Производството е по Глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, образувано по касационни жалби на [фирма],гр. В., представляван от проф. д-р И., д. м.н. ректор на университета и на [фирма], [населено място], представлявана от адв. Д., надлежно упълномощен от проф. д-р Г., изпълнителен директор, против решение № 879/20.04.2015 г. по адм. д. № 3397/2014 г. по описа на Административен съд -Варна с молба за отмяната му като неправилно.

Ответникът, началник Служба по геодезия, картография и кадастър /СГКК/-В. не взема становище по касационните жалба.

Ответниците В. Т. С., представяван от адв. С., надлежно преупълномощен и Н. П. М., представляван от адв. Г. с пълномощно от първата инстанция, поддържат становища за неоснователност на касационните жалба, молят ооспореното решение като правилно да бъде оставено в сила, претендират присъждане на разноски за касационната инстанция.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби.

Върховният административен съд намира допустимите, подадени от надлежно легитимирани страни в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК, касационни жалби неоснователни по следните съображения.

С обжалваното решение по оспопрване на В. Т.С.А съд -Варна е отменил като незаконосъобразна заповед № 18-11781/05.09.2014 г., с която на основание чл. 54, ал. 4 вр. с ал. 2 от ЗКИР (ЗАКОН ЗА КАДАСТЪРА И ИМОТНИЯ РЕГИСТЪР) /ЗКИР/ началникът на СГКК-В. е отказал да измени КККР, одобрени със заповед № РД-18-92/14.10.2008 г. на изп. директор на Агенцията по геодезия, картография и кадастър /АГКК/-С. като нанесе по заявлението на В. Т. С. нов кадастрален обект, поземлен имот /ПИ/ с идентификатор № с площ 2747 при начин на трайно ползване "за друг обществен комплекс", собственост на П. К. С. и промяна в границите на ПИ с идентификатор № с данни преди промяната -площ 190640 кв. м. и начин на трайно ползване " за друг обществен комплекс", собственост на [фирма] и на [фирма]-В. и данни след промяната - площ 187893 кв. м. при начин на трайно ползване "за друг обществен комплекс", собственост на същите юридически лица.

За да постанови този правен резултат, съдът, след обсъждане доказателствата по делото в съвкупност и с доводите на страните, е приел, казусът попада под регулация на чл. 53а, т. 1 ЗКИР, при което обжалваната заповед, с която компетентният административен орган е отказал одобряването на заявеното изменение в КККР на основание чл. 54, ал. 4 вр. с ал. 2 ЗКИР, е определил като незаконосъобразна.

Решението е правилно, постановено в отсъствие на касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Релевантните относно спора факти са безспорно установени. Със заявлението, поставило начало на административната преписка, е поискано изменение в КККР чрез въвеждане на нов обект на кадастъра, поземлен имот с посочения по-горе идентификатор и вписването му като собственост на наследодадетя на заявителя, който нов обект попада изцяло в границите на ПИ №, записан като собственост на [фирма], [населено място] и на [фирма], [населено място]. Претенцията е заявена на основание влязло в законна сила решение № 2111/10.06.2010 г. по гр. д. № 8120/2008 г. по описа на Районен съд Варна, с което [фирма], [населено място], на основание чл. 108 от ЗС (ЗАКОН ЗА СОБСТВЕНОСТТА) /ЗС/ е осъдена да предаде на ищците, вкл. заявителя В. Т. С., владението върху недвижим имот ПИ № по плана на жилищна група, западно от болничен комплекс на ВМИ-В., м. "С.", землище В. с площ 3300 кв. м. съгласно скица и решение № 164/14.07.1992 г. на кмета на община-В. и 2620 кв. м. по имотни граници съгласно протокол № 310/08.11.1993 г. за въвод във владение на [община] при граници ПИ №, №, № и път. Подадената от М. университет, [населено място] молба за отмяна не би могла да бъде противопоставена на това влязло в сила решение, тъй като евентуалното и уважаване с връщане на ревандикационното производство в изходно положение и постановяване на ново решение по същество в полза на молителя, би било основание за процедура по ново изменение в КККР, т. е факта на подаване молбата за отмяна не мотивира извод за спор за материално право. Ето защо решаващият правен извод за нарушение на материалния закон, респ. чл. 53а, т. 1 ЗКИР, се явява обоснован и в съответствие със закона.

Касационните доводи за отмяна на така постановеното решение са неоснователни. Тези доводи са мотивирани с разликата в квадратурата на претендирания за нанасяне нов обект на кадастъра и квардатурата на имота по протокола от 1993 г. за въвод във владение, съставен след реституирането му. В тази връзка при устния си доклад по заключението вещото лице, изготвило съдебно-техническата експертиза е пояснило, че при съставяне на протокола за въвод във владение е ползван графичен метод на изчисление, а при изготвяне на скицата проект цифров такъв, като разликата в площите се дължи на привеждане на графичните данни към цифровите. Ето защо, като е отказал допускане на допълнителна експертиза в тази насока, съдът не е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Следва да се има предвид и обстоятелството, че отказът е мотивиран не с разликата в квадратурата на проектния идентификатор и имота по протокола за въвод във владение, а със спора за материално право, повдигнат според административния орган с подаване молба за отмяна на представеното по преписката влязло в сила съдебно решение, отставена без уважение с решение на Върховния касационен съд по гр. д. № 5478/2014 г., постановено в хода на първоинстанционното производство.

Предвид изложеното обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила.

При този резултат своевременно направените искания от ответниците по касационните жалби за присъждане на разноски, предвид липсата на възражения за прекомерност от процесуалните представители на касаторите, следва да бъдат уважени в размера, доказан с представените договори за правна защита и съдействие, както следва : на В. Т. С. в размер на 600 лв и на Н. П. М. в размер 2400 лв. Претенцията на първия от тях за присъждане 80 лв пътни разходи е неоснователна, тъй като този вид разноски са извън изчерпателно посочените в чл. 78, ал. 1 от ГПК (Г. П. К.) /ГПК/, приложим на основание препращащата норма на чл. 144 АПК деловодни разходи.

Мотивиран така, на основание чл. 221 ал. 2 АПК Върховният административен съд, състав на второ отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 879/20.04.2015 г., постановено по адм. д. № 3397/2014 г. по описа на Административен съд Варна.

ОСЪЖДА [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място], [ЕИК] ДА ЗАПЛАТЯТ на В. Т. С. по равно сумата в размер на 600 лв, разноски за касационната инстанция.

ОСЪЖДА [фирма], [населено място] и [фирма],гр. В. ДА ЗАПЛАТЯТ на Н. П. М. по равно сумата в размер на 2400 лв, разноски за касационната инстанция. РЕШЕНИЕТО е окончателно.