Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение №219/10.11.2017 г., постановено по гр. д.№ 483/2017 г. от състав на Апелативен съд – П..

Ответникът оспорва касационната жалба с писмен отговор.

Третото лице-помагач не е представило писмен отговор.

Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.

С обжалваното решение, съдът е приел, че предявения иск с правно основание чл. 92 ЗЗД е основателен и е потвърдил постановеното в този смисъл решение напървоинстанционния съд.

Съдът е приел, че с решение №2606/01.07.2011г. по гр. д. №14122/2010г. на РС – Пловдив, потвърдено с Решение №1597/21.11.2011г. по в. гр. д. №2590/2011г. на ОС – Пловдив по предявен иск по чл. 79 от ЗЗД за реално изпълнение по договора ответникът е осъден да присъедини собствения на ищеца обект. Така с влязло в сила решение съдът е приел за установено, че между страните са налице договорни правоотношения, че ответникът е имал право да прекрати електрозахранването, но е бил длъжен да го възстанови след погасяване на задълженията и заплащане на дължимата такса за това действие. На 07.05.2013г. е издаден изпълнителен лист, като в изпълнение на съдебното решение електроснабдяването /достъпа на ел. енергия до обекта/ е било възстановено на 05.07.2013г., което не е било спорно между страните по делото. Въз основа на горното, съдът е приел, че за периода 18.12.2009г. – 05.07.2013г. ищецът е бил лишен от достъп на електрическа енергия до обекта, поради виновно неизпълнение на договорните задължения от страна на ответника. Процесният период 11.05.2011г. - 05.07.2013г., за който се претендира заплащане на неустойка, е част от този период.

Прието е от състава на въззивния съд, че за периода 11.05.2011г.-05.07.13г. между страните също е налице договорно правоотношение за достъп, пренос и разпределение на електроенергия, като към него се явяват приложими Общите условия, одобрени с Решение на ДКЕВР от 10.05.2008г. Посочено е, че за претендирания период също е налице неизпълнение на задължението на ответника за възстановяване на електрозахранването в обекта, като то е възстановено едва на 05.07.2013г. По отношение на тези въпроси, съдът е приел същите за установени със сила на присъдено нещо и не могат да бъдат пререшавани.

За неизпълнение на задължението на ответника по сключения между страните договор следва да се ангажира отговорността му съгласно чл. 48 ал. 1 от Общите условия за заплащане на неустойка, поради което съдът е приел иска за основателен.

По отношение на възражението на ответника, че за периода, за който се претендира неустойка, ищецът не е собственик на имота, съдът е приел, че няма никаква пречка потребител на електрическа енергия да бъде лице, различно от собственика на имота. В този смисъл, съдът се е позовал на нормата на пар. 1 т. 42 от Допълнителните разпоредби на Закона за енергетиката, съгласно която потребител може да бъде физическо лице – собственик или ползвател на имот. При положение, че собственикът на имота за част от процесния период е различен от ползвателя, но от него липсва искане за доставка на електроенергия, а такова продължава да е налице от ползвателя, последният има качеството на потребител.

В изложението на касационните основания се твърди, че съдът се е произнесъл по правен въпрос, в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Правният въпрос е, при положение, че собственикът на имота е различен от ползувателя, но от него /собственика/ липсва искане за доставка на електроенергия, а такова продължава да е налице от ползувателя, последния има ли качеството на потребител в имота.

Правният въпрос е разрешен с нормата на пар. 1, т. 42 ЗЕ, в действуващата редакция към относимия към иска период, съгласно която, потребител на енергия може да бъде както физическо лице – собственик, така и ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване. Посочената норма е съобразена от съда при постановяване на обжалваното решение, същата е ясна и непротиворечива по отношение на това, може ли ползувател на имот да бъде потребител по смисъла на ЗЕ, поради което не се нуждае от тълкуване, с оглед позоваването на чл. 280, ал. 1, т. 3 като касационно основание относно допустимостта на касационното обжалване.

Предвид изложеното, не са налице касационни основания по допустимостта на касационното обжалване.

С оглед изхода на спора в настоящото производство, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 1200 лева, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение по представената разписка за платена сума.

Водим от горното, състава на ВКС

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №219/10.11.2017 г., постановено по гр. д.№ 483/2017 г. от състав на Апелативен съд – П..

ОСЪЖДА [фирма] ЕИК [ЕГН] да заплати на М. Д. М. сумата 1200 /хиляда и двеста/ лева, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

Определението е окончателно.

Председател: Членове: 1. 2.