Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Г. Ф., чрез адв.М. К., срещу въззивно решение №VI-121/ 06.11.2013г., постановено по възз. гр. д.№1374/2013г. на Бургаския окръжен съд, с което е отменено решение №56/10.04.2013г. по гр. д. №511/2012г. на Районен съд – Поморие и е обявен за относително недействителен, на основание чл. 26 СК, по отношение на А. М. Х., договорът за покупко-продажба на недвижим имот /дворно място с построените в него жилищна сграда и стопанска постройка/, сключен между Ю. Х. Х. и В. Г. Ф., обективиран в нотариален акт№..

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното решение е незаконосъобразно и необосновано, поради което се иска неговата отмяна.

В изложението на касатора по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се търси в приложното поле на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК по въпроса за понятието „семейно жилище”, респ. за правните последици от разпореждането с такъв имот, без съгласие на единия съпруг. Твърди се, че този проблем е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика.

От ответните страни, в срока по чл. 287 ГПК, писмен отговор е подаден от А. М. Х., в който се изразява становище за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е допустима – подадена е от легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице условия за допускане на касационния контрол.

Въззивният съд е приел, че заявеният за разглеждане от съпруга А. Х. иск с правно основание чл. 26 СК е основателен и доказан, предвид следното: недвижимият имот, лична собственост на съпругата Ю. Х. Х., с който тя се е разпоредила, сключвайки на 03.12.2009г. договор за продажба с ответницата В. Ф., е представлявал „семейно жилище”; съпрузите не притежават друго жилище; сделката е сключена без съгласието на съпруга - несобственик, поради което същата не е породила действие спрямо него. С въззивното решение договорът за продажба е обявен за относително недействителен по отношение на целия имот – дворно място, жилищна сграда и стопанска постройка. Съдът се е позовал на задължителната съдебна практика /ППВС №12/1971г./ и §1 от ДР на СК, като е посочил, че понятието „семейно жилище” обхваща съвкупността от жилищни и сервизни помещения, които по своето предназначение задоволяват битовите нужди на семейството, като в случая прехвърленият имот е имал такъв статут. С оглед на така установените факти е прието, че искът с правно основание чл. 26 СК е изцяло основателен.

При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, предпоставките за допускане на касационния контрол в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК не се установяват. Даденото от въззивния съд, разрешение на материалноправния въпрос относно понятието „семейно жилище” по смисъла на §1 от ДР на СК, не е в противоречие, а в съответствие с константната съдебна практика на ВС и ВКС – напр. решение № 404/10.01.2012г. по гр. дело № 1720/2010 г. на III г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, ППВС № 20/1963 г. и ППВС № 12/1971г., които са задължителни за всички съдилища. Съгласно тази практика „семейно жилище”, по смисъла както на отменените СК от 1968г., СК от 1985г., така и на действащия СК от 2009 г., е това жилище /съвкупността от жилищни и сервизни помещения, предназначени да задоволяват битовите нужди на цялото семейство/, което е ползвано от двамата съпрузи и от непълнолетните им деца до прекратяване на брака, а при фактическа раздяла – до деня на раздялата. В съответствие с цитираната практика е и приетото от въззивната инстанция, че прехвърленият имот е представлявал „семейно жилище” – в него са живеели съпрузите и непълнолетните им деца. Поради това, за извършване на разпореждане с него в случаите, когато вещта е лична собственост на единия съпруг, се изисква съгласие на съпруга-несобственик, респ. разрешение от РС. Установената липса на такова съгласие, води до порок на сделката, обуславящ нейната относителна недействителност по отношение на съпруга-несобственик, както е прието с разрешението на този въпрос по т. 2 от ТР№5/2013г. на ОСГТК на ВКС.

По изложените съображения, касационното обжалване не следва да се допуска по поставените от касатора материалноправни въпроси, тъй като същите са разрешени от въззивната инстанция в съответствие със задължителната съдебна практика. Останалите доводи в изложението представляват оплаквания за неправилност и необоснованост на въззивното решение, които не могат да се проверяват в производството по чл. 288 ГПК. Оспорването на преценката на доказателствата от страна на съда и обосноваността на изводите му, без касаторът да е формулирал значим за изхода на спора правен въпрос, обусловил правната воля на въззивната инстанция, не са основания по чл. 280 ал. 1 ГПК за селектиране на жалбата.

При този изход на делото, искането на ответника по жалбата А. Х., за присъждане на разноските за настоящата инстанция, е основателно и доказано за сумата 300 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № VI-121/06.11.2013г., постановено по възз. гр. д.№1374/2013г. на Бургаския окръжен съд.

ОСЪЖДА В. Г. Ф. от [населено място], [улица], със съдебен адрес – [населено място], [улица] ет. 1 офис№2, на основание чл. 78 ал. 3 ГПК да заплати на А. М. Х. от [населено място], [община], [улица], направените за тази инстанция разноски в размер на сумата 300 лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.