Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 90/14.04.2020 г. по в. гр. д. № 44/2020 г. Добричкият окръжен съд, след отмяна на решение № 90/05.07.2019 г. по гр. д. № 413/2018 г. на Районния съд гр. Каварна, признал за установено по отношение на К. Д. К., че Е. Г. А. е собственик поради частична трансформация на имущество по чл. 21, ал. 2 СК отм. на 1 620/10 399.04 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор. ... с площ от 381 кв. м. с адрес: [населено място], [улица], ведно с построените в него сгради с идентификатори. ....,. ... и. ..., и отхвърлил иска за пълна трансформация на лични средства.

Със същото въззивно решение е отменено решение № 30/22.02.2019 г. по гр. д. № 413/2018 г. на Районния съд гр. Каварна в частта, с която е допусната делба на гореописания имот при квоти по 1/2 ид. ч. за всеки от съделителите и делбата е допусната при квоти 6 009.52/10 399.04 ид. ч. за Е. Г. А. и 4 389.52/10 399.04 ид. ч. за К. Д. К..

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответницата по исковете, която поддържа основания за касационно обжалване по чл. 281, т. т. 2 и 3 ГПК.

От ответника по касация - ищеца, е получен писмен отговор със становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

По делото е установено, че страните са бивши съпрузи, бракът между които е сключен на 24.10.1987 г. и е прекратен с влязло в сила решение за развод № 95/18.08.2017 г. по гр. д. № 119/2017 г. на Районния съд гр. Каварна.

По време на брака с н. а. №. ... г. Е. А. придобил по дарение от своя баща Г. А. Г. недвижим имот, който заменил с н. а. №. ... г., придобивайки недвижим имот, идентичен с процесния, за което заплатил и сумата 8 779.04 лева за уравнение стойностите на заменените имоти. Не е спорно между страните, че сумата е получена по договор за заем, сключен по време на брака им.

Първоинстанционният съд приел, че процесният имот е придобит при условията на съпружеска имуществена общност, доколкото са налице предпоставките на чл. 21, ал. 1 СК и не са налице доказателства родителите на ищеца да са изплащали банков кредит за закупуване на жилище за сина си. Предвид презумпцията на чл. 21, ал. 3 СК за съвместен принос, която не е оборена и недоказването на предпоставките по чл. 23 СК, с прекратяването на брака, а оттам - и на съпружеската имуществена общност, съобразно чл. 28 СК върху имота е възникнала обикновена съсобственост между страните при равни дялове - по 1/2 ид. ч., при които съдът допуснал делбата с решение № 30/22.02.2019 г.

Като намерил, че с така постановеното решение се е произнесъл само по иска за делба, макар в мотивите към същото да е формирал воля и иска по чл. 23, ал. 2 СК, първоинстанционният съд постановил по реда на чл. 250 ГПК допълнително решение № 90/05.07.2019 г., с което отхвърлил този иск.

Въззивната жалба, подадена от ищеца, има за предмет първоначално постановеното първоинстанционно решение. Допълнителното решение не е обжалвано.

Във връзка с обхвата на въззивната проверка ответницата /сега жалбоподателка/ е възразила, че е атакувано само решението по допускане на делбата, а допълнителното решение е влязло в сила като необжалвано, Въззивният съд намерил това възражение за неоснователно. Посочил, че непроизнасянето с първоначалното решение по иска с правно основание чл. 21, ал. 1 СК отм. не е причина за постановяване на допълнително решение, а за предприемане на действия по чл. 247 ГПК по съображения, че районният съд е изложил становището си по тази претенция само в мотивите, но не и в диспозитива. Ето защо приел, че независимо от проведеното производство по чл. 250 ГПК, с решение № 90/05.07.2019 г. първоинстанционният съд е извършил поправка на очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 247 ГПК. При това положение липсата на жалба срещу последващия съдебен акт не е основание произнасянето по иска по чл. 21, ал. 1 СК отм. да бъде изключено от обхвата на въззивната проверка.

Въззивният съд приел, че по претенцията за пълна трансформация на лично имущество в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване, че е придобил процесния недвижим имот изцяло с лично имущество. В тази насока по делото е установено, че придобитият от ищеца по замяна недвижим имот е на стойност 10 399.04. лева, а прехвърленият от него имот е на стойност 1 620 лева, поради което ищецът е заплатил 8 779.04 лева за уравнение на стойностите. Във връзка с вещнопрехвърлителния ефект на този договор ответницата /сега жалбоподателка/ е твърдяла, че договорът е симулативен, тъй като към момента на сключването му ищецът не е бил собственик на заменения имот - същият му е бил дарен 17 дни по-късно с н. а. №. ... г., при което с договора за замяна се прикрива договор за продажба. Въззивният съд приел, че доказателства в тази насока не са ангажирани. Приел, че действително имотът е придобит от ищеца в по-късен момент, но въпросът за неговото прехвърляне на съдоговорителя не касае действителността на съглашението, а изпълнението на задължението на ищеца, което не е предмет на настоящия спор. Предмет на делото е другият имот - този, който е прехвърлен на ищеца. При липсата на доказателства за недействителност на сделката е прието, че вещнопрехвърлителният ефект е настъпил и имотът е станал собственост на страните по делото /независимо, че страна по сделката е единствено ищецът/, тъй като е придобит по време на брака им в резултат на съвместен принос.

Въззивният съд приел, че в случая е доказана частична, а не пълна трансформация на лично на ищеца имущество за частта от процесния имот, равняваща се на 1 620 лева, която представлява стойността на прехвърления от него собствен негов недвижим имот, дарен му от родителите. Или 1 620/10 399.04 ид. ч. е негова лична собственост. Останалата част, придобита със сумата 8 779.04 лева, е съпружеска имуществена общност. Страните не спорят, че тази сума е получена по договор за заем - спорът е кой е погасил заема. Въззивният съд посочил, че този въпрос е ирелевантен за изхода на спора, защото на изследване подлежи характерът на средствата, с които е придобит имотът. В чл. 25, ал. 2 СК отм. е предвидена солидарна отговорност за задължения, които единият или двамата съпрузи са поели за задоволяване нуждите на семейството. Заемът е изтеглен за задоволяване на жилищните нужди на семейството, от което следва, че получената сума е съпружеска имуществена общност и за връщането й двете страни отговарят солидарно. Оттук въззивният съд заключил, че съпружеска имуществена общност е частта от имота, придобита с тази сума, или 8 779.04/10 399.04 ид. ч.

Въззивният съд посочил, че липсата на пълна трансформация на лично имущество не изключва възможността за частична трансформация. Не е произнасяне по нещо различно, ако съдът присъди по-малко, отколкото е поискано. Такава е хипотезата не само при отсъждане на по-малко като количество /сума, вещи и пр./, но и при признаване на частична трансформация по чл. 21, ал. 2 СК отм. по иск, с който се търси пълна трансформация по чл. 21, ал. 1 СК отм..

С оглед изложеното вззивният съд приел, че е налице частична трансформация по чл. 21, ал. 2 СК отм. за 1 620/10 399.04 ид. ч. от недвижимия имот, при което претенцията на ищеца по чл. 21, ал. 1 СК отм. за пълна трансформация следва да бъде отхвърлена. При тези изводи относно преюдициалния спор делбата на съсобствения имот е допусната при квоти 6 009.52/10 399.04 ид. ч. за ищеца и 4 389.52/10 399.04 ид. ч. за ответницата.

В касационната жалба, както и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК. Твърди на първо място, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск - ищецът е претендирал единствено пълна трансформация на лично имущество и в нито един момент от производството не е изменил иска си, но въззивният съд в нарушение на закона се е произнесъл по иск за частична трансформация, какъвто не е предявяван. На второ място твърди, че въззивният съд е включил в обхвата на въззивната проверка и решение № 90/05.07.2019 г., с което първоинстанционният съд се е произнесъл по иска за трансформация на лично имущество, макар същото да е влязло в сила като необжалвано от ищеца.

В тази насока в изложението се поставят следните въпроси:

1. доколкото с исковата молба е заявена единствено претенция за пълна трансформация на лично имущество в закупуване на процесния недвижим имот и липсват релевирани твърдения и съответно липсва претенция за частична трансформация, съдът обвързан ли е от рамките на заявеното с исковата молба и може ли да се произнесе по такава /частична трансформация/;

2. може ли да се преразглежда отново претенция, по която се е произнесъл първоинстанционният съд с влязло в сила решение.

Не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо като постановено по непредявен иск. В съответствие с постоянната съдебна практика въззивният съд е приел, че ако по предявен иск за пълна трансформация на лично имущество се установи, че само част от имота е придобита с лично на единия съпруг имущество, съдът следва да признае наличието на частична трансформация и това не представлява произнасяне по нещо различно от поисканото, в случая - по непредявен иск. В този смисъл е както решение № 207/24.07.2012 г. по гр. д. № 914/2011 г. на ВКС, ІV-то г. о., на което се е позовал въззивният съд, така и решение № 156/08.07.2013 г. по гр. д. № 1073/2012 г. на ВКС, III-то г. о., и решение № 242/04.04.1989 г. по гр. д. № 144/89 г. на ВКС, II-ро г. о., според които при отхвърляне на иск за пълно преобразуване на лично имущество в придобитата през време на брака вещ, за съда съществува задължение да се произнесе за наличието на частично преобразуване. За да обоснове твърдението си, жалбоподателката се позовава на решение № 1437/11.06.2018 г. по гр. д. № 5066/2017 г. на Софийския апелативен съд, в което е застъпено становището, че доколкото с исковата молба е заявена единствено претенция за пълна трансформация на лично имущество в закупуване на процесния недвижим имот и липсват релевирани твърдения, съответно - претенция, за частична трансформация, съдът, обвързан от рамките на заявеното с исковата молба, не може да се произнася по такава /частична/ трансформация. Това решение е отменено с решение № 69/13.05.2019 г. по гр. д. № 3436/2018 г. на ВКС, І-во г. о., и предявеният иск за пълна трансформация е уважен изцяло. Тъй като заявената претенция за пълна трансформация е била основателна и доказана, касационният съд не е взел отношение по въпроса дали при предявен иск за пълна трансформация и липса на изменение на иска може да се допусне частична трансформация на лично имущество. Това обаче не означава, че с решението си касационната инстанция е възприела отреченото от съдебната практика становище на въззивния съд.

Не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо и като постановено извън пределите на въззивното обжалване. Правната теория и съдебната практика безпротиворечиво приемат, че липсата на произнасяне в диспозитива на решението по формирана в мотивите правораздавателна воля на съда по повдигнат материалноправен спор се отстранява по реда на чл. 247 ГПК чрез постановяване на решение за поправка на очевидна фактическа грешка, а не чрез допълнително решение по чл. 250 ГПК /решение № 168/02.08.2013 г. по гр. д. № 580/2012 г. на ВКС, IV-то г. о., с което е прието, че когато, видно от мотивите към съдебното решение, съдът е формирал воля по целия спорен предмет /по цялото спорно право, когато то е делимо, респ. - по целия размер на предявения паричен иск; по всички предявени по делото съединени искове и пр./, но е пропуснал да изрази част от така формираната своя воля в текста на самото съдебно решение, т. е. - в неговия диспозитив, е налице очевидна фактическа грешка, а не непълнота на съдебното решение; аргумент от т. 2А от ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС и решение № 157 от 27.06.2016 г. по гр. д. № 6645/2014 г. на ВКС, I-во г. о./. Наред с това съдебната практика приема, че решението за поправка на очевидна фактическа грешка и първоначално постановеното решение съставляват единен съдебен акт /решение № 168/02.08.2013 г. по гр. д. № 580/2012 г. на ВКС, IV-то г. о., с което е прието, че с оглед неговия несамостоятелен характер решението, с което е поправена очевидната фактическа грешка, се инкорпорира в поправеното решение и става неразделна негова част, като двете съдебни решения /поправеното и това за поправката/ съставляват и следва да се разглеждат като един цялостен съдебен акт/. Оттук следва логичният извод, че жалбата срещу първоначалното /поправеното/ решение е достатъчна, за да произведе суспензивен и деволутивен ефект и по отношение на решението по чл. 247 ГПК, макар срещу същото да не е подадена отделна жалба. В този смисъл е решение № 141/04.04.2001 г. по гр. д. № 415/2000 г. на ВКС, 5-членен състав, според което решението за поправка на явна фактическа грешка важи с обратна сила и представлява едно цяло с поправеното решение, поради което не е необходимо да се обжалва с отделна жалба от поправеното. Ето защо, като е приел, че предмет на въззивното обжалване са както искът за делба, така и преюдициалният иск за трансформация на лично имущество, въззивният съд е процедирал в съответствие със съдебната практика и е постановил допустим съдебен акт.

В касационната жалба, както и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката е поставила процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди всички доводи, възражения и въпроси, посочени в становищата на страните и да направи пълна и обективна преценка на събраните по делото доказателства. Счита, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВС и ВКС, изразена в Постановление № 1/13.07.1953 г. по гр. д. № 1/1953 г. на Пленума на ВС, решение № 57/02.03.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., и решение № 409/28.02.2013 г. по гр. д. № 59/2011 г. на ВКС, І-во г. о.

За да се допусне касационно обжалване по така постановения въпрос, следва жалбоподателят да е посочил кои относими и допустими доказателства за правнорелевантни по спора факти не са били обсъдени и по кои твърдения, възражения и доводи на страните въззивният съд не се е произнесъл. В случая това не е сторено. Както в касационната жалба, така и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката не е изложила довод за необсъдени доказателства, твърдения, възражения и доводи, относими към предмета на спора. Освен това - видно е от мотивите към обжалваното решение, че въззивният съд се е произнесъл по всички твърдения и доводи, въведени с отговора на исковата молба, а именно за относителна симулация на договора за замяна и за изплащане на вноските по кредита от страните по делото, а не от родителите на ищеца, обосновали становището на ответницита за неоснователност на иска за трансформация на лично имущество и за допускане на делбата при равни за страните квоти. Въззивният съд се е произнесъл и по довода на ответницата в качеството й на въззиваема, че допълнителното решение, с което първоинстанционният съд е отхвърлил иска с правно основание чл. 23, ал. 2 СК, е влязло в сила, тъй като не е било обжалвано от ищеца. Като е процедирал по този начин, въззивният съд е постановил решение, което не противоречи, а съответства на съдебната практика, поради което основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.

Жалбоподателката счита, че поставеният процесуалноправен въпрос е разрешен в противоречие и с постоянната и задължителна практика на Европейския съд по правата на човека по приложението на чл. 6 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. По това твърдение следва да се посочи, че практиката на Европейския съд по правата на човека не е сред съдебните актове, които могат да обосноват допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 2 ГПК.

В касационната жалба жалбоподателката се е позовала и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, твърдейки произнасяне по въпрос, решаван противоречиво от съдилищата. Не е формулирала обаче конкретен въпрос, който да бъде разгледан от касационната инстанция. Освен това - към датата на депозиране на касационната жалба /10.07.2020 г./ съдържанието на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е изменено и вече не касае произнасяне от въззивния съд по въпрос, решаван противоречиво от съдилищата, а въпрос, решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б или на Съда на Европейския съюз. Ето защо поддържаното основание за допускане на касационно обжалване не е налице.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поддържано както в касационната жалба, така и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, само е посочено, но не е свързано с конкретен материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, и не е обосновано съобразно изискванията на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което и на това основание касационно обжалване не може да бъде допуснато.

Ответникът по касация не е претендирал присъждане на разноски за водене на делото във Върховния касационен съд и не е представил доказателства да е сторил такива.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 90/14.04.2020 г. по в. гр. д. № 44/2020 г. на Добричкия окръжен съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: