О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 481

гр. София, 03.02.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети януари, две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

Председател: EМИЛ ТОМОВ

Членове: Д. Д.

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваните от съдия Николаева ч. гр. дело № 4996 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на И. Л. П. срещу определение № 18928 от 06.10.2025 г. по ч. гр. д. № 10124/2025 г. на Софийски градски съд, с което е отменено определение № 34565 от 20.08.2025 г. по гр. д. № 31693/2025 г. на Софийски районен съд и за първи път е допуснато обезпечение по висящо исково производство, с предмет: искове с правни основания чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени от „М. Г. П. М. ЕООД срещу И. Л. П. за заплащане на сумата 1197.76 евро, представляваща сбор от дължими, но незаплатени такси съгласно договор за поддръжка на недвижим имот от 10.05.2021 г., за периода от 01.01.2023 г. до 31.12.2024 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба в съда – 27.03.2025 г. до окончателното изплащане на вземането, и за заплащане на сумата 183. 12 евро - мораторна лихва за периода от 01.04.2023 г. до 26.03.2025 г., чрез налагане на запор върху всички вземания на ответницата П. до размера от 1 197. 76 еврно, по всичките й банкови сметки в: Банка „ДСК“ ЕАД; „УниК. Б. АД; „Обединена българска банка“ АД; „Ю. Б. АД; „А. Б. Б. АД; „Първа инвестиционна банка“ АД; „Общинска банка“ АД; „Българо – американска кредитна банка“ АД; „ПроК. Б. (България)“ ЕАД; „Т. Б. Д“ АД; „Инвестбанк“ АД; „Централна кооперативна банка“ АД; „И. А. Банк“ АД; ЧПБ „Тексим“ АД; „Т. Б. АД; „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, „Българска банка за развитие“ АД, и клонове на следните чуждестранни банки в страната: „БНП Париба С.А. - клон София“; БНП П. П. Ф. С.А. – клон България; „ИНГ Банк Н.В. – клон София; “С. Е. АД – клон България; „Те-Дже ЗИРААТ БАНКАСЪ - К. С. „В. Б. АГ, клон София; „Бигбанк АС“ клон България“ и в следните небанкови финансови институции: Изипей АД; Айкарт АД; Пейнетикс АД; Майфин ЕАД, като запорът се налага в посочения ред, като се започне от първата банка, а в следващите – само за разликата между вече запорираните суми и остатъка до 1 197.76 евро (2 342.61 лв.).

В подадената частна жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното определение. Жалбоподателката поддържа, че то е неправилно, тъй като налагането на обезпечителна мярка на бъдещ иск е недопустимо, при наличието на вече съществуващ между страните спор. Твърди, че от данните по делото не се установява наличие на обезпечителна нужда и вероятна основателност на исковете. Навежда доводи, че определената от съда парична гаранция е занижена. Моли обжалваното определение да бъде отменено като неправилно, а първоинстанционното такова, с което е оставена без уважение молбата на „М. Г. П. М. ЕООД за допускане на обезпечение по чл. 389 ГПК да бъде потвърдено. В условията на евентуалност прави искане за увеличаване на определената от въззивния съд парична гаранция.

В депозираното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторката се позовава на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поставяйки следните въпроси: 1. „Допустимо ли е да се предполага наличието на обезпечителна нужда по искове за парични вземания, когато ответникът е физическо лице - потребител?“; 2. „Допустимо ли е да се предполага наличието на обезпечителна нужда по искове за парични вземания при вече започнал спор преди по делото да е постъпил отговора на исковата молба от ответника?“, по които два въпроса поддържа разрешаването им в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 839 от 28.09.2012 г. по ч. т. д № 541/2012 г. на ВКС, II ТО и решение № 527 от 23.02.2012 г. по н. д. № 2472/2011 г. на ВКС, II НО, и 3. „Не следва ли гаранцията, вносима от молителя по чл. 391 ал. 2 ГПК, да покрие поне минималния размер на адвокатско възнаграждение, което се дължи за представителство и защита по обезпечителното производство?“.

Ответникът по частната касационна жалба - „М. Г. П. М. ЕООД подава писмен отговор, в който поддържа становище за нейната неоснователност, както и за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно определение.

Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение, намира че частната касационна жалба е подадена в срок, от надлежна страна, но срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което тя е недопустима.

Обжалваното определение на въззивния съд подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 396, ал. 2, изр. 3 вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК, но само доколкото не е осъществена хипотезата на чл. 274, ал. 4 ГПК. Според последната от касационен контрол са изключени всички въззивни определения, постановени по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, независимо дали са преграждащи или обективиращи произнасяне по самостоятелни въпроси, свързани с предмета на делото. Нормата на чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК, предвиждаща въззивно и касационно обжалване в разглежданата хипотеза, не съдържа специална уредба на обезпечителното производство, извън общите процесуални норми на ГПК за касационно обжалване. Това разбиране е възприето в преобладаващата практика на ВКС, обективирана в определение № 79/19.02.2018 г. по ч. гр. д. № 503/2018 г. на ІІІ г. о. на ВКС; определение № 189/13.03.2015 г. по ч. гр. д. № 282/2015 г. на ІV г. о. на ВКС; определение № 520/05.10.2015 г. по ч. т. д. № 2045/2015 г. на І т. о. на ВКС; определение № 206/14.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1766/2018 г. на ВКС, ІІІ г. о.; определение № 184/16.05.2022 г. по ч. гр. д. № 1456/2022 г. на ВКС, ІІІ г. о.; определение № 60316/24.09.2021 г. по ч. гр. д. № 2876/2021 г. на ВКС, ІІІ г. о.; определение № 2523/18.09.2023 г. по ч. гр. д. № 3781/2023 г. на ВКС, ІІ г. о.; определение № 1567/21.05.2025 г. по ч. т. д. № 924/2025 г. на ВКС, ІІ т. о. и др., което настоящият съдебен състав не намира основание да не сподели и да не се съобрази с него. След като по изричното разпореждане на закона (чл. 280, ал. 3 ГПК), по определени категории дела е постановено по същество двуинстанционно производство, съгласно чл. 274, ал. 4 ГПК не подлежат на обжалване пред ВКС изобщо и постановените в това двуинстанционно производство определения, освен ако те са постановени за първи път от въззивната инстанция (чл. 274, ал. 2, изр. 1, пр. 1 ГПК), какъвто не е случаят с настоящото определение по чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК.

Настоящото исково производство, по което е допуснато атакуваното обезпечение, за първи път от въззивния съд, е образувано по обективно кумулативно съединени искове с правни основания по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 1 197.76 евро (2 342.61 лв.), представляваща сбор от дължими, но незаплатени такси по договор за поддръжка на недвижим имот и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 183. 12 евро (358.15 лв.) – мораторна лихва върху главницата за периода: 01.04.2023 г. – 26.03.2025 г.. Според разпоредбата на чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК цената на иск за парични вземания е претендираната сума, която и по двата обективно съединени в настоящия процес иска е под установения в чл. 280, ал. 3 ГПК размер от 5 000 лева. Поради това решението по тези искове не би подлежало на касационно обжалване, поради което на основание чл. 274, ал. 4 ГПК не подлежи на касационно обжалване и атакуваното въззивно определение, постановено в хипотезата на чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК, както и всички други определения по това дело от категорията на визираните в чл. 274, ал. 3, т. 1 и т. 2 ГПК.

Като насочена срещу неподлежащо на касационно обжалване, окончателно, въззивно определение, настоящата частна жалба е недопустима и като такава следва да бъде оставена без разглеждане. Отбелязването в атакувания въззивен съдебен акт, че той подлежи на обжалване, не е обвързващо, щом е приложима нормата на чл. 274, ал. 4 ГПК.

Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като недопустима частна касационна жалба с вх. № 124351 от 23.10.2025 г. на И. Л. П. срещу определение № 18928 от 06.10.2025 г. по ч. гр. д. № 10124/2025 г. на Софийски градски съд.

Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от връчването му на жалбоподателката.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: