки по ЗБППМН и за работа с психолог по отношение на Й.. По образуваното възпитателно дело съставът на МКБППМН, като разгледал представените писмени доказателства, не е установил извършена противообществена проява от страна на Й. и е прекратил образуваното спрямо него възпитателно дело.

От приетия във въззивното производство социален доклад, изготвен от ДСП-Русе, окръжният съд е приел за установено, че ситуацията, в която децата са поставени след преместването им в Русе – множество промени в обичайното им ежедневие за кратък период от време, наличие на признаци за родителско отчуждение, конфликтните взаимоотношения в семейството, липсата на позитивен диалог между родителите, прилагането на неприемливи възпитателни модели от страна и на двамата родители, несъмнено води до влошаване на психо-емоционалното състояние на Й. и И.. Социалните работници са взели решение да продължат интензивната работа с родителите и децата, като последните преминат и през диагностична оценка в ДЮЦПЗ-Русе. По този повод на децата е проведена психологическа консултация с д-р М., според която за безопасността на И. не съществува риск, но за Й. такъв съществува, поради специфичния му начин на психично функциониране; предвид възрастовата криза на юношеството и установените връзки с връстниците му в [населено място], там той би се чувствал сравнително по-спокоен. От същия социален доклад и като безспорно между страните, въззивният съд е приел за установено обстоятелството, че по време на извънредното положение в страната и до приключване на учебната година децата пребивават в дома на баща си в [населено място], със съгласието на майката, като основни грижи за тях полага техният баща. Майката желае да продължи да упражнява родителските права, като непрекъснато ги уверява, че иска да са заедно, но не е в състояние да изисква от тях спазване на правила, както и да ги убеди да се върнат в дома. Съгласила се е с желанието на децата да останат в [населено място], за да избегне нови конфликти, които да доведат до отчуждаването им от нея. През този период бащата е депозирал до ОЗД-Р у. множество молби за съдействие по повод лекарството на Й., дрехи, обувки и учебници, които майката следвало да му изпрати, тъй като опитите да се свърже с нея били неуспешни. Социалните работници са посочили, че в интерес на децата е двамата родители да общуват по между си, а не чрез различни институции, като участват поравно в живота на децата си и заедно вземат решения за тяхното бъдещо развитие.

От разпита като свидетел на д-р Б. М. във въззивното производство, окръжният съд, като е отчел, че показанията почиват на личните възприятия от проведената психологическа оценка на децата в ДЮЦПЗ-Русе и кореспондират на останалия доказателствен материал, е установил, че според свидетелката съществува риск за живота и здравето на Й., защото е налице специфика в психиката на детето, изразяваща се или в пълно прилепване, или пълно отричане по отношение на хората, които го заобикалят. Тази негова специфична особеност няма нищо общо с качеството на двамата родители, нито зависи от начина, по който те се грижат за него. Той описва живота си в една абсолютна полярност – всичко лошо му се случва, когато е при майка си в [населено място], и съответно – всичко хубаво му се случва, когато е при баща си. Според свидетелката, това състоянието на детето не налага някакво медикаментозно лечение. Детето категорично е дало да се разбере, че мястото, където се чувства сравнително спокойно и добре е сред съучениците му в училището в [населено място]. Причината за това негово светоусещане не може да бъде посочена, но преценката на свидетелката като лекар е, че детето е било в риск към него момент, защото не ходи на училище и има агресивно поведение, а самият той се оплаквал от изключително лошото отношение на майката към него. Свидетелката е констатирала още, че при пребиваването си в [населено място] е в много голяма самота, той няма връзка с връстниците си и се стигна до една „задънена“ улица. Според нея Й. е много силно ангажиран с делата, които се водят между родителите му, и буквално е „залепнал“ за това, което се случва и е готов на всичко, за да се върне в [населено място].

Въз основа доказателствата по бракоразводното дело, въззивният съд е приел за установено, че разочарованието от майката и дълбокият разрив в отношенията между нея и Й. произтичат от заявеното от нея желание при предоставяне на родителските права върху децата, те да бъдат разделени между двамата родители, като И. се предостави на нея, а Й. – на бащата.

