Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма] /в несъстоятелност/, представляван от синдика К. П. И., чрез процесуален представител адв. О. М. срещу решение № 22 от 15.02.2017г. /погрешно посочена дата 15.02.2016г./ и решение № 69 от 26.04.2017г. по в. т. дело № 184/2016г. на Апелативен съд Велико Т. и касационна жалба на ответника [фирма] чрез процесуален представител адв. И. А. А. само срещу основното решение № 22 от 15.02.2017г. по в. т. дело № 184/2016г. на Апелативен съд Велико Т..

Касаторът-ищец обжалва въззивния съдебен акт в частта, с която е потвърдено решение № 51 от 21.04.2016г. по т. дело № 3/2015г. на Окръжен съд Плевен в частта, с която са отхвърлени следните предявени от [фирма] /в несъстоятелност/ чрез синдика К. П. И. срещу [фирма]: иска по чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за разликата над 84 400 лв. до 781 601, 01 лв. – възнаграждение за изпълнена работа по договор за разрушаване на сгради от 22.03.2011г., ведно със законната лихва върху тази част, считано от 06.01.2015г. до окончателното плащане; иска по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за разликата над 13 206, 47 лв. – обезщетение за забава за плащане на възнаграждението за периода от 22.06.2011г. до 06.01.2015г.; иска по чл. 86, ал. 1, изр. 2 ЗЗД за сумата 836 000 лв. – обезщетение за действително претърпени в по-висок от законната лихва размер вреди, резултат от неизпълнението на договора за разрушаване на сгради от 22.03.2011г., равняваща се на размера на установените в производството по несъстоятелност по т. дело № 6/2014г. на Врачански окръжен съд задължения на ищеца, ведно със законната лихва, считано от 06.01.2015г. до окончателното плащане на сумата. Касаторът-ищец обжалва въззивното решение в съответната част за присъдените разноски, както и решение № 69 от 26.04.2017г. по в. т. дело № 184/2016г. на Апелативен съд Велико Т., с което е оставена без уважение молбата на [фирма] за допълване на решение № 22 от 15.02.2017г. по в. т. дело № 184/2016г. на същия съд.

Касаторът-ищец прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната от него част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба писмено изложение въвежда доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Констатираната по инициатива на въззивника липса на доклад с установеното в чл. 146 ГПК съдържание в хода на първоинстанционното производство по делото следва ли да се квалифицира като процесуално нарушение, чиито процесуални последици е императивно необходимо да се разгледат и определят от въззивния съд във въззивното решение?

2. Отразява ли се липсата на доклад по делото в процесния случай върху правилността на цялото първоинстанционно съдебно решение или върху конкретна негова част и защо?

3. Задължен ли е въззивният съд в контекста на разпоредбата на чл. 269 ГПК да разгледа и респективно да се произнесе по всички оплаквания на въззивника, обективирани във въззивната жалба, за неправилността на обжалваното първоинстанционно решение?

По отношение на първите два процесуалноправни въпроса касаторът сочи като основание разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по третия процесуалноправен въпрос – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответникът [фирма] оспорва касационната жалба на ищеца и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната от него част. По отношение на първите два процесуалноправни въпроса поддържа, че отговорът се съдържа в т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, с което въззивният съд се е съобразил. Във връзка с третия процесуалноправен въпрос излага съображения, че разпоредбата на чл. 269 ГПК е достатъчно ясна и не се нуждае от тълкуване по прилагането й.

Касаторът-ответник [фирма] обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционния съдебен акт ответникът е осъден да заплати на ищеца следните суми: на основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата 84 400 лв. – възнаграждение за изпълнена работа по договор за разрушаване на сгради от 22.03.2011г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 06.01.2015г. до окончателното плащане; на основание чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД сумата 13 206, 47 лв. – обезщетение за забава за плащане на възнаграждението за периода от 24.06.2013г. до 06.01.2015г.; в полза на бюджета на съдебната власт /по сметка на Апелативен съд Велико Т./ сумата 5 856, 38 лв.

Касаторът-ответник прави оплакване за недопустимост на въззивното решение в обжалваната от него част поради произнасяне от съда по непредявен иск, евентуално излага доводи за неправилност на въззивния съдебен акт в осъдителната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба писмено изложение въвежда доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС – противоречие с конкретно посочени съдебни решения на ВКС. Като основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в осъдителната му част сочи също разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК. Касаторът-ответник поддържа становище, че в константната практика на ВКС стриктно се дефинират изразите „препис от документ”, „изгубен или унищожен”, „не по вина на страната”; при невъзможност да бъде представен оспорения „заверен” частен документ от една страна се преценява налице ли са „извинителни причини”, от друга страна – дали са допуснати свидетели за установяване на съдържанието на непредставения в оригинал оспорен документ. Излага съображения, че в постоянната практика на ВКС се съдържа необходимото процесуално поведение на съда спрямо веднъж изключен от доказателствения материал документ, респективно изискването такъв да бъде обратно приобщен с изрично определение на съда. Касаторът-ответник релевира доводи, че въззивният съд е допуснал процесуални нарушения: кредитирал е изключен от първоинстанционния съд документ съгласно чл. 183, предл. 2 ГПК без да бъде последващо приобщен към доказателствата по делото по съответния процесуален ред с определение по чл. 157 ГПК във въззивното производство; по свой почин в срока за произнасяне с определение от 27.10.2016г. въззивният съд е допуснал изслушване на съдебно-техническа експертиза по въпроси извън твърденията на страните.

Ответникът [фирма] /в несъстоятелност/ чрез синдика К. П. И. оспорва касационната жалба на ответника по исковата молба и прави възражение за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в осъдителната му част, тъй като касаторът-ответник не е обективирал ясно съществения според него материалноправен или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на делото, който е обусловил правните изводи на въззивния съд. Излага съображения за неоснователност на довода за недопустимост на решението, като поддържа, че въззивната инстанция се е произнесла по предявените искове и на предявеното основание.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и прецени данните по делото, приема следното:

Касационните жалби са редовни от външна страна – подадени са от легитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочени са срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието им отговаря на изискванията на разпоредбата на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд е обсъдил събраните писмени и гласни доказателства и заключения на съдебно-технически и съдебно-икономическа експертизи в тяхната взаимна връзка и въз основа на тях е приел, че през м. март 2011г. между ответника [фирма] като „изпълнител” и ищеца [фирма] като „подизпълнител” е сключен договор за разрушаване на сгради, находящи се в [населено място], [улица], УПИ XV–1077, кв. ИПЗ и за извършване на съпътстващите дейности, включително и тези по извозване на отпадъците. С оглед предмета на договора е определил същия като договор за изработка по чл. 258 и сл. ЗЗД, към който намират приложение и разпоредбите на чл. 286 и сл. ТЗ, предвид търговското качество на страните.

Обсъждането на показанията на свидетелите А. Г. – В., Ц. Н. Ц., М. Ц. П. и М. В. Я. във връзка с установяване на възникването на правоотношение по договора за разрушаване на сгради, находящи се в [населено място] в горепосочения недвижим имот, от 22.03.2011г., е аргументирано с обстоятелството, че оригиналът на договора от 22.03.2011г. е изгубен не по вина на ищеца, поради което е приложена разпоредбата на чл. 165, ал. 1 ГПК. В тази насока съдебният състав е съобразил показанията на свидетелите А. Г. – В., която към м. март 2011г. е била управител на ищцовото дружество, и Ц. Н. Ц., който като пълномощник на В. с надлежно учредена представителна власт е подписал договора, впоследствие е станал едноличен собственик на капитала на ищцовото дружество, а след 13.05.2013г. управител на дружеството е Г. М. – К.. Въззивната инстанция е приела за установено, че оригиналът на договора е бил представян в различни институции – за издаване на разрешително за извозване на отпадъци, за различни проверки и данъчни ревизии, поради което не може да бъде намерен и не е предаден на синдика.

За да направи извод за наличие на възникнало между страните облигационно правоотношение по договор за изработка, съдебният състав на Апелативен съд Велико Т. е взел предвид и представените писмени доказателства, установяващи, че за изпълнение на работата Служба по трудова медицина [фирма] е изработила Оценка на риска за здравето и безопасността при работа на процесния обект, възложено от ищцовото дружество през м. март 2011г. съобразно сключен договор между фирмата-изпълнител на обекта [фирма] и фирмата-подизпълнител [фирма] и съгласно сключеното между тях споразумение за осъществяване на здравословни и безопасни условия на труд при извършване на работа на една и съща строителна площадка. Въззивният съд е приел, че представените за тези факти доказателства кореспондират с установеното от заключението на съдебно-техническата експертиза, изготвено от вещо лице инж. М. Л., че в ИА „Главна инспекция по труда”, Дирекция „Инспекция по труда” – [населено място] се съхраняват предоставени от [фирма] Списък на професиите, имащи право на работно, униформено, специално облекло и лични предпазни средства /земекопач, оператор ПМС, работник по взривяване/, Програма за провеждане на ежедневен инструктаж, Заповеди на Управителя на [фирма] от м. февруари 2011г. за упълномощаване на лицата К. Й. – земекопач, Цв. Г. - оператор ПСМ, „работещи на фирмата в [населено място]” и Г. М. - К. – технически сътрудник да представляват управителя пред контролните органи, Заповед на управителя на „Талвег-2010”0 Е. от м. февруари 2011г. за провеждане на инструктаж и за работното време на „работещите на обекта на фирмата” в [населено място] и Програма за начален инструктаж.

Въззивната инстанция е съобразила наличието на правоотношение между [фирма] като възложител на обект – Магазин „Направи си сам” с марката „Б.” в [населено място], [улица], УПИ XV – 1077, кв. ИПЗ и ответното дружество [фирма] като изпълнител на обекта, извършеното от възложителя [фирма] уведомяване на Гл. архитект на [община] и АГКК – СГКК – [населено място], че започва премахване на съществуващите на терена сгради, пътни настилки, растителност и разчистване на площадката /с Уведомление № 0804/17.03.2011г./, както и наличието на Инвестиционен проект, конструктивно-технологична част за същия обект с автор на проекта [фирма] – [населено място]. Съдебният състав е отчел също свидетелските показания на проектанта М. В. Я., че разрушаването е извършено от ищеца [фирма], който заплатил и възнаграждението за изготвяне на проекта, в подкрепа на които обстоятелства са представената по делото фактура № 106/17.03.2011г. с получател [фирма] и заключението на съдебно-икономическата експертиза, установяваща, че фактурата е включена в счетоводството на ищеца и е платена от него.

В подкрепа на извода за възникване между страните през м. март 2011г. на облигационни отношения по повод възложената работа за разрушаване на находящи се в [населено място], [улица] сгради са изложени аргументи от представения по делото Договор от 24.03.2013 год. за изпълнение на строително-ремонтни работи, сключен между [фирма] и [фирма], с предмет разрушаване на една от сградите - предмет на възлагане и по договора, сключен с [фирма]. Направен е извод, че вторият договор е по повод и във връзка с облигационните отношения, възникнали между ищеца и ответника. В решението е прието, че издадените в периода март – юни фактури, установяващи направени от ищеца разходи за сметосъбиране и сметоизвозване, представени по делото и посочени в заключението на вещото лице М. Л., също са по повод и във връзка с договорните отношения между ищеца и ответника. Относно представените по делото протоколи за извършена работа, подписани от двете страни и фактури за извършени услуги, издадени в периода след м. юни 2011г., съдебният състав е посочил, че не са свързани с изпълнението на задълженията по процесния договор, предвид обстоятелството, че събарянето на сградите и разчистването на терена е извършено от ищеца до края на м. май 2011г.

