С решение № 1854 от 09.10.2018г., постановено по адм. д. № 2282 /17г. Административен съд - Варна, втори състав, е отхвърлил жалбата на Ю.А от [населено място], против ревизионен акт № Р - 03000316005661 – 091 - 001/13.03.2017г. издаден от органи по приходите при ТД на НАП – гр. В., в частта потвърдена и изменена с решение № 178 от 08.06.2017г. на директора на Дирекция „Обжалване и управление на изпълнението” – гр. В. и са установени данъчни задължения за данък по чл. 48, ал. 1 ЗДДФЛ за 2010, 2011 и 2012г. в общ размер на 29 186, 00лв. и за лихви в размер на 12 746, 15лв.
С решението съдът е осъдил жалбоподателя да заплати на Д”ОДОП”-гр. В. разноски по делото /юрисконсулско възнаграждение/ в размер на 1 735, 67лв.
Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от Ю.А от [населено място] чрез пълномощника му адв. Г.Г. В същата се прави оплакване, че решението на Административен съд - Варна е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и е необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат подробни доводи в подкрепа на оплакванията. М. В административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд – Варна и вместо него да постанови друго по същество на спора, с което да отмени оспорения ревизионен акт. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
Ответният по касационната жалба директор на Дирекция ”Обжалване и данъчно-осигурителна практика”-гр. В. чрез своя процесуален представител взема становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на юрисконсулско възнаграждение.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е не основателна и следва да бъде оставена без уважение.
Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.
С решението си Административен съд - Варна е отхвърлил жалбата на Ю.А от [населено място] против ревизионен акт № Р - 03000316005661 – 091 - 001/13.03.2017г. издаден от органи по приходите при ТД на НАП – гр. В., в частта потвърдена и изменена с решение № 178 от 08.06.2017г. на директора на Дирекция „Обжалване и управление на изпълнението” – гр. В. и са установени данъчни задължения за данък по чл. 48, ал. 1 ЗДДФЛ за 2010, 2011 и 2012г. в общ размер на 29 186, 00лв. и за лихви в размер на 12 746, 15лв. Съдът е описал установената фактическа обстановка по време на ревизията, установените факти и обстоятелства и изградените въз основа на тях констатации за отделните данъчни периоди, събраните в хода на делото доказателства, в това число показанията на разпитаните по делото свидетели С.А, С.А и Т.О, заключението на вещото лице по назначената съдебно-икономическа експертиза, ангажираните писмени доказателства. Посочено е, че ревизионният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазване на основните принципи на процеса, записани в ДОПК, при липса на допуснати процесуални нарушения, при изградени констатации за наличие на хипотези по чл. 122, ал. 1, т. 2 и 7 ДОПК, довели до провеждане на ревизията по особения ред, което пък от своя страна определя и доказателствената сила на ревизионния акт и задължението на ревизираното лице да опровергае констатациите на ревизионния акт. От страна 11 от решението насетне /л. 331 и сл. от първоинстанционното дело/съдът е изложил мотиви по конкретните възражения на задълженото лице да всеки един от данъчните периоди - произход на суми, заемни средства, дарения, доходи от продажба на имущество и прочие, Направен е краен извод за законосъобразност на оспорения ревизионен акт и неоснователност на жалбата.
Решението на Административен съд – гр. В. е правилно и законосъобразно.
В касационната жалба се правят оплаквания за наличие на всички отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Навеждат се доводи, че неправилно административният съд е приел, че задълженото лице не е получило заемни средства, съответно дарения от посочените лица, за което е ангажирал надлежни доказателства. В тази насока в жалбата се излагат конкретни аргументи.
По направените оплаквания настоящата съдебна инстанция приема за установено следното:
Не намират подкрепа в закона и фактите по делото оплакванията на касатора, свързани с изводите на съда относно получаване на суми по договори за заеми дарение. При изграждане на изводите си в тази насока първоинстанционният съд е обсъдил всички относими към спора факти и обстоятелства, в това число писмените доказателства, свидетелските показания и заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза. Изложените в тази насока мотиви от първоинстанционния съд се споделят от настоящата съдебна инстанция при условията на чл. 221, ал. 2 АПК. По сходен начин стои въпросът и относно изводите на първоинстанционния за получени дарения от задължението по време на сватбата. В допълнение на изложеното следва да бъде посочено, че през процесните години задълженото лице е превеждало немалки суми по личната си сметка в „Алианц ланк България“-АД, които впоследствие са превеждани по сметка на дружество „Билд стор“-ООД, на което той е управител и съдружник. По тази причина не е логично тези суми да са дарения и заеми от роднини, които му ги дават, за да може лицето да развива бизнеса си. Не звучат логично и показанията на някои от свидетелите, че са теглили заеми, като впоследствие са дарили същите на Ю.А по повод сватбата му. Нормално и логично е дарените пари на сватбата да са за младото семейство, /в случая определена част е и призната от приходните органи/, а не да се използват за търговската дейност на единия от съпрузите, каквито са твърденията на жалбоподателя. Следва да бъде посочено още, че за процесните данъчни години е в сила разпоредбата на чл. 50, ал. 1, т. 5, б. „в“ – ЗДДФЛ, която задължава местните физически лица да обевяват в годишната данъчна декларация непогасената част от получените парични заеми през данъчната година, ако размерът им общо надхвърля 10 000 лв. По делото няма ангажирани доказателства, че жалбоподателят е подавал такива годишни данъчни декларации, в които да е декларирал размера на получените от него заеми.
Като е приел, че констатациите на оспорения ревизионен акт не са оборени и е отхвърлил жалбата като неоснователна, Административен съд – гр. В. е постановил едно правилно съдебно решение, което не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила.
При този изход на процеса касатора следва да бъде осъден да заплати на Д“ОДОП“-гр. В. юрисконсултско възнаграждение в размер на 1 340, 97лв., определено при условията на чл. 8, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 9, ал. 3 Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА РЕШЕНИЕ № 1854 от 09.10.2018г. на Административен съд-гр. В., втори състав, постановено по адм. д. № 2282/2017г.
ОСЪЖДА Ю.А от [населено място], [улица],[жилищен адрес] да заплати на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“-гр. В. юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 1 340, 97 / хиляда триста и четиридесет лева и деветдесет и седем стотинки/лева.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.