От актуалния социален доклад от 05. 11. 2020 г., изготвен от ДСП-Бяла, окръжният съд също е установил, че двете деца вече се отглеждат от баща си в [населено място]. Социалните работници са констатирали, че след извършване на психологическата консултация в ДЮЦПЗ-Русе и дадената препоръка за по-обстойно изследване състоянието на Й. в клиника по детска психиатрия, майката, на която към този момент е било предоставено упражняването на родителските права, не е предприела действия в тази насока. Затова, както и във връзка с незадоволяване на образователните потребности на Й., е било издадено задължително предписание от директора на ДСП-Бяла, на основание чл. 21, ал. 1, т. 3 от ЗЗакрД. Наблюдаван е труден адапционен период в [населено място], както и провокативно и протестно поведение, по-силно изразено при Й.. Процесът е бил усложнен не само от обтегнатите отношения между родителите, но и от липсата на сигурност, породена от честата смяна на квартири от страна на майката. С определянето на привременни мерки от въззивния съд с определение от 12. 10. 2020 г., грижата за децата е възложена на бащата, на когото е предоставено упражняването на родителските права и местоживеенето им, а на майката е определен режим за лични отношения. От този момент децата живеят на адреса на баща си в [населено място] и се отглеждат от него, като последният задоволява всички техни потребности. В изпълнение на дадената от ДЮЦПЗ - Русе препоръка за по-обстойно изследване, бащата е предприел действия в тази насока, като е записал час за оценка на Й. в клиниката по детска психиатрия. След отказа на Й. да завърши седми клас в [населено място] през учебната 2019/2020 г., от началото на октомври 2020 г. той е записан в училище в [населено място], като повтаря седми клас. Установено е, че бързо и успешно се адаптира в средата, познава съучениците си, поддържа добри взаимоотношения с тях и е добре приет; детето е спокойно в часовете, проявява интерес към училищните занимания, ходи с желание на училище. И. е записана в същото училище, ученичка е в пети клас; тя също се е адаптирала успешно в училищната среда, тъй като познава съучениците си и има изградени добри взаимоотношения както с тях, така и с преподавателите. При разговор със социалните работници Й. е споделил, че от постановяване на привременните мерки майка му не е инициирала контакти с него, а И. само веднъж е гостувала на майка си, като майка изрично е заявила, че желае само тя да гостува. Двете деца са в много добро психо-емоционално състояние, ведро настроение и сами споделят за приятни преживявания в училище и с баща си. Наред с това в неговото жилище е осигурено достатъчно лично пространство за децата, разполагат със собствени стаи, обзаведени съобразно възрастта и интересите им; жилищните условия гарантират сигурност и безопасност за децата. Емоционалната връзка на Й. с майка му продължава да е нарушена, детето се отнася към нея грубо и с недоверие, често се карат, а тя не е намерила правилния подход за подобряване на взаимоотношенията. За разлика от майката, взаимоотношенията на децата с бащата се базират на взаимно разбирателство, обич и подкрепа. Самите деца емоционално също са свързани силно едно със друго и не са били разделяни за дълго време. Отношенията между двамата родители са силно влошени, между тях липсва комуникация по отношение на децата, не успяват да обсъждат важни въпроси и да вземат съвместни решения за тяхното здраве, образование и развитие.

При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е намерил за неправилно отхвърлителното първоинстанционно решение, като в тази връзка се е позовал на задължителните указания, дадени с т. V, във вр. с т. II от ППВС № 1/12. 11. 1974 г., съгласно които, под „изменение на обстоятелствата“ се разбират както новите обстоятелства, които влошават положението на детето при родителя, при когото то е оставено за отглеждане и възпитание, така и обстоятелствата, с които би се подобрило положението му при новото разрешение, като във всички случаи съдът е длъжен да обсъди дали обстоятелствата се отразяват на положението на детето и на ефикасността на по-рано взетите мерки, при която преценка следва да се изхожда изключително от интересите на детето; съзнателното задържане на детето след влизане в сила на решението, с което е предоставено упражняването на родителските права и е определен режима относно упражняването им и на лични контакти и издръжката, както и създаването на пречки за изпълнението на това решение, не съставляват основание за нови мерки в полза на виновния родител. На следващо място окръжният съд е изложил и съображения, че по своето съдържание изменението на обстоятелствата, респ. новите обстоятелства могат да имат най-различна проявна форма – те могат да се отнасят до родителските, възпитателските или моралните качества на родителите, до тяхното и на децата поведение, до желанието на децата и на родителите относно упражняването на родителските права и мерките за лични отношения с другия родител, до социалната среда, в която живеят децата след решението, до жилищните, битовите и материалните условия и т. н. Във всички случаи съдът е длъжен да обсъди дали комплексът от тези обстоятелства се отразяват и по какъв начин на положението на детето и на ефикасността на мерките, които определят същото. Желанието на децата и това на родителите относно упражняването на родителските права и мерките за лични отношения с другия родител, не са задължителни за съда. Техните становища и искания, както и установеното по делото тяхно поведение се обсъждат на общо основание и се вземат предвид и се преценяват в съвкупност с всички останали релевантни обстоятелства по делото, като висшият критерий за решението на съда е интересът на децата. Предвид така изложените принципни съображения, въззивният съд е намерил за неправилни решаващите изводи на първата инстанция за отхвърлянето на предявения по делото иск по чл. 59, ал. 9 от СК – че по делото не била установена промяна в обстоятелствата, налагаща изменение на досегашния режим на упражняване на родителските права от майката, както и предвид причините, довели до промяната в поведението на децата, проявяваща се в категоричното им нежелание да живеят при майка си в [населено място] и в проявите на агресивно поведение спрямо нея, поради развития и задълбочен синдром на родителско отчуждение. В тази връзка окръжният съд е изтъкнал, че причините, включително поведението на родителите, които са довели до това състояние, имат важно, но не решаващо значение при преценката дали в конкретния случай изменението на обстоятелствата представлява основание за промяна на мерките по упражняването на родителските права и на лични контакти, тъй като при тази преценка следва да се изхожда изключително от интересите на децата, като се вземат предвид и се зачетат чувствата им и като се отчете ефектът на принудата при изпълнението на съответния режим, с оглед възрастта на децата, конкретното им развитие и зрелост и най-вече – с оглед конкретното психо-емоционално състояние, което в настоящия случай е по-силно изразено при Й..

По-натам въззивният съд е споделил извода на районния съд, че действията на бащата оказват негативно въздействие върху правилното възпитание на децата и влияят за влошаване на тяхното психо-емоционално състояние и не са в техен интерес, но е намерил за необоснован извода на първата инстанция, че в производството не било установено, че ответницата не е способна адекватно да упражнява родителските права, както и че не се установявала никаква основателна причина с действията или бездействията си тя да е допринесла за настъпването на отчуждението на децата. В тази връзка окръжният съд е посочил, че по делото е установено, че двамата родители още отпреди развода са в изключително обтегнати отношения, не успяват да общуват помежду си и да споделят отговорността за отглеждането и възпитанието на децата, поставили са ги в дисфункционална среда, като са ги направили свидетели на различни видове манипулации в отношенията, което се отразява негативно върху тяхното развитие. Двамата родители проектират своя дълбок конфликт в отношенията си с децата и ги въвличат в него; вместо да ги подготвят за по-леко преодоляване на стреса от разпада на семейството и раздялата с другия родител, да ги успокоят и да съдействат за възстановяване авторитета на другия родител, те допълнително травмират, объркват и превръщат собствените си деца в буфер на противоположни интереси и в средство за въздействие върху другия родител. Майката, под влияние на своя гняв, директно е проектирала негативно отношение както към към себе си, така и към бащата, чрез неглижиране на децата, след раздялата с бащата не ги е търсила, не се е чувала с тях по телефона, освен инцидентно и за кратко. Нещо повече, по време на бракоразводното дело тя е предлагала двете деца да бъдат разделени, като се отглеждат и живеят всяко при единия родител, което нейно желание е предизвикало дълбок смут в душата на малолетното тогава момче, което е било силно привързано към по-малката си сестра и няма съмнение, че се е почувствало пренебрегнато. Бащата е реагирал по подобен начин, като индиректно е отрекъл майката в съзнанието на децата и неговото отношение е имало силно въздействие върху децата, тъй като емоционалната връзка помежду им е по-добра, ресурсите и условията му на живот – също. За да се чувстват по-силни, децата са приели позицията на възприемания от тях за по-силен родител.

В обобщение, въззивният съд е достигнал до извода, че поведението и на двамата родители е довело до развитието и задълбочаването у децата на синдрома на родителското отчуждение спрямо майката, израз на което е и категоричното им нежелание, по-силно изразено при Й., дори до степен на агресия, да живеят с нея, поради което от март 2020 г. те са при баща си със съгласието на майката, а понастоящем – и по силата на постановените привременни мерки. Съдът е посочил и че децата са живели при майка си за времето от 11. 11. 2019 г. до март 2020 г., като през по-голямата част и от този период обаче те отново са пребивавали в [населено място] при баща си, поради невъзможността на майката да се справи с тях. По време на дистанционното обучение, макар и да са били в Бяла, децата е следвало да се обучават в Русе, където са били записани на училище, но Й. е проявил твърдо упорство, като е отказал да се обучава с единствения мотив, че ще учи само в своето си училище в [населено място] и не иска да учи в Русе, дори и дистанционно. Окръжният съд е намерил за изключително обезпокоително пълното отричане на майката в съзнанието на Й. и наличието на агресивни настроения спрямо нея, израз на което е и споделеното от детето при изслушването му пред въззивната инстанция, където то признава, че е удряло майка си, защото се е опитвало да се защити, когато тя самата го е удряла по повод спор къде да живее и учи; многократно детето е заявявало, че не иска да я вижда, че тя не се интересува от него и какво иска то, какви са неговите желания; не иска да е с нея и да ходи в дома, където няма добри условия за живеене, за разлика от дома на баща му, където със сестра му си имат отделни стаи, дразни го, изнервя го. Също в тази връзка съдът е посочил, че и И. заявява, че не иска да живее при майка си, тъй като тя ги държи гладни. Съдът отчел и безспорния факт, че докато децата са живели при майката, Й. категорично е отказвал тя да му поставя така необходимата му за провежданата от него терапия, ежедневна инжекция с лекарството генотропин (хормон на растежа), като на практика терапията е прекъсната след 11. 11. 2019 г. – до март 2020 г., тъй като инжекции са му поставяни само в дните, когато детето е пребивавало при баща си, на когото то е имало доверие и само на него позволявало да му ги поставя.

С оглед горните обстоятелства, въззивният състав е намерил, че изключително стресиращо и негативно в емоционално отношение спрямо децата би било решение, с което да се промени фактически установеното от март 2020 г. съвместно съжителство на децата с бащата, което е обективирано и в постановените от съда привременни мерки от 12. 10. 2020 г. – в жилището на бащата в [населено място], където те се намират по собствено желание и имат изградени навици и приятелски кръг. Съдът е изтъкнал, че именно това жилище те възприемат като свой дом, защото от раждането си там са живели, учили, свикнали са и се чувстват спокойни и обгрижени; в това жилище за тях са създадени много добри условия за живот, игри в свободното време и самостоятелни стаи за всяко дете, където да се подготвят за училище. В тази връзка съдът е отчел и обстоятелството, че по вина на майката Й. повтаря седми клас, като неговото поведение през предходната учебна година е оказало негативно влияние и на по-малката му сестра И., която също отказва да учи в [населено място], макар първоначално да е започнала да учи в новото училище там, адаптирала се е, но в последствие е спряла да ходи редовно на училище и майката не е била в състояние да ги мотивира да посещават занятията. Съдът е посочил, че безсилието на майката да се справи с децата е видно и от подадения от нея сигнал за проблеми с Й., въз основа на който е било образувано възпитателното дело в МКБППМН, прекратено с мотива, че липсват данни за извършена противообществена проява от детето. Съдът е намерил също, че успокояването на децата и успешната интеграция в училищната среда в [населено място] е в техен интерес, като от друга страна, промяната във вече изградените привички и установения порядък в живота им, още повече по принудителен и за самите деца начин, вече им е причинила вреда, и следваща такава промяна няма да способства за възстановяване и укрепване на връзката с майката. Отново е изтъкнато, че децата категорично заявяват своето нежелание да живеят с нея и желание да живеят с баща си, като съдът е посочил, че не е обвързан от това, но следва да вземе предвид и да зачете чувствата на децата, както и да отчете ефекта на принудата, с оглед тяхната възраст – 14 години за Й. и 11 години за И., и най-вече – с оглед конкретното им психо-емоционално състояние. Посочено е и че възстановяването на връзката с майката няма да може да се постигне с ново, „външно“ за децата решение, наложено им по принудителен начин, като този извод съдът е направил, съобразявайки и показанията на д-р М., според която Й. е много силно ангажиран с делата, които се водят между родителите му и буквално е „залепнал“ за това, което се случва, като е готов на всичко, за да се остане в [населено място].

В заключение, въззивният съд е приел, че в изключителен интерес на децата е да бъде запазено наложилото се фактическо положение и родителските права спрямо тях да бъдат предоставени на бащата, тъй като са налице такива промени в обстоятелствата, които с оглед висшата цел – благополучието на децата, налагат изменение на досегашния режим на упражняване на родителските права.

Настоящият състав на ВКС намира, че няма основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното въззивно решение.

Първияте два процесуалноправни въпроса, формулирани от страна на жалбоподателката, не съставляват основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като изискват извършването на преценка на мотивите на въззивния съд при обсъждането на доказателствата по делото и на приетото въз основа на тях относно конкретни правно-релевантни обстоятелства по делото (първия въпрос), и конкретна преценка относно доказателствената сила на определени доказателствени средства по делото и тяхното обсъждане във въззивното решение (втория въпрос). Такава конкретна преценка обаче касационната инстанция може да извърши едва при осъществяване на същинска касационна проверка на въззивното решение в производство по реда на чл. 290 от ГПК, но не и в настоящото производство по чл. 288 от ГПК, в което се изследват единствено критериите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Независимо от това следва да се посочи, че видно от гореизложеното, въззивният съд – в пълно съответствие с константната практика на ВС и ВКС, обективирана и в посочените от жалбоподателката съдебни актове, – е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, и въз основа на това е приел за установени конкретните правно-релевантни факти по делото, които са от значение за установяване на родителския капацитет на двамата родители, отношенията им към децата, условията на живот, обучение и развитие на същите при всеки един от тях. Окръжният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по тълкуването и приложението на процесуалния закон по делата относно упражняване на родетелски права, и при обсъждането на експертното заключение по делото и на социалните доклади, приети в производствата пред двете инстанции, без да е приемал, че някое от тези доказателствени средства имат по-голяма или по-малка доказателствена сила в сравнение с други, нито пък е основал решаващите си мотиви по делото само на някое от тях, каквато е некоректната постановка на втория процесуалнаправен въпрос в изложението към касационната жалба.

Също видно от цитираните по-горе мотиви към обжалваното въззивно решение, окръжният съд е установил, че именно в резултат от изпълнението на мерките, определени с предходното, влязло в сила решение между страните, с което родителските права са били предоставени на майката (жалбоподателката), са настъпили множество нови обстоятелства по смисъла на чл. 59, ал. 9 от СК, които са се отразили изключително неблагоприятно на интересите на двете деца при преместването им от [населено място] в [населено място], като се е стигнало дори до поставяне в риск на по-голямото дете; както и че в резултат от изпълнението на привременните мерки, постановени от самия въззивен съд, съгласно които упражването на родителските права е предоставено на бащата и е определен режим на лични контакти с майката, са настъпили последващи нови обстоятелства, които са се отразили много благоприятно и на двете деца – с връщането им в обичайната им среда в [населено място]. При така приетото от въззивния съд, вторият и третият правен въпрос, формулирани в изложението на жалбоподателката, не са обуславящи правните изводи в обжалваното въззивно решение и са без никакво значение за изхода на правния спор по делото, поради което и тези въпроси не съставляват основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване в случая (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС). Освен това, приетото от въззивния съд е в пълно съотвествие както със задължителните указания и разяснения, дадени с т. V, във вр. с т. II от ППВС № 1/12. 11. 1974 г., на които е налице и изрично позоваване във въззивното решение, така и с основаната на тези указания и разяснения, трайно установена актуална практика на ВКС по приложението на чл. 59, ал. 9 от СК.

Няма основание касационното обжалване да се допуска и по последния (петия) материалноправен въпрос в изложението към касационната жалба, тъй като неговата постановка изхожда единствено от застъпваната от жалбоподателката теза по делото, че бащата е отчуждаващият родител, докато въззивният съд е приел, че поведението и на двамата родители е довело до развитието и задълбочаването у двете деца на синдрома на родителското отчуждение спрямо майката. При това полажение и този материалноправен въпрос не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и е без значение за изхода на спора по делото (също т. 1 от ТР № 1/19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС).

Доводите на жалбоподателката, с които тя обосновава твърдението си за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, – че въззивният съд бил игнорирал данни и доказателства, събрани в производството (включително и по бракоразводното дело, което е приложено в цялост за послужване към настоящото дело), както и че съдът бил „презюмирал“, че бащата е по-пригодният родител, са напълно бланкетни и голословни, поради което очевидно не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване.

При извършената и служебна преценка – в изпълнение на правомощията си да следи служебно за интересите на децата на страните, настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание и за служебно допускане на касационното обжалване – в нито една от хипотезите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, включително – по непосочени и неаргументирани такива от страна на жалбоподателката.

Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателката-ответница дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от него разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 1 000 лв.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 260147/14. 12. 2020 г., постановено по възз. гр. дело № 421/2020 г. на Русенския окръжен съд.

ОСЪЖДА Л. В. К. с ЕГН [ЕГН] да заплати на И. И. К. с ЕГН [ЕГН] сумата 1 000 лв. (хиляда лева) – разноски по делото.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: