Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Районна потребителна кооперация „Септември“, седалище и адрес на управление [населено място], [улица] срещу Решение №61 от 06.11.2014 г. на Административен съд, [населено място], постановено по административно дело №106/2014 г.

С обжалваното решение съдът отхвърлил жалбата на Районна потребителна кооперация „Септември“ срещу Акт за установяване на задължения по декларация №АУ00000206 от 24.02.2014 г. на орган по приходите в [община] пазар, с който за периода 01.01.2011 г. – 31.12.2013 г. са установени задължения за такса за битови отпадъци в размер на 2 719, 15 лв. и лихви 412, 97 лв.

Касационният жалбоподател - Районна потребителна кооперация „Септември“ (Кооперацията)

, счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът неправилно приел оспорения акт за законосъобразен и не отчел, че определянето на таксата е извършено на основание чл. 15, б. „б“ от Наредба за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги в [община] пазар (Наредбата), който в противоречие с разпоредбите на ЗМДТ (ЗАКОН ЗА МЕСТНИТЕ ДАНЪЦИ И ТАКСИ) прави разграничение на таксата за физически лица, държавата и общината, от една страна, и за едноличните търговци и юридическите лица – от друга. Това деление, извършено в чл. 15, б. „г“ от Наредбата, противоречи на чл. 19, ал. 2 от Конституцията на Р.Б.П прави разпоредбата нищожна.

Съдът напълно игнорирал разпоредбата на чл. 7 от ЗМДТ (ЗАКОН ЗА МЕСТНИТЕ ДАНЪЦИ И ТАКСИ) (ЗМДТ) и не изяснил какви са разходите на отделните задължени лица. Определянето на такса за битови отпадъци на различна основа за кооперацията и другите юридически лица и за физическите лица – съответно 10 и 5 промила, е в нарушение на принципа на справедливост – чл. 8, т. 3 ЗМДТ и чл. 4, ал. 1, т. 3 от Наредбата. Счита разпоредбата на чл. 15, б. „г“ от Наредба за противоречаща и на чл. 62 и 66 ЗМДТ, тъй като размерът на таксата не е определен за всяка услуга поотделно и е определен глобално – 10 промила. Съдът не отчел тази дискриминация и неравнопоставеност.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отмени оспорения акт. П. Р №44 от 28.11.2014 г. на Общински съвет Нови пазар, с което чл. 15а, б. „г“ от Наредбата е отменена, Решение №5 от 16.02.2015 г. на Административен съд, [населено място], постановено по административно дело №188/2014 г., с което искането за обявяване на нищожността на чл. 15а, б. „г“ от Наредбата е отхвърлено и Решение №8889 от 21.07.2015 г. на Върховния административен съд, с което Решение №5 е обезсилено и съдебното производство прекратено. Претендира направените по делото разноски. Касаторът се представлява от адв. З. Д., Адвокатска колегия, [населено място].

Ответникът по касационната жалба – началник отдел „Местни данъци и такси“ в [община] пазар

, счита същата за неоснователна. Съдът извел обоснован извод за законосъобразност на оспорения акт, събрал и коментирал относимите за правилното решаване на спора доказателства, надлежно и аргументирано обсъдил и анализирал всички факти от значение за спорното право и извел правилни изводи. Решението е постановено и при спазване на съдопроизводствените правила.

Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Ответникът се представлява от юрисконсулт Д. С..

Представителят на Върховната административна прокуратура

дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Определеното от органа задължение за такса за битови отпадъци отговаря на изискванията на чл. 62, 66, 67, ал. 2 ЗМДТ като по делото не се спори по отношение на собствеността на имота, предоставяните от общината услуги и методиката, по която е определена таксата. Изводите на съда са основани и на заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза. Направеното възражение за нищожност на наредбата не може да се разгледа в настоящото производство с оглед на чл. 130 АПК. Не е основателно и заявеното от касатора искане за нищожност на административния акт предвид отмяната на разглежданата норма, с оглед на чл. 195 АПК и ограничението по чл. 168, ал. 2 АПК.

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 ПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:

1. Районна потребителна кооперация „Септември“ е собственик на недвижим имот – урегулиран поземлен имот Х, кв. 71 по плана на [населено място] пазар, състоящ се от ресторант и магазин за промишлени стоки съгласно нотариален акт №153, том ІІ, рег. №1511, дело №307/2002 г.

2. На 09.05.2003 г. Общинският съвет Нови пазар приел Решение №200-4, с което приел Наредба за организирането и администрирането на местните данъци и такси в [община] пазар. Съгласно чл. 15 от Наредбата и в трите й редакции – за 2011, 2012 и 2013 г., таксата се определя в годишен размер за всяко населено място с решение на общинския съвет въз основа на определена план-сметка. В чл. 15а са посочени размерите на таксата за отделните правни субекти, видовете услуги и населени места, в които се предоставят.

3. На 27.12.2004 г., с Решение №180-10 Общинският съвет определил годишния размер на таксата за битови отпадъци за едноличните търговци и юридическите лица по видове услуги: сметосъбиране и сметоизвозване – 6, 7 промила, обезвреждане на битови отпадъци – 1, 1 промила и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване – 2, 2 промила.

4. На 30.06.2010 г. Кооперацията подала коригираща декларация по чл. 14 ЗМДТ за недвижимия имот.

5. На 20.10.2010 г. със Заповед №967, на 31.10.2011 г. със Заповед №847 и на 30.10.2012 г. със Заповед №699 кметът на общината, на основание чл. 63, ал. 2 ЗМДТ, определил границите на районите, вида на услугите по чл. 62 ЗМДТ, които общината предоставя и честотата на сметоизвозване. Имотът на Кооперацията попада в границите на районите, в който се предоставят и трите услуги по чл. 62 ЗМДТ.

6. На 14.11.2011 г., със Заповед №878, издадена на основание чл. 4 ЗМДТ, кметът на [община] пазар определил служителите в общинската администрация, които да упражняват правомощията на орган по приходите. Под №5 фигурира Х. С. Х. на длъжност младши инспектор в отдел „Местни приходи“.

7. На 24.02.2014 г. орган по приходите в [община] пазар - Х. С. Х., издал Акт за установяване на задължения по декларация №АУ00000206, с който установил на Кооперацията за периода 01.01.2011 г. – 31.12.2013 г. задължение за такса за битови отпадъци в размер на 2 719, 15 лв. и лихви в размер на 412, 97 лв.

8. На 08.05.2014 г., с Решение №39-01-1151, началникът на отдел „Местни данъци и такси“ в [община] пазар потвърдил Акта за установяване на задължения по декларация №АУ00000206.

9. На 21.05.2014 г. Кооперацията оспорила акта пред съда.

10. В хода на съдебното производство съдът приел заключение на съдебно-счетоводна експертиза, която установила, че данъчната оценка на имота на Кооперацията е определена правилно от данъчния орган – при отчитане на установения монолитен характер на конструкцията, на 97 845, 10 лв.

11. Приел, че по делото не се спори, че услугите по сметосъбиране, сметоизвозване, обезвреждане на битови отпадъци в депо и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване са реално предоставяни от [община] пазар относно имота на Кооперацията, както и че Кооперацията не е декларирала основания за освобождаване от заплащане на таксата в съответствие с изричната декларация на Кооперацията.

12. На 21.10.2014 г. Кооперацията оспорила пред съда чл. 15а, б. „г“ от Наредбата. По жалбата било образувано административно дело №188/2014 г. на Административен съд, [населено място].

13. На 28.10.2014 г. съдът оставил без уважение искането на Кооперацията за спиране на съдебното производство до произнасяне по административно дело №188/2014 г.

Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в исканата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалните разпоредби и целта на закона. Приел, че са налице кумулативните предпоставки за дължимост на таксата – размера на предоставяните от общината услуги са определени с решение на общинския съвет, имотът попада в границите на районите, определени със заповедта на кмета по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ, и услугите реално са предоставени от общината. Приел, че данъчната оценка на имота е определена в съответствие с чл. 21 ЗМДТ, съгласно правилото на чл. 15а Наредбата. Приел, че възражението на Кооперацията за противоконституционност на Наредбата касае косвен контрол за законосъобразност в рамките на висящо производство на влязъл в сила подзаконов нормативен акт, което е в противоречие с чл. 129, 132 и 133 АПК. Допускането на косвен контрол в административния процес би довело до пряко нарушение на основни принципи на административното правосъдие и възможност за изземване на правомощия на един съд от друг. Въз основа на това съдът направил извод за законосъобразност на оспорения акт и отхвърлил жалбата.

Крайният извод на съда е правилен.

Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Единственият довод, който поддържа в подкрепа на твърдяните пороци на съдебното решение е за противоречие на Наредбата с чл. 19, ал. 2 от Конституцията и със ЗМДТ (ЗАКОН ЗА МЕСТНИТЕ ДАНЪЦИ И ТАКСИ), тъй като определя таксата диференцирано по отношение на физически и юридически лица и без да е определен размер на задължението по видове услуги.

Този довод касаторът поддържал и в първоинстанционното съдебно производство. Изводът на съдът, че не може да извърши инцидентен контрол за законосъобразност на подзаконовия нормативен акт е неправилен.

Административният акт, като юридически израз на дейността на държавните органи, е едностранно волеизявление на власт, което се издава от орган на държавата, въз основа и в изпълнение на закона и което пряко предизвиква правни последици. Тази характеристика на административния акт е пряко проявление на властта на държавата едностранно да налага промяна в правната сфера на лицата. Властта на държавата предопределя и задължителната сила на административния акт. Адресатите на административния акт дължат еднакво безусловно изпълнение на всеки законосъобразен административен акт, издаден от компетентен орган, независимо какво е мястото на органа в йерархията на държавната структура. Освен задължителна сила, тъй като е издаден въз основа и в изпълнение на закона, административният акт притежава и правна сила. Правната сила регламентира отношението между различните юридически актове на държавните органи, установява тяхната йерархия.

Тези две специфични проявления на действието на административния акт – задължителната и правната сила, са определящи за правомощието на съда в производството по оспорване на един административен акт да се произнесе инцидентно по законосъобразност на друг административен акт. Задължителната сила на административния акт настъпва с неговото издаване, тъй като представлява израз на публичната власт. Влизането в сила, т. е. изтичането на срока за оспорване, упражняването на правото на оспорване или отказа от правото на оспорване, поражда изпълняемостта или изпълнителната сила на административния акт. С настъпването на юридическите факти, които водят до проява на изпълнителната сила на административния акт, той става необжалваем и лицата губят правната възможност да го оспорят пряко пред съд.

Въпросът е губят ли правото да го оспорят инцидентно в друго съдебно производство?

Ако лицата са упражнили правото си на оспорване и има влязло в сила съдебно решение неговата сила на пресъдено нещо е задължителна за страните по спора и за всички съдилища, учреждения и общини в страната – изрично чл. 297 ГПК във вр. с чл. 144 АПК, както и чл. 177, ал. 1 АПК. В тази хипотеза силата на пресъдено нещо преклудира възможността за повторен съдебен контрол, бил той и инцидентен, на оспорения административен акт. Ако лицата са имали право на оспорване, но не са го упражнили, те не могат инцидентно да оспорят административния акт. Необжалваемост на акта е довела до влизането му във формална законна сила, с което окончателно се е заздравила задължителната му сила, дори и актът да е унищожаем. Задължителната сила на акта обвързва съда и не му позволява да извърши инцидентен контрол за законосъобразност.

Това е относимо за индивидуалните и за общите административни актове. Що се отнася обаче до подзаконовите нормативни актове, тъй като те създават общи правила за поведение законодателят изрично урежда правомощието на съда да извърши проверка за съответствие с по-висок по степен акт. Член 5, ал. 1 АПК задължава административните органи и съда, когато установят противоречие на подзаконов нормативен акт с по-висок по степен акт да приложат по-високия по степен акт. Това значи, че съдът е длъжен да провери съответствието на подзаконовия нормативен акт, на който се основава издаването на индивидуалния или на общия административен акт, с по-високите по степен актове – закон, международни актове при условията на чл. 5, ал. 4 от Конституцията, както и самата Конституция, и инцидентно, като част от проверката за законосъобразност на оспорените индивидуален или общ административен акт.

В противен случай съдът би могъл да наруши принципа на законност – чл. 4, ал. 1 АПК, и неговото проявление визирано в чл. 5, ал. 1 АПК – прилагане на нормативен акт от по-висока степен. Тази проверка обаче има своите предели. Тя е допустима тогава, когато съдът може да приложи по-високият по степен нормативен акт. Ако по-високият по степен акт установява нормативна дискреция на органа, който издава подзаконовия нормативен акт съдът не би могъл директно да приложи по-високия по степен акт и следователно съответната разпоредба не може да бъде предмет на инцидентен контрол за законосъобразност, а следва да бъде предмет на самостоятелно съдебно оспорване. Тъй като оспорването на подзаконови нормативни актове не е обвързано със срок лицето винаги може да оспори подзаконовия нормативен акт и да поиска спиране на производството по оспорване на общия или индивидуалния административен акт, обосновани с подзаконовия нормативен акт.

Следователно съдът не само може, но и по силата на чл. 5, ал. 1 АПК е длъжен да извърши проверка за съответствие на подзаконовия нормативен акт, послужил като основание за издаване на индивидуалния или общ административен акт, с по-високите по степен актове.

Какво показват фактите по делото?

Размера на дължимата от касатора такса органът по приходите установил като приложил следните размери на таксата: за сметосъбиране и сметоизвозване – 6, 7 промила, за обезвреждане на битови отпадъци – 1, 1 промила и за поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване – 2, 2 промила.

По делото са приложени наредбата на общината по чл. 9 ЗМДТ и решението на общинския съвет по чл. 66, ал. 1 ЗМДТ. В Наредбата – чл. 15а, б. „г“, размерът на таксата е посочен на 10 промила за трите вида услуги, без да са дадени стойностите по видове услуги. В решението на общинския съвет размерът на таксата е определен по видове услуги като общият му размер е също 10 промила.

Съгласно чл. 66, ал. 1 ЗМДТ таксата се определя в годишен размер за всяко населено място с решение на общинския съвет. Следователно актът, който съгласно закона определя размера на таксата е не наредбата по чл. 9 ЗМДТ, а решението на общинския съвет. Включването на решението на общинския съвет в наредбата по чл. 9 ЗМДТ не създава правно правило, тъй като по силата на закона – чл. 66, ал. 1 ЗМДТ, размерът на таксата се определя с решение на общинския съвет. Инкорпорирането на решението на общинския съвет в наредбата не превръща разпоредбата на наредбата в правнорегулиращ размера на таксата акт. Разбира се, че добрата администрация и ефективността на нормативното регулиране на определени правоотношения изискват компетентният орган да използва правилно предоставените му от законодателя правни средства за регулиране на съответните правоотношения, но включването на съдържанието на решението на общинския съвет в наредбата по чл. 9 ЗМДТ не може да промени установения в закона акт, с който компетентният орган определя размера на таксата.

С оглед на горното доводите на касатора за противоречие на чл. 15а, б. „г“ от Наредбата с чл. 19, ал. 2 от Конституцията и ЗМДТ (ЗАКОН ЗА МЕСТНИТЕ ДАНЪЦИ И ТАКСИ) поради липса в Наредбата на определен по всяка услуга размер на таксата и поради определянето на различен размер за физическите лица, общината и държавата, от една страна, и за едноличните търговци и юридическите лица, от друга страна, са неотносими към предмета на спора. Не наредбата, а решението на общинския съвет е актът, който е определил размера, в т. ч. диференцирания размер по отношение на физическите и на юридическите лица.

Поради изложеното, с оглед на доводите на касатора, съдът не е дължал проверка на разпоредбата на чл. 15а от Наредба за съответствие с по-високи по степен актове. Дори и съдът да беше установил противоречие на посочената разпоредба с по-високи по степен актове това нямаше да доведе до незаконосъобразност на оспорения акт за установяване на задължения по декларация, тъй като чл. 66, ал. 1 ЗМДТ изрично посочва, че размера на таксата се определя с решение на общинския съвет, а не с наредбата по чл. 9 ЗМДТ.

Видно от горното, макар да приел, че не може да се произнесе по искането за установяване на противоречие на чл. 15а от Наредбата с чл. 19, ал. 2 от Конституцията и със ЗМДТ (ЗАКОН ЗА МЕСТНИТЕ ДАНЪЦИ И ТАКСИ), съдът направил правилен извод за законосъобразността на оспорения акт за установяване на задължения по декларация. Доводите на касатора за порочност на обжалваното решение са неоснователни. Решението е правилно.

При извършената на основание чл. 218, ал. 2 АПК служебно проверка за валидността и допустимостта на съдебното решение съдът констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и като правилно следва да бъде оставено в сила.

С оглед на изхода от спора съдът следва да остави без уважение искането на касатора за присъждане на направените разноски. Ответникът не е поискал присъждане на разноски, поради което съдът не следва да се произнася по дължимостта им.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА

Решение №61 от 06.11.2014 г. на Административен съд, [населено място], постановено по административно дело №106/2014 г.

РЕШЕНИЕТО

е окончателно.