Страница 6 от 6

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1093

гр. София, 08.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, 5-ти състав, в закрито заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА БОЖИЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА НЕНОВА

ТАТЯНА КОСТАДИНОВА

изслуша докладваното от съдия Костадинова т. д. № 1866/2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Е. К. срещу Решение № 277/20.03.2024 г. по в. гр. д. № 2285/2023 г. на ОС-Варна, с което е обезсилено Решение № 260051/13.06.2023 г. на РС-Варна по гр. д. № 2283/2020 г. и е прекратено производството по предявените от касатора установителни искове за нищожност на клаузи от договор за ипотечен кредит.

Заявено е касационно основание по чл. 281, т. 2 ГПК за недопустимост на обжалваното решение поради постановяването му в противоречие с други влезли в сила между страните актове, както и по чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК за неправилност поради съществено нарушение на процесуални правила. Във връзка с второто касаторът сочи, че членове от състава на въззивния съд са разглеждали между същите страни спор за нищожност на клаузи с идентично съдържание и са подлежали на отвод, а също и че са нарушени правилата за назначаване на особен представител на конституираните необходими другари на ответника (депозитът за такъв не е бил надлежно внесен и уведоменият представител не е участвал в делото). Касаторът допълва, че въззивният съд погрешно не му е указал необходимостта от доказване на факти, приети впоследствие за неосъществени, а именно – че не е подал възражение по чл. 414 ГПК и че оспорените клаузи не са били прилагани в отношенията между страните. За неправилен касаторът счита и извода на въззивния съд относно легитимацията на ипотекарния длъжник да възрази вместо длъжника по реда на чл. 414 ГПК и произтичащата от това негова обвързаност от влязлата в сила заповед за изпълнение. Като нарушение на процесуалните правила се сочи и несъобразяването на въззивния съд с извода за допустимост на исковете, формиран по повод по-рано заведено дело с идентичен предмет. При тези съображения касаторът моли да се допусне касационно обжалване заради вероятната недопустимост и очевидната неправилност на въззивното решение, както и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, пр. 2 и т. 3 ГПК.

Подаден е отговор от „Колект БГ“ АД – помагач на ответника, в който се поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените въпроси не са от значение за решаване на делото и няма обосновка за очевидната неправилност на решението. Излага се и становище за неоснователност на жалбата по същество.

Ответниците „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, Р. Н., Г. И. и И. И. не взимат становище.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от касатора срещу „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, Р. Н., Г. И. и И. И. искове с правно основание чл. 124, ал. 1, пр. 2 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143 ЗЗП за установяване нищожност на клаузи от договор за ипотечен кредит, вземанията по който са обезпечени от касатора като ипотекарен длъжник.

Исковете са уважени от първоинстанционния съд, а за да постанови обезсилване на решението му, въззивният съд е счел, че същите са недопустими поради преклудиращото действие на влязлата в сила заповед за изпълнение, издадена за вземания по процесния договор, и поради липса на правен интерес. По първия довод за недопустимост съдът е аргументирал, че ипотекарният длъжник е могъл да подаде възражение като субституент на длъжника по заповедта за изпълнение на основание чл. 134 ЗЗД и поради това с влизането си в сила тя е разпростряла и спрямо него установителното си действие относно валидността на договора. Правният интерес пък е отречен с аргумента, че уважаването на исковете за нищожност няма да осуети предприетото принудително изпълнение, за която цел е необходимо да се установи недължимост на конкретно вземане в конкретен размер или липса на ипотечно право. За исковете относно част от клаузите е допълнено, че правен интерес липсва, доколкото в отношението между банката и длъжниците тези клаузи не са били реално приложени (напр. за повишен размер на възнаградителната лихва при използване на услугата „Универсален платец“ и за издаване на запис на заповед), съответно не са били пряк източник на вземания по договора.

Настоящият състав не констатира недопустимост на въззивното решение. Постановяването му в смисъл, противоречащ на влезлите в сила съдебни актове, с които е отречено правото на касатора да подаде възражение срещу заповедта и да обжалва незабавното изпълнение (която причина се сочи като основание за недопустимост) няма отношение към процесуалните предпоставки за постановяване на допустимо въззивно решение. Последните са свързани с надлежното образуване на въззивния процес и с липсата на настъпили в неговия ход процесуални пречки за развитието му, а също и със съобразяване с диспозитивното начало. Горепосочените актове, постановени по повод осъществена от касатора защита в заповедното производство, не формират сила на пресъдено нещо, която да представлява процесуална пречка за постановяване на въззивното решение, нито обвързват въззивния съд да приеме изложената в тях теза, дори същата да е в съответствие с процесуалните правила. Поради това не е налице основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК.

Обжалване не следва да се допуска и на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК поради очевидна неправилност. Макар доводът на въззивния съд относно правото на ипотекарния длъжник, който не е страна в заповедното производство, да подаде възражение като субституент на длъжника, да е в противоречие с правилата относно процесуалната легитимация и то да е установимо от мотивите на акта, това не дава основание за допускане на касационно обжалване, тъй като този довод не е единственият решаващ мотив за обезсилване на първоинстанционния акт, а спрямо останалите мотиви не се установява очевидна неправилност, разглеждана като наличие на тежко и видимо без преценка на доказателствата нарушение на материалния или процесуалния закон или на правилата на формалната логика.

Поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2, пр. 2 и т. 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос, който съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС трябва да е включен в предмета на спора (без да е необходимо да е обхванат от силата на пресъдено нещо), да е обуславящ за правните изводи на съда и да кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК. При това отговорът на въпроса не трябва да произтича от конкретните събрани по делото доказателства (които се преценяват само във фазата на вече допуснато касационно обжалване), а следва да може да бъде даден абстрактно независимо от конкретиката на делото.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. Налице ли е основание за отвод на член на въззивния състав, когато е участвал в друг въззивен състав, постановил решение между същите страни с предмет нищожност поради неравноправен характер на същите клаузи, съдържащи се в друг договор, включително когато с решението е уважена въззивната жалба, независимо от неизпълнение в срок на указана нейна нередовност, и решението е мотивирано с фактически и правни изводи в противоречие с присъединени по делото документи и влезли в сила съдебни актове?

Въпросът е посочен в контекста на поддържания от касатора касационен довод за неправилност на въззивното решение като постановено при едновременно наличие на основание за отвод и на други процесуални нарушения. Така формулиран обаче, той не покрива общия селективен критерий, тъй като само по себе си наличието на основание за отвод не е причина за отмяна на решението, а преценката дали наред с това са допуснати и други нарушения, включително посочените от касатора, е въпрос по същество, който не може да се реши във фазата на селектиране на касационната жалба и да обуслови допускане на касационното обжалване. Освен това с въззивното решение съдът не се е произнасял по съществото на спора, поради което въпросът за евентуалната предубеденост на член на съдебния състав, формирана от разглеждане по същество на друго сходно дело, се явява без правно значение за взетото решение за обезсилване.

2. Длъжен ли е въззивният съд да приеме свой доклад по делото, включващ необходимите за доказване факти, невключени в доклада на първоинстанционния съд, да разпредели тежестта за тяхното доказване и да предостави възможност за ангажиране на доказателства?

3. Длъжен ли е въззвният съд при мотивиране на своето решение да обсъди всички действителни и установени факти по делото?

Тези два въпроса са поставени във връзка с оплакването, че въззивният съд е приел определени факти (липсата на подадено възражение от касатора и неприлагане на част от оспорените клаузи) за неосъществили се, без да укаже необходимостта за доказването им и в противоречие с обективната действителност. Доколкото въпросите касаят два от трите довода на въззивния съд, с които е аргументирана недопустимостта на производството, решаването им в противоречие с практиката на ВКС, на което касаторът се позовова, би било без правно значение, щом по третия довод не се констатира такова противоречие. Поради това и тези въпроси не покриват общия селективен критерий. Изложеното важи и за поставения от касатора четвърти въпрос относно преклудиращото действие на влязлата в сила заповед за изпълнение спрямо ипотекарния длъжник и спрямо възражението за неравноправност.

5. Допустим ли е иск за нищожност на клаузи от договор между търговец и потребител поради неравноправност, когато: валидността им не е разглеждана в заповедно и в исково производство; искът е предявен от лице, което не е участвало в заповедно и в исково производство, но в изпълнително производство от това лице се иска плащане на суми по договора въз основа на заповед за незабавно изпълнение, в която то не е вписано; с влезли в сила съдебни актове е прието, че това лице няма право да възразява срещу заповедта или да обжалва разпореждането за издаването й; искът е предявен без да е съединен с установителен или осъдителен иск за парична сума по договора. При тези условия разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК и чл. 4, 5, 6, 7 и 10 от Директива 93/13/ЕИО следва ли да се тълкуват като задължаващи съда да извърши преценка за неравноправност и да прогласи за нищожни клаузите?

Този въпрос съдържа питане относно обуславящия решението на съда довод за липсата на правен интерес от предявяване на иск за нищожност при възможността за получаване на ефективна защита чрез иск, отричащ самото ипотечно право или съществуването на обезпеченото с ипотеката вземане. Отговорът му обаче не е даден в противоречие с формираната и служебно известна практика на ВКС относно правния интерес на ипотекарния длъжник да се защити срещу евентуалното или вече предприето принудително изпълнение спрямо имота му чрез форма на съдебна защита, която би въздействала именно върху това принудително изпълнение, каквато е и посочената от въззивния съд – отричане на ипотечното право или на конкретно вземане (подобна хипотеза е разгледана например в Решение № 60143/28.07.2021 г. по гр. д. № 3830/2020 г. на ВКС, ГК, ІV г. о.). Цитираната от касатора практика, вкл. на СЕС, с която се обосновава основание за допускане на касационно обжалване по въпроса и която касае задължението на съда да се произнесе служебно за наличието на неравноправни клаузи, не е относима, тъй като това задължение не е отречено от въззивния съд с обжалваното решение, а е отречена единствено избраната от касатора форма на съдебна защита, при която да бъде проверена твърдяната неравноправност. Действително, в последното посочено от касатора решение на СЕС по дело С-321/22 е дадено тълкуване на чл. 7, пар. 1 от Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори, според което не следва да се изисква доказване на правен интерес от предявяване на иск на потребител за установяване на неравноправна клауза, като се изхожда от възможността за предявяване на иск за връщане на недължима престация или за позоваване на неравноправността при защита срещу претендирано от потребителя изпълнение. Решението обаче е постановено в контекста на иск, предявен от самата страна по потребителския договор (на която по правило е признато правото да иска установяване нищожност на пряко обвързващата я договорна връзка), докато в настоящия случай искът е предявен от трето за договора лице и с това обстоятелство въззивният съд е мотивирал необходимостта от допълнително установяване на правен интерес, отчитайки, че за това лице съществува по-ефективна защита чрез въздействие не върху чужда, а върху собствената му правна връзка чрез отричане на самото ипотечно право или на вземането, за което тежи учредената от него ипотека.

По изложените съображения настоящият състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

Подадена е и частна касационна жалба от адв. С. С. - процесуален представител на ищеца, срещу горепосоченото решение в частта му, с която е обезсилено постановеното на основание чл. 248 ГПК Определение № 260243/01.09.2023 г. гр. д. № 2283/2020 г. на РС-Варна относно присъденото на частния касатор по реда на чл. 38, ал. 2 ЗЗД възнаграждение за безплатна правна помощ в първоинстанционното производство.

Жалбата е допустима като подадена от легитимирана страна в срок при условията на чл. 63, ал. 3 ГПК срещу акт, подлежащ на обжалване на основание чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.

За да обезсили определението по чл. 248 ГПК, въззивният съд е изходил от недопустимостта на процеса, по повод на който първоинстанционният съд е постановил и определението за разноските.

Частният касатор е изложил доводи за неправилност на обжалвания акт с аргументи, черпени от допустимостта на главното производство и идентични с изложените в касационната жалба срещу решението. Излагат се и съображения относно неприсъждането на разноски във въззивното производство, като с тях е свързан и поставеният въпрос, за който се поддържа противоречие с практиката на ВКС и СЕС – „Длъжен ли е съдът да се произнесе със свой акт по претендирано адвокатско възнаграждение и различна ли е за страните правната и фактическа сложност на спора?“. Доколкото въпросът касае единствено неотносимото към процесната жалба оплакване за неприсъждане на разноски за въззивното производство и не е свързан с довода, обусловил постановяване на обжалвания акт, той не покрива общия селективен критерий и не може да обуслови допускане на касационно обжалване по подадената от адв. С. частна касационна жалба.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 277/20.03.2024 г. по в. гр. д. № 2285/2023 г. на ОС-Варна, с което са обезсилени Решение № 260051/13.06.2023 г. и Определение № 260243/01.09.2023 г. на РС-Варна, постановени по гр. д. № 2283/2020 г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.