Образувано е по касационна жалба на А.Т, чрез адв. К.Т против решение № 366/22.10.2018 г. на Административен съд – Враца, постановено по адм. дело № 378/2018 г., с което е отхвърлена жалбата му срещу Акт за установяване на публично държавно вземане с изх. № 02-060-6500/2413/01.06.2018 г., издаден от заместник изпълнителния директор на Държавен фонд /ДФ/ „Земеделие“.
В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението, като постановено в нарушение на материалния закон и по-конкретно разпоредбите, уреждащи погасителната давност по чл. 171 ДОПК и чл. 110 и сл. от ЗЗД. Касаторът счита, че давностният срок за погасяване задълженията му следва да се изчисли съобразно правилата на чл. 111 ЗЗД, предвид характера на извършените периодични плащания. Счита, че на основание чл. 168, т. 3 ДОПК с изтичане на давностния срок е погасено и публичното вземане.
Искането е за отмяна на решението и постановяване на друго, с което да се отмени обжалвания административен акт.
Ответникът – заместник изпълнителния директор на Държавен фонд „Земеделие“, чрез ст. юрк. Д.П оспорва касационната жалба и счита, че следва да бъде отхвърлена като неоснователна, по съображения, изложени в представени по делото писмен отговор и писмено становище. Претендира разноски.
Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, първо отделение, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти, на основание чл. 218 и чл. 220 АПК приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения:
Предмет на оспорване пред административния съд е бил Акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ № 02-060-6500/2413/01.06.2018 г., издаден от заместник изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“, с който по отношение на А.Т е определено публично държавно вземане общо в размер на 2 227.27 лева, представляващо 100 % от получената субсидия по мярка 211 „Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони“.
С обжалваното решение, съдът е отхвърлил жалбата на А.Т като неоснователна. За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспореният АУПДВ е издаден от компетентен орган, при спазване на установената форма и административнопроизводствените правила, както и в съответствие с материалния закон.
От фактическа страна съдът е установил, че жалбоподателят е поел петгодишен ангажимент със заявление с УИН 06/060612/47264 подадено за кампания 2012 г. по мярка 211 „Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони“ от Програма за развитие на селските райони /ПРСР/ за периода 2007 г. - 2013 г., който е прекратен с Акт за прекратяване на многогодишен ангажимент с изх. № 02-060-6500/3164/29.11.2016 г. Като основание за прекратяване на подпомагането, е послужило неподаването на заявление за подпомагане през 2013 г. - втората година от поетия ангажимент. Актът за прекратяване е връчен лично на адресата на 27.12.2016 г. Размерът на изплатената сума през първата година от поетия ангажимент е 2 227.27 лева. Административното производство по издаване на оспорения АУПДВ е образувано с писмо изх. № 02-060-6500/3164/15.01.2018 г. с което А.Т е уведомен на основание чл. 26, ал. 1 АПК, че ДФ „Земеделие“ – Разплащателна агенция открива производство по установяване на публично държавно вземане в размер на 2 227.27 лева, представляващо 100 % от получената субсидия по мярка 211, Писмото е получено лично на 01.02.2018 г., като в дадения срок е упражнил правото си на възражение, като е твърдял наличие на форсмажорни обстоятелства, при които не възниква задължение за възстановяване на получената сума.
При така установените факти, Административен съд - Враца е приел, че в нарушение на чл. 4, ал. 1, т. 2 и т. 3 от Наредба № 11 от 3.04.2008 г. за условията и реда за прилагане на мярка 211 "Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони" и мярка 212 "Плащания на земеделски стопани в райони с ограничения, различни от планинските райони" от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007 - 2013 г., кандидатът за подпомагане не извършва земеделска дейност в съответния необлагодетелстван район за период от най-малко пет последователни години от първото компенсаторно плащане през 2012 г., тъй като за кампания 2013 г. не е подал заявление за подпомагане. Поради това и на основание чл. 14, ал. 1 от посочената Наредба, поетия от него многогодишен ангажимент е прекратен с изричен Акт за прекратяване на многогодишен ангажимент изх. № 02-060-6500/3164/29.11.2016 г. и за лицето е възникнало задължение да възстанови 100 % от полученото плащане за първата година от ангажимента. Приел е, че въпреки дадените указания на оспорващия, по делото не са налице доказателства за настъпили събития, представляващи форсмажорни и обстоятелства от изключителен характер по смисъла на §1, т. 3 от Наредба 11/03.04.2008 г., при които задължението за възстановяване на сумите не възниква.
Възраженията за погасяване на задължението поради изтекла погасителна давност са отхвърлени като неоснователни. В мотивите си съдът е посочил, че разпоредбите на ЗЗД са неотносими към погасителната давност за публични задължения по смисъла на чл. 162, ал. 2, т. 8 ДОПК. За публичните задължения в ДОПК е предвиден петгодишен давностен срок, който започва да тече от 1 януари на годината, следваща годината през която е следвало да се плати задължението, освен ако в закон не е предвиден по-кратък срок. Съдът е приел, че в конкретния случай срокът е започнал да тече от 01.01.2014 г., тъй като заявлението за подпомагане е следвало да бъде подадено до края на 2013 г. Според съда за периода от 01.01.2014 г. до 01.01.2019 г. за административния орган съществува възможност да започне процедура по издаване на административен акт за установяване и събиране на вземането, с която процедура спира да тече и се прекъсва с издаването на акта - чл. 172, ал. 1 и ал. 2 ДОПК. В случая АУПДВ е издаден на 01.06.2018 г. в рамките на 5 - годишния давностен срок.
Решението е валидно, допустимо и правилно постановено.
Страните не спорят по фактите, установени от административния съд. Спорът в касационното производство е относно законосъобразното приложение на погасителната давност за публичните задължения на А.Т в размер на 2 227.27 лева, представляващи 100 % от получената субсидия по мярка 211 „Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони“.
Съгласно чл. 14, ал. 1, т. 1 от Наредба № 11/03.04.2008 г. земеделски стопанин, който не подаде заявление за подпомагане по време на поетия петгодишен ангажимент, се изключва от подпомагане по тази наредба и се задължава да възстанови получените до момента компенсаторни плащания за необлагодетелстваните райони или част от тях в зависимост от годината, в която e прекратил участието си в мерките, както следва: след първата година - 100 %. По силата на чл. 162, ал. 2, т. 8 ДОПК вземанията на държавата за недължимо платените и надплатените суми, както и за неправомерно получените или неправомерно усвоените средства по проекти, финансирани от предприсъединителните финансови инструменти, оперативните програми, Структурните фондове и Кохезионния фонд на Европейския съюз, европейските земеделски фондове и Европейския фонд за рибарството, И. Ш и Преходния финансов инструмент, включително от свързаното с тях национално съфинансиране, които възникват въз основа на административен акт, както и глобите и другите парични санкции, предвидени в националното законодателство и в правото на Европейския съюз, са публични. Погасителната давност за публичните вземания е уредена в чл. 171, ал. 1 ДОПК - публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Тази норма е специална и изключва приложението на общите правила за погасителната давност по чл. 110 и сл. ЗЗД, както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.
Неоснователни са доводите в касационната жалба за приложение на давностния срок за погасяване на периодични плащания, предвиден в чл. 111, б. "в" ЗЗД. В разглеждания случай не се касае за вземане за периодично плащане по смисъла на цитираната разпоредба от ЗЗД..
Неоснователно е възражението за приложение на преклузивния срок по чл. 109, ал. 1 ДОПК. В процесния случай специалният закон не предвижда ред за установяване на публичното вземане за възстановяване на компенсаторно плащане на основание чл. 14 от Наредба № 11/3.04.2008 г., поради което и на основание чл. 166, ал. 2 ДОПК актовете за установяване на публични държавни вземания се издават по реда на АПК, поради което предвиденият 5 - годишен срок за образуване на производство по ДОПК е неприложим.
По изложените съображения, решението, с което е отхвърлена жалбата на А.Т срещу Акт за установяване на публично държавно вземане с изх. № 02-060-6500/2413/01.06.2018 г., издаден от заместник изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“, следва да се остави в сила.
При този изход на спора, разноски следва да се присъдят на ответника по касация за осъществено процесуално представителство от юрисконсулт в размер на 100 лева.
Водим от горното, Върховният административен съд, първо отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 366/22.10.2018 г. на Административен съд - Враца, постановено по адм. дело № 378/2018 г.
ОСЪЖДА А.Т, [населено място] да заплати на ДФ „Земеделие“ разноски за касационното производство в размер на 100 лева. Решението е окончателно.