За да приеме, че ищецът е изпълнил възложените работи по договора, сключен през м. март 2011г., до 20.05.2011г., въззивната инстанция е съобразила освен описаните по-горе писмени доказателства, свидетелските показания и приетите във въззивното производство заключения на съдебно-техническите експертизи, също и Протокола от 20.05.2011г. за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво, установяващ, че строителната площадка на [улица] [населено място], УПИ XV-1077, кв. ИПЗ представлява свободен от постройки терен. Отчела е и факта, че след тази дата между страните са възникнали и други отношения по повод същия строителен обект, но за различни строителни дейности – въз основа на Договор от 01.09.2011г. Съдебният състав е заключил, че възложената по договора работа по разрушаване на намиращите се на терена сгради е извършена от ищеца в уговорения в договора 90-дневен срок, като липсват данни за забавено или лошо изпълнение на възложените работи. Направил е извод, че извършената работа е фактически приета от ответника, предвид обстоятелството, че след 20.05.2011г. той е започнал изграждане на обекта върху терена, където са се намирали сградите – разрушени от ищеца в изпълнение на договора.

За да приеме, че дължимото възнаграждение за извършената работа е в размер 84 400 лв., определено съобразно средната пазарна стойност на извършената работа, въззивният съд се е позовал на заключението на втората съдебно-техническа експертиза, изготвено от вещо лице инж. М. Д., поради това, че ищецът не е доказал твърдението, че размерът на възнаграждението възлиза на 781 601, 01 лв., предвид наличието на хипотезата на чл. 165, ал. 1 ГПК и липсата на доказателства, установяващи извършване на работа на такава стойност. При липса на достатъчно писмени доказателства и на самите сгради съдебният състав е заключил, че използваният от вещото лице метод при съпоставяне на три показатели – по количество на извършените работи, по използваната механизация и по сравнителни аналози, вкл. съобразяване на кадастралните данни за вида на сградите, се явява единствено възможен и максимално обективен. По отношение на обстоятелствата дали под сградите е имало избени помещения, разрушени ли са те, колко самостоятелни стълбищни входа и изхода е имала административната сграда, каква е площта на инфраструктурата и пр., е посочил, че при липса на обективни данни, същите не могат да бъдат съобразени.

Изводът за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху дължимото обезщетение от 84 400 лв. за периода от 24.06.2013г. до датата на предявяване на иска – 06.01.2015г., е аргументиран с наличието на покана за изпълнение на задължението за подписване на протокол – обр. 19 за установяване на извършената работа и за заплащане на натурални видове СМР, получена от ответника на 24.06.2013 год.

По отношение на предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. второ ЗЗД за заплащане на обезщетение за действително претърпените в по-висок размер вреди в размер на 836 000 лв. въззивният съд е възприел извода на първоинстанционния съд за недоказаност на този иск и е препратил към мотивите на първоинстанционния съдебен акт в тази им част на основание чл. 272 ГПК. Изложил е и съображения, че върху финансовото състояние на един търговец оказват влияние множество фактори, поради което наличието на едно несъбрано вземане не може да бъде поставено като единствена причина за трайната невъзможност на дружеството да обслужва задълженията си към други търговци или към държавата, т. е. за изпадането му в състояние на неплатежоспособност.

С решение № 69 от 26.04.2017г. по в. т. дело № 184/2016г. на Апелативен съд Велико Т. е оставена без уважение като неоснователна молбата на [фирма] /в несъстоятелност/ за допълване на решение № 22 от 15.02.2017г. по същото дело по аргументи, че въззивният съд се е произнесъл по целия спорен предмет по делото: по предявения иск с правно основание чл. 79, ал. 1 предл. 1 ЗЗД, ведно с претендираното обезщетение за забава, като е отменил частично обжалваното решение на Плевенски окръжен съд и е уважил частично претенцията; по евентуалния /неточно посочен като алтернативен/ иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, като е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която този иск е отхвърлен. Съдебният състав е изложил и съображения, че изложените в молбата по чл. 250 ГПК от [фирма] /в несъстоятелност/ доводи за необсъдени от съда възражения относно допуснати процесуални нарушения от първата инстанция касаят правилността на въззивното решение.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за наличието на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се извърши от въззивния съд въз основа на посочените от касаторите правни въпроси, твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

По касационната жалба на касатора-ищец [фирма] /в несъстоятелност/:

Формулираните от касатора-ищец процесуалноправни въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Отговор на тези въпроси се съдържа в т. 2 и т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката за правилността на акта е косвен резултат от тази дейност. Дори дължимите от първата инстанция процесуални действия да са били опорочени, въззивният съд не е длъжен да ги извършва наново, а трябва да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото. В случай, че във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, включително на липсата или на неточен или непълен доклад, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, а дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.

В т. 3 на посоченото Тълкувателно решение е изразено разбирането, че доколкото обхватът на дейността на въззивната инстанция съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК е ограничен, въззивният съд може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен. Въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. В тези случаи, както и при обосновано оплакване за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в необсъждане на събрани относими и допустими доказателства и релевирани доводи и възражения от страните, въззивният съд е длъжен да установи фактическата обстановка като обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка събраните допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните.

В настоящия случай касаторът-ищец /въззивник в производството пред Апелативен съд Велико Т. и ищец в първоинстанционното производство/ във въззивната жалба е направил оплакване за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в неизготвен устен доклад със съдържанието по чл. 146, ал. 1 ГПК, непредоставяне на възможност на страните да изразят становището си относно доклада, релевирал е доводи за неточности в проекта за доклад, за нарушение на разпоредбите на чл. 183, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, необоснованост на определени фактически и правни изводи поради несъобразяване с някои представени доказателства и е направил доказателствени искания. Първоинстанционният съд с определение № 455/04.06.2015г. по т. дело № 3/2015г. е направил проект за доклад по делото, приел е определени доказателства, допуснал е до разпит двама свидетели за установяване изпълнението от страна на ищеца на договора за разрушаване на сгради от 22.03.2011г., предявил е на страните проекта за доклад за становище и за предприемане на съответните процесуални действия. Във връзка с частичното оставяне на исковата молба без движение Плевенски окръжен съд е дал конкретни указания на ищцовата страна за отстраняване на нередовността на исковата молба в съответната част. В открито съдебно заседание на 22.06.2015г. и след уточняване на исковата молба първоинстанционният съд е докладвал разменените от страните книжа и отстраняването на частичната нередовност на исковата молба и е допуснал и допълнителни доказателства. Впоследствие в следващите съдебни заседания е докладвал постъпилите молби със съответни доказателствени искания и се е произнасял по тях.

Въззивният съд в съответствие с постоянната практика на ВКС при разглеждане на въззивната жалба и произнасянето по доказателствените искания е извършил преценка относно тяхната относимост, допустимост и необходимост и с определение от 14.07.2016г. е допуснал исканата от въззивника-ищец съдебно-техническа експертиза, като е съобразил разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК и допуснатите от първоинстанционния съд с определението от 06.10.2015г. процесуални нарушения при недопускане на исканата от ищеца в заседанието от 22.06.2015г. съдебно-техническа експертиза, уточнена с молбата от 01.07.2015г., и лишаването на ищеца от процесуалната възможност да посочва и събира доказателства в подкрепа на твърдяните от него факти. Преценката по правилността за недопускане на повторно изслушване на свидетеля Цв. Ц., за очна ставка между свидетеля и представляващия въззиваемото дружество /ответник по иска/ и за изискване на оригинала на договора от въззиваемото дружество /ответника/ не може да бъде извършена в производството по чл. 288 ГПК.

Предвид направеното от въззивника-ищец оплакване за нарушение на разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК и необоснованост на определени фактически и правни изводи поради несъобразяване с някои представени доказателства, въззивната инстанция в съответствие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС е установила фактическата обстановка като е обсъдила в тяхната съвкупност и взаимна връзка събраните в двете съдебни производства допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните. Доколко установената от въззивната инстанция фактическа обстановка съответства на събраните доказателства и при тяхното обсъждане са приложени правилно правилата на логическото мислене, е въпрос, относим към правилността, респективно обосноваността/необосноваността на въззивното решение и направените в тази насока оплаквания представляват касационни основания, но не и основания за допускане на касационно обжалване.

Поради изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че при разглеждане на делото и събиране на доказателствата във въззивното производство въззивният съд е процедирал съобразно постоянната практика на ВКС, обективирана в горецитираното Тълкувателно решение и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК.

Доводът на касатора-ищец за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната от него част по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По посочения от касатора-ищец трети процесуалноправен въпрос е формирана постоянна практика на ВКС в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, която не се налага да бъде променяна и с която съдебният състав на въззивната инстанция се е съобразил.

Поради липса на твърдените от касатора-ищец основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК не следва да се допусне касационно обжалване на решение № 22 от 15.02.2017г. /погрешно посочена дата 15.02.2016г./ по в. т. дело № 184/2016г. на Апелативен съд Велико Т. в частта, с която е потвърдено частично първоинстанционното решение, и на решение № 69 от 26.04.2017г. по същото дело на въззивната инстанция.

По касационната жалба на касатора-ответник [фирма]:

Доводът на касатора-ответник за допускане на касационно обжалване на въззивното решение за проверка на вероятна недопустимост на обжалвания съдебен акт е неоснователен. Съгласно постоянната практика на ВКС едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Когато съдът се е произнесъл по непредявен иск постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Доводите, че възззивният съд по свой почин за изясняване на фактическата обстановка е допуснал съдебно-техническа експертиза по въпроси извън твърденията на страните, са неотносими към допустимостта на въззивното решение, а представляват оплаквания за неправилност на съдебния акт поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

Съгласно ППВС № 1/10.11.1985г. съдът е длъжен да разгледа иска на предявеното основание и когато съдът е разгледал иск, който не е предявен, и не е разгледал предявения, постановеното решение е недопустимо. С. Т. решение №1/17.07.2001г. на ВКС, ОСГК дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор, произнасяне по спорния предмет на делото, който предмет се въвежда с исковата молба. Предмет на делото е спорното материално право, индивидуализирано от ищеца с основанието и петитума на иска. Съдът определя правната квалификация на спорното право съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, и когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Въззивният съд е определил правната квалификация на иска, обсъдил е представените от страните в двете съдебни производства доказателства във връзка с твърдените и относими към спора факти и обстоятелства и релевираните възражения и към установената фактическа обстановка е приложил относимите материалноправни норми. Решаващият съдебен състав не е извел правната квалификация на иска от обстоятелства, на които страната не се е позовала, не е разгледал иска на непредявено основание, нито е допуснал нарушение, изразяващо се в неразглеждане на предявения иск. Като се е произнесъл по въведените факти и обстоятелства, определящи предмета на делото, въззивният съд е постановил допустим съдебен акт.

Останалите доводи на касатора-ответник за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в осъдителната му част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК са неоснователни. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. С. Т. решение № 1 от 19.02.2010г. по т. дело № 1/2009г. на ВКС, ОСГТК този въпрос следва да е от значение за изхода на делото, да е формирал решаващата воля на съда и да е обусловил правните изводи по предмета на спора. По смисъла на т. 1 от цитираното тълкувателно решение касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е разрешен с въззивното решение. Без касаторът да постави този въпрос, обжалваният съдебен акт не може да бъде допуснат до касационен контрол. Върховният касационен съд би могъл само да конкретизира, преформулира, уточни и квалифицира правния въпрос от значение за изхода на спора, но не изцяло да го изведе от посочените в касационната жалба факти и обстоятелства, или от релевираните доводи за неправилност на решението, или от посочената съдебна практика. Непосочването на релевантния правен въпрос е основание за недопускане на касационно обжалване, без ВКС да разглежда сочените допълнителни основания.

В настоящия случай касаторът-ответник не е формулирал релевантния материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на съда при постановяване на въззивното решение, който според твърдението му е решен в противоречие с практиката на ВКС, респективно се решава противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По смисъла на задължителните указания на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по т. дело № 1/2009г. на ВКС, ОСГТК непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да е необходимо ВКС да разглежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Направените от касатора-ответник в касационната жалба и изложението към нея оплаквания представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост и в този смисъл се отнасят до правилността на постановения съдебен акт и са основания за касирането му по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.

Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените от касатора-ответник основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Велико Т. в осъдителната му част.

С оглед изхода на делото разноски на касаторите не се дължат.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 22 от 15.02.2017г. /погрешно посочена дата 15.02.2016г./ и решение № 69 от 26.04.2017г. по в. т. дело № 184/2016г. на Апелативен съд Велико Т..

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.