Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроицесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на „И. Ия Р. Е. И“ ЕООД против решение № 1473 от 20.07.2018 г., постановено по адм. д. № 2999/2017 г. по описа на Административен съд гр. Б.. Касаторът навежда доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон и моли за отмяната му.
Ответникът – главният архитект на О. Ц не изразява становище по касационната жалба.
Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество за неоснователна, като съображенията за това са следните:
С обжалваното решение Административен съд гр. Б. отхвърля жалбата на И. Ия Р. Е. И“ ЕООД против мълчалив отказ на главния архитект на О. Ц за презаверяване на разрешение за строеж № 25/19.02.2009 г., презаверено на 09.10.2012 за строеж на „жилищни сгради за сезонно обитаване и зони за обществено обслужване зона „І“ в ПИ 44094.3.512 по КК на с. Л., община Ц., по подадено заявление от 22.10.2015 г.
Обжалваното решение е постановено в съответствие с материалния закон.
Правилен е изводът на съда за законосъобразност на отказа за повторна презаверка на разрешението за строеж. От събраните по делото доказателства по несъмнен и безспорен начин е установено, че за посочения по-горе строеж е издадено разрешение за строеж № 25/19.02.2009 г., като същото е презаверено на 09.10.2012 г. На 22.20.2015 г. жалбоподателят подава заявление за последващо презаверяване на разрешението за строеж, по което е постановен изричен отказ. Последният е обжалван и с влязло в сила решение същият е отменен и преписката е върната за ново произнасяне. След връщането на преписката не е налице произнасяне, поради което е формиран мълчалив отказ, предмет на съдебен контрол пред първоинстанционния съд, който постановява решението, чиято правилност се оспорва в настоящото производство.
При тези факти изводът на съда за законосъобразност на постановения мълчалив отказ е правилен. Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 2 ЗУТ разрешението за строеж губи правно действие, когато, както в случая, строителствотото не е започнало в продължение на три години от влизането му сила. В тази хипотеза строежът може да бъде осъществен след презаверяване на разрешението за строеж при условията на чл. 153, ал. 3 ЗУТ. В случая издаденото разрешение за строеж № 25/2009 г. е презаверено от главния архитект на община Ц. на 09.10.2012 г. Впоследствие на 22.10.2015 г. дружеството прави повторно искане за презаверяване на разрешението. По време на съдебното производство, образувано по жалба на дружеството против изричен отказ на главния архитект на община Ц. да презавери повторно разрешението за строеж, е прието изменение на ЗУТ (ЗАКОН ЗА УСТРОЙСТВО НА ТЕРИТОРИЯТА), обн., ДВ, бр. 13/2017 г. Създадена е нова ал. 5 на чл. 153, съгласно която разрешението за строеж може да се презаверява само веднъж – за подновяване срока за започване на строежа или за подновяване срока за завършване на строежа. Презаверяването е административна услуга, която се извършва еднократно. В случая издаденото на „И. Ия Р. Е. И“ ЕООД разрешение за строеж № 25/2009 г. е презаверено през 2012 г. Следователно съгласно цитирания текст повторно презаверяване не може да бъде извършено. Ето защо отказът на административния орган повторното да презавери разрешението за строеж е в съответствие с действащите материалноправни разпоредби, а изводът на първоинстанционния съд за законосъобразност на оспорения административен акт, е правилен.
Неоснователно е твърдението на касатора, че след като заявлението за презаверяване на разрешението за строеж е подадено през 2015 г., същото следва да се разгледа при действието на нормите на чл. 153, ал. 2, и ал. 3 ЗУТ в ред. до ДВ бр. 13/ 2017 г., а ограничението за еднократно презаверяване, въведено с новата ал. 5 на чл. 153 ЗУТ е неприложимо. Разпоредбата на чл. 153, ал. 5 ЗУТ е материалноправна, а съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на постановяването му, съгласно правилото на чл. 142, ал. 1 АПК.Стелно релевантна за спора е действащата правна норма към момента, в който главният архитект е следвало да се произнесе.
Неоснователно е и позоваването на разпоредбите на §58, ал. 1 и ал. 2 от ПЗР на ЗИДЗУТ. Нормите се отнасят за производствата по одобряване на инвестиционни проекти и разрешения за строеж, започнали до влизане на закона в сила и не могат да се приложат по отношение на тези, образувани по искане за презаверяване на вече издадени разрешения. Производството по издаване на разрешение за строеж е различно от това за презаверяване на вече издадено разрешение, тъй като се развива при различни предпоставки и по различен процесуален ред, а приложената съдебна практика в касационното производство е неотносима към настоящия правен спор.
С оглед на изложеното Върховният административен съд намира, че обжалваното решение е правилно и не е налице соченото касационно основание за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК настоящата инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила.
По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1473 от 20.07.2018 г., постановено по адм. д. № 2999/2017 г. по описа на Административен съд гр. Б.. Решението не подлежи на обжалване.