Страница 5 от 5О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 312

гр. София, 03.02.2026 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА БОЖИЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА НЕНОВА

ТАТЯНА КОСТАДИНОВА

разгледа докладваното от съдия Костадинова ч. к.т. д. № 134/2026 г. и установи следното:

Производството е по реда на чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК.

П. А. Я., действаща като ЕТ „МИРА-2000-П. Я. , обжалва Определение № 553/11.07.2025 г. по в. ч.гр. д. № 386/2025 г. на ОС-Добрич, с което след отмяна на Определение № 239/29.05.2025 г. по гр. д. № 261/2025 г. на РС-Каварна е допуснато обезпечение чрез възбрана на предявения от В. Г. Б., действащ като ЕТ „БОНЕВ-63-В. Б. , осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата от 18 000 лв.

Частният касатор навежда оплакване за неправилност на обжалвания акт. Поддържа, че въззивният съд не е мотивирал предпоставките за допускане на обезпечението и в частност – не е изложил доводи защо счита за съществуваща обезпечителната нужда, а мярката – за пропорционална на нея. Допълва, че данъчната оценка на възбранения имот е пет пъти по-висока от цената на иска, поради което е налице свръхобезпеченост и дисбаланс между защитата на ищеца и ограничаването на правната сфера на ответника. Като основание за допускане на касационно обжалване частният касатор сочи очевидната неправилност на атакуваното определение, както и поставя въпроси, които счита, че са решени в противоречие с практиката на ВКС или чиито отговори намира за значими за развитието на правото.

Ответникът по жалбата В. Г. Б., действащ като ЕТ „БОНЕВ-63-В. Б. заявява, че тя е недопустима предвид разрешението, дадено по тълкувателно дело № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС.

По допустимостта на жалбата:

Частната касационна жалба е подадена в срок от легитимирана страна. Възражението на ответника, че актът е необжалваем съгласно Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, е неоснователно. Тълкувателният акт (според който производството по обжалване на определението по обезпечение е двуинстанционно), е постановен при действието на отменената редакция на чл. 396, ал. 2 ГПК, обн. ДВ бр. 59/2007 г., предвиждаща връчване на препис от частната жалба срещу първоинстанционното определение по обезпечението на „насрещната страна“, т. е. и на ответника. Понастоящем разпоредбата на чл. 396, ал. 2 ГПК е изменена (ред. ДВ бр. 100/2010 г.), като промяната е в две насоки: 1. Предвидено е, че при обжалване на определението за отхвърляне на обезпечителното искане препис от частната жалба не се връчва на ответника, и 2. Уредена е касационна обжалваемост на въззивното определение, с което след отмяна на първоинстанционния акт се допуска поисканото обезпечение. Тази актуална и понастоящем редакция на чл. 396, ал. 2 ГПК е израз на законодателната воля да се осигури ефективност на обезпечението (поради това ответникът не се уведомява за частната жалба на молителя). Тъй като обаче осигуряването й води до ограничаване участието на ответника във въззивното производство (когато първоинстанционният съд е отказал обезпечаване), е въведена изрична обжалваемост на позитивния въззивен акт пред касационния съд, където ответникът би могъл за първи път да заяви възраженията си срещу допустимостта и основателността на искането за обезпечение.

Правото на ответника да обжалва не може да се отрече на основание чл. 274, ал. 4 ГПК, тъй като така той би бил лишен от каквато и да е инстанционност в обезпечителното производство (дори от една инстанция, в която да релевира своите доводи). Подобен резултат според настоящия състав не е съответен нито на проведената с изменението на чл. 396, ал. 2 ГПК цел за баланс между ефективността на обезпечението и ефективността на защитата, нито на смисъла на чл. 274, ал. 4 ГПК, който действително цели да ограничи триинстанционността, но не и изключвайки изцяло инстанционността за една от страните по делото. Впрочем, подобен извод може да бъде направен и от текста на разпоредбата на чл. 396, ал. 2 ГПК, която съдържа изрично препращане към чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. Препращането само към част от правилата за касационното обжалване сочи на изключителност на нормата (изключение от общите правила), а това от своя страна налага стриктното й тълкуване.

По основанията за допускане на касационно обжалване:

Първоинстанционното производство е образувано по иск на В. Г. Б., действащ като ЕТ „БОНЕВ-63-В. Б. срещу жалбоподателя с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за връщане на платеното възнаграждение по развален договор за изработка в размер от 18 000 лв. Към исковата молба са представени като писмени доказателства процесният договор, фискален бон и разходен ордер за плащане, нотариална покана. Поискано е обезпечаване на иска чрез възбрана на недвижими имоти – две сгради и земята, върху която са построени, чиято обща данъчна оценка възлиза на около 89 000 лв. Първоинстанционният съд е отхвърлил молбата за обезпечение, приемайки, че няма достатъчно доказателства в подкрепа на основателността на иска, както и че обезпечителната мярка не е подходяща за обезпечаване на парично вземане.

За да отмени първоинстанционното определение, въззивният съд е счел, че вероятната основателност на иска е изводима от представените писмени доказателства, но е допълнил, че при условията на чл. 391, ал. 2 ГПК следва да бъде определена гаранция; обезпечителната нужда, разгледана като опасност от затруднено или невъзможно бъдещо удовлетворяване на ищеца поради разпореждане на длъжника си имуществото му, е приета за съществуваща при липса на опровергаващи я доказателства; обезпечителната мярка е намерена за подходяща с оглед вида на търсената защита на парично вземане. При тези съображения съдът е допуснал поисканото обезпечение срещу представяне на гаранция в размер от 1 800 лв.

От изложеното не се установява очевидна неправилност на обжалваното определение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Такова би било то, ако е постановено при тежко и видимо нарушение на императивния закон или на правилата на логиката, чието установяване е възможно без извършване на анализ на данните по делото и на събраните в хода му доказателства (например прилагане на отменен закон, прилагане на закон в противоположния му смисъл, нарушаване на основни съдопроизводствени принципи или логически правила). В случая жалбоподателят сочи като очевидно неправилни два извода на съда - че обезпечителната нужда се предполага и че поисканата мярка е съразмерна на търсената защита. Първият извод почива на константната съдебна практика по приложението на чл. 391, ал. 1 ГПК (Определение № 14/14.01.2021 г. по ч. т.д. № 39/2021 г. на ВКС, ТК, І отд., Определение № 55/07.02.2022 г. по ч. т.д. № 5/2022 г. на ВКС, ТК, ІІ отд.), а също и на правната теория, поради което не може да се определи за неправилен, още по-малко в степен на очевидност. Вторият извод пък е фактологичен и правилността му изисква преценка на доказателствата по делото относно вида и стойността на възбранените имоти. Поради това възможната му неправилност не би могла да има очевиден по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК характер.

Поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос - такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за изхода му, кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно независимо от конкретиката на делото.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. Съвместимо ли е с целта на обезпечението и принципа на пропорционалност допускането на обезпечение чрез възбрана върху недвижимо имущество, което по стойност значително надвишава обезпечаваното вземане, и води ли това до неоправдано ограничаване на правната сфера на ответника?

Питането е свързано с довода за несъразмерност между стойността на обезпеченото вземане и стойността на възбранените имоти. Отговорът му е залегнал в мотивите на въззивния съд и предвид абстрактния си (независещ от доказателствата) характер въпросът покрива основния селективен критерий.

Според жалбоподателя той е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Определение № 207/07.04.2017 г. по ч. т.д. № 1857/2016 г. на ВКС, ТК, ІІ отд. Видно от мотивите към цитирания акт обаче, същият касае въпроса подходяща ли е обезпечителна мярка „спиране на изпълнението“ при установителен иск по чл. 464, ал. 1 ГПК, когато при условията на чл. 495 ГПК ответникът с оспорено вземане е обявен за купувач на имот, собственост на длъжника, след проведена публична продан. Това е специфична хипотеза, некореспондираща по никакъв начин с настоящата, при която обезпечителната нужда и съразмерността се преценяват по отношение на искане за възбрана като обезпечение на осъдителен иск за парично вземане. Относимо към процесния казус е разрешението, дадено с Определение № 677/24.11.2011 г. по ч. к.гр. д. № 637/2011 г. на ВКС, ГК, ІV отд., според което „когато се иска една обезпечителна мярка, съдът не сравнява обезпечителната нужда със стойността на имуществения обект, чието възбраняване или запориране се иска“, а когато са поискани повече обезпечителни мерки, „той преценява най-общо нуждата от обезпечение в сравнение с ориентировъчната стойност на имуществените обекти, чието възбраняване се иска, … и може да допусне исканите възбрани върху част от поисканите обекти, за да не допусне свръхобезпечение.“ В настоящия случай се иска обезпечение чрез възбрана на три недвижими имота (земя и две сгради), т. е. формално е налице повече от една обезпечителна мярка, но спецификата на имотите – сгради, прилежащи към земята и вероятно функционално свързани помежду си (с оглед описанието им в удостоверението за данъчна оценка – производствен склад и производствен обект) позволява за целите на преценката за съразмерност те да се разглеждат като един имуществен обект, доколкото обратното би могло да затрудни пазарната им реализация (напр. ако се възбрани само земя, върху която са построени сгради, или само една от функционално свързаните сгради). Поради това обжалваното определение, с което е допуснато обезпечение чрез възбрана и върху трите имота, не се явява в противоречие с горепосочената практика на ВКС, изискваща (най-обща) преценка за съразмерност между защитимия интерес и предназначеното за обезпечение имущество, когато са поискани няколко мерки. Впрочем, както е посочено и в цитираното определение, във всяко положение на делото длъжникът би могъл да поиска замяна на така постановеното обезпечение по реда на чл. 398, ал. 2 ГПК чрез мярка, напълно съответна на стойността на обезпеченото вземане.

2. Води ли невъзможността на ответника да оспори чрез доказателства вероятността на обезпечителната нужда до нарушаване на един от основните принципи в правото, а именно – принципа на равнопоставеност?

Въпросът не е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не кореспондира с данните по делото. Съдът не е отрекъл правото на ответника да оспори наличието на обезпечителна нужда, нито възможността му да стори това във вече двустранното второинстанционно производство чрез представяне на доказателства към частната жалба, но е счел, че такива не са представени. Наред с изложеното, въпросът не покрива и допълнителния критерий на заявеното за него основание по чл. 280, ал. 1, т. 3, пр. 2 ГПК, тъй като по тълкуването на разпоредбата на чл. 391, ал. 1 ГПК в частта относно обезпечителната нужда има константна практика на ВКС (вкл. посочената по-горе) и то в смисъла, възприет и от въззивния съд – обезпечителната нужда може да бъде опровергана от данните по делото или от представените от ответника доказателства, а дотогава – предполага се.

3. Длъжен ли е съдът мотивирано да изложи подробни съображения относно наличието на обезпечителната нужда и съразмерността на обезпечението, когато обезпечителната мярка е възбрана на недвижим имот?

4. Ако съдът не изложи мотиви, длъжен ли е да посочи въз основа на кои доказателства се позовава при преценка относно наличието на обезпечителна нужда и съразмерността на обезпечението?

По начина, по който са формулирани, въпросите по т. 3 и т. 4 касаят процесуалното задължение на съда по чл. 236, ал. 2 и чл. 254 ГПК да мотивира акта си, като посочи на кои доказателства почиват фактическите и правните му изводи. В този контекст въпросите са правни (тъй като задължението за мотивиране е обуславящо правилното решаване на всеки спор), но не покриват допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3, пр. 2 ГПК (с който са обосновани), защото е налице изобилна практика на ВКС, потвърждаваща необходимостта от мотивиране на актовете, която не се нуждае от осъвременяване.

Независимо че съдържанието на третия въпрос касае процесуалните задължения на съда при постановяване на акт, касаторът е обосновал относимостта му и с твърдение за неправилно допускане на обезпечение, несъразмерно на обезпеченото вземане. Дори да се уточни в този контекст обаче, питането не би могло да послужи за допускане на касационно обжалване, тъй като преценката за съразмерност е фактологична.

По изложените съображения не следва да бъде допускано касационно обжалване.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Определение № 553/11.07.2025 г. по в. ч.гр. д. № 386/2025 г. на ОС-Добрич.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.