Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Херба макс“ ЕООД, гр.Разград с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски апелативен съд № 260003 от 25. 01. 2021 г. по гр. д.№ 430/ 2020 г., с което е потвърдено решение на Разградски окръжен съд от 06. 08. 2020 г. по гр. д.№ 8/ 2020 г. и по този начин е отхвърлен предявеният от касатора против Н. Р. К. иск, квалифициран по чл. 49 вр. чл. 45 ал. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата 40 000 лв, представляваща обезщетение за имуществени вреди и е разпределена отговорността за разноските по делото.

Жалбоподателят претендира въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол по процесуалноправния въпрос „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички обстоятелства по делото и всички събрани по реда на ГПК доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, и може ли съда да основе изводите си само на избрани от него доказателства?“, който счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Като основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол претендира и неговата очевидна неправилност, защото изводите на съда не съответствали на формалната логика и опита. Фактическата констатация, че ответницата не била възлагала извършването на работата, при която ищецът бил увреден, противоречала на установените по делото факти, обсъдени в съвкупност.

Ответната страна Н. Р. К. оспорва жалбата. Счита, че произнасянето на въззивния съд не е в противоречие с практиката на ВКС и че в изложението на касатора по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК са изложени твърдения и аргументи, които не се подкрепят от доказателствата по делото. Излага съображения за правилност на обжалвания акт.

Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.

За да отхвърли предявения иск, въззивният съд приел за установено от събраните по делото доказателства, че през 2010 г. ищцовото дружество засадило в поземлен имот в землището на [населено място], общинна **. Добивът от културата в последващи години продавало в България и в Германия. На 30. 11. 2014 г. О. А., който бил син на ответницата по делото, изорал част от насажденията на площ около 12 дка със земеделска техника, собственост на майка му. По този начин на ищеца били причинени имуществени вреди. При тези фактически установявания от правна страна съдът посочил, че по предявения иск, чиято квалификация е по чл. 49 ЗЗД, ищецът носи доказателствената тежест по отношение на наличието на противоправно действие или бездействие, настъпването на вредоносен резултат, причинно-следствената връзка между деликта и причинените вреди, както и че последните са настъпили от деятелност на деликвента, във връзка с работа, възложена му от ответника по иска. Противоправното поведение и настъпилите от него вреди за ищцовото дружество били установени, но не било доказано, че работата, при която са причинени вредите, била възложена на прекия причинител на увреждането. В събраните по делото свидетелски показания /които съдът подложил на анализ и съпоставка в мотивите към акта си/ липсвали данни за такова възлагане, а и ответницата отрекла да е получавала покана за доброволно репариране на вредите и да е пратила представител за среща с ищцовото дружество във връзка с това. Затова съдът отхвърлил доводите във въззивната жалба, че с последващите си действия ответницата фактически е признала възлагането на работата, като посочил допълнително, че такова признание не се установява и от показанията на свидетелите. Съдът отхвърлил и доводите на въззивника - ищец, че фактът на възлагането бил установим от следните обстоятелствата: мястото на разораването било в близост до площадката на дейност на ответницата, станало било с нейна техника и в светлата част на деня, когато тя е имала видимост към мястото. Посочил, че свидетелите по делото съобщават или за възлагане от бащата на прекия причинител или на лично решение на този причинител да извърши действието, но никой от тях не е съобщил ответницата да е възложила работата, при която е осъществено увреждането. Дори да имало предложение от ответницата за обезщетяване на вредите след извършване на деликта, то също не доказвало натоварване с работата, нито съставлявало признание за това.

С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставеният от касатора процесуалноправен въпрос обуславя обжалваното решение, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС. Според нея непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото /решение № 92/ 06. 11. 2019 г. по т. д.№ 2100/ 2018 г., І т. о. и цитираните в него/. Съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти; доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства /решение № 108/ 25. 06. 2020 г. по гр. д.№ 1538/ 2019 г., ІV г. о. и цитираните в него/. При постановяване на обжалваното решение отклонение от така установената практика няма.

Няма основание това решение да бъде допуснато до касационен контрол и като очевидно неправилно. Съгласно установената практика, основанието по чл. 280 ал. 2 пр. 3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани без реална необходимост от анализ. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти, тъй като касационната инстанция не може да установява нови фактически положения. В случая не се установява наличие на такъв тежък порок на въззивното решение, който може да се установи без допълнителен анализ, поради което обжалваният акт не може да се окачестви като „очевидно неправилен“.

По изложените съображения Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Варненски апелативен съд № 260003 от 25. 01. 2021 г. по гр. д.№ 430/ 2020 г.

ОСЪЖДА „Херба макс“ ЕООД, гр.Разград, бул.България № 13 вх.А ап. 6, ЕИК 201099973, да заплати на Н. Р. К., ЕГН [ЕГН], [населено място], [община], [улица], 500 лв /петстотин лева/ разноски по касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: