Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационните жалби на юрисконсулт К. като процесуален представител на „Енерго-П. П“ АД В. и на адвокат Н.А. като процесуален представител на М. Е. К. от [населено място] срещу въззивното решение на Окръжен съд Варна от 04.02.2020г. по в. гр. д. № 1023/2019г.

В отговорите си по реда на чл. 287 ал. 1 ГПК страните са заели становища за липса на твърдяните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Претендират разноски.

Касационните жалби са допустими – подадени са в преклузивния срок, от страни, имащи право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. Неоснователно е възражението на ответното дружество за недопустимост на касационната жалба на ищцата, тъй като не отговаряла на изискванията на чл. 284 ал. 1 т. 3 ГПК – жалбата съдържа пространни и конкретни оплаквания за недопустимост на въззивното решение, както и за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалния и материалния закони и за необоснованост – касационни основания по чл. 281 ГПК.

За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобрази следното:

С атакуваното решение ВОС е отменил решението на РС Варна от 08.03.2019г. по гр. д. № 11704/2018г. в отхвърлителната му част за сумата 6300лв. и в частта за разноските и вместо него е постановил друго, с което е осъдил „Енерго-П. П“ АД да заплати на М. Е..К. 6300лв., представляващи неустойка за периодите 24.04. – 30.05.2017г. и 08.08. - 07.12.2017г., дължима поради прекъсване на електроснабдяването на обект с конкретен абонатен номер, находящ се в [населено място], [улица], ведно със законната лихва от депозирането на исковата молба в съда до окончателното изплащане, и е потвърдил първоинстанционното решение в отхвърлителната му част за разликата до пълния предявен размер 9590лв. неустойка и за периодите 01.06. – 07.08.2017г. и 08.12. – 20.12.2017г. Дружеството е осъдено да заплати 1177.09лв. разноски, а ищцата – 68.61лв. съобразно изхода на спора по делото.

За да постанови решението, въззивният съд е приел за установено, че ищцата е собственик по наследство на процесния обект от 2016г., който е снабдяван от ответника с еленергия, че захранването на обекта е прекъсвано на 24.04.2017г. поради неплатено задължение в размер на 1810.06лв., възстановено е на 30.05.2017г., видно от констативен протокол от 30.05.2017г., прекъснато е на 08.08.2017г. поради неплатено задължение от 1815.79лв. и е възстановено на 07.12.2017г. Взето е предвид, че с влязло в сила решение по гр. д. № 16587/2017г. е прието за установено, че ищцата не дължи на ответника суми за консумирана еленергия: 1814.89лв. за периода 04.01. – 02.05.2017г., 0.90лв. за периода 03.05. – 02.06.2017г., 0.56лв. за периода 03.06. – 02.07.2017г., 0.79лв. за периода 03.07. – 02.08.2017г., както и 19лв. такса за възстановяване на захранване. Прието е с оглед на това, че за ответника не е възникнало и не е съществувало претендираното от него вземане към потребителя за заплащане на еленергия, поради което прекъсването на снабдяването през посочените периоди е нерегламентирано и е по вина на снабдителя, който не е изпълнил основното си задължение да снабдява с еленергия обекта на ищцата. В тези случаи за потребителя се поражда правото да претендира заплащане на неустойка, предвидена в чл. 34 от Общите условия на договорите за продажба на еленергия. Не е установена невиновна невъзможност за неизпълнението от страна на ответника. Доколкото представената от ответника справка за прекъсване и възстановяване на снабдяването удостоверява неизгодни за него факти е прието, че тя се ползва с материална доказателствена сила относно факта на прекъсване на снабдяването през периодите 24.04. – 30.05.2017г. и 08.08. – 07.12.2017г. От друга страна, ищцата не е доказала твърдението си за спиране на елзахранването и за периодите 01.06. – 07.08.2017г. и 08.12. - 20.12.2017г. Индиция за това са издадените фактури за консумирана енергия за периода 03.05. – 02.08.2017г. Прието е и че на основание чл. 34 ал. 1 от Общите условия претенцията е основателна за присъданата сума, в т. ч. 1470лв. за периода 24.04. – 30.05.2017г. /30лв. + 36 дни Х 40лв./ и 4800лв. /30лв. + 120 дни Х 40лв./ за периода 08.08. – 07.12.2017г.

С протоколно определение в о. с.з. на 05.11.2019г. въззивният съд е оставил без уважение искането на ищцата за допускане на гласни доказателства за установяване налице ли е период, част от процесния, в който е имало електрозахранване на имота на ищцата, вземайки предвид, че пред първоинстанционния съд процесуалния й представител е оттеглил искането си за това.

В изложението си по чл. 287 ал. 1 ГПК касаторът-ответник сочи произнасяне от въззивния съд по въпроси в хипотезата по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, а именно: 1. Когато със СПН е установено, че за крайния снабдител не е възникнало и не е е съществувало претендираното от него парично вземане какъв иск има право да предяви клиент за преустановяване на снабдяването с еленергия – по чл. 92 ЗЗД или по чл. 82 ЗЗД; 2. Има ли значение за отговорността по чл. 92 ЗЗД на крайния снабдител на какво основание съгласно ЗЕ е временно преустановено захранването с еленергия – по искане на крайния снабдител или съгласно Глава седма и чл. 122 ЗЕ по независещи от него причини; 3. Има ли значение за отговорността по чл. 92 ЗЗД на крайния снабдител, когато със СПН е установено, че не е възникнало и не е съществувало претендираното от него парично вземане, към кой момент е преустановено, респективно възстановено захранването, има ли изключващи вината на крайния снабдител обстоятелства; 4. В нарушение на чл. 123 ЗЕ ли е извършено временното преустановяване снабдяването с еленергия при неизпълнение на задължения по договора за продажба на еленергия, включително при неизпълнение на задължението за своевременно заплащане на всички дължими суми, когато към датата на прекъсването не е налице съдебно оспорване на основанието за прекъсване, подадено писмено възражение срещу сметката за консумирана еленергия или договорено разсрочване на плащане. Твърди се и очевидна неправилност на въззивното решение, изразяваща се в: неизследване пълно и обективно с оглед всички доказателства на отговорността на страните; превратно тълкуване на ЗЗД, ЗЕ – чл. 123, чл. 122 и Глава седма, и ОУДПЕЕ – чл. 32 – 36 – разпоредбата на чл. 34 ал. 1 ОУДПЕЕ била неприложима в случаите на реализиране от дружеството на правото си по чл. 123 ЗЕ да прекъсва снабдяването поради неплащане на дължими суми за еленергия, и била приложима в хипотезите на прекъсване на снабдяването, което не се дължи на целенасочено действие на снабдителя, а за неизпълнение на задълженията му по Глава седма и чл. 122 ЗЕ; липсата в процесния период на съдебно оспорване на вземането, на възражение срещу размера на задължението или споразумение за разсрочването му; че решението има действие занапред, поради което за предхождащия го период ответникът можел да се позовава на чл. 20 ал. 1 и 2 от ОУДПЕЕ вр. с чл. 123 ал. 1 ЗЕ, като преустанови захранването на обекта.

В изложението си касаторката-ищца сочи произнасяне от въззивния съд по въпроси в хипотезата по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК: 1. Допустимо ли е съдът в мотивите си да пререши спор по влязло в сила решение между същите страни за факти, релевантни за спора – съдът игнорирал обстоятелството, че по влязлото в сила решение фактурите за еленергия, издадени на 20.07. и на 21.08.2017г., били предмет на изследване и въз основа на тях било прието за установено, че сумите за консумирана енергия за периода 03.05. – 02.08.2017г. са недължими, който факт недвусмислено доказвал липсата на елзахранване и за този период; 2. Допустимо ли е съдът да не зачете СПН на влязлото в сила решение, дало основание за завеждане на нов иск между същите страни, като при решаване на спора е дал вяра на частен документ /по съображенията по първия въпрос/; 3. Задължен ли е въззивният съд да отстрани посочените във въззивната жалба съществени нарушения на процесуалните правила, допуснати от първоинстанционния съд при разпределяне на доказателствената тежест, като допусне събиране на доказателства, заявени с въззивната жалба – не било указано, че ищцата носи тежестта да докаже липсата на елзахранване през процесния период. Твърди се и очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като било постановено при съществено нарушение на процесуалните правила, в нарушение на чл. 297 ГПК, давайки вяра на частен документ.

ВКС намира, че касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато по касационните жалби и на двете страни – на ответника – по въпроса относно квалификацията на иска – по чл. 92 ЗЗД във вр. с чл. 34 ал. 1 от ОУДПЕЕ или по чл. 82 ЗЗД във вр. с чл. 32 т. 2 от ОУДПЕЕ, на ищцата – по първия и втория поставени в изложението въпроси, даденото на които разрешение от въззивния съд е в противоречие със сочената практика на ВКС, предмет на гр. д. № 4301/2014г. ІV ГО.

Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Окръжен съд Варна, ГО, № 121 от 04.02.2020г. по в. гр. д № 1023/2019г.

УКАЗВА на „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ“ АД В. в едноседмичен срок да представи доказателсдтва за внесени по сметката на ВКС 126лв. държавна такса, както и че при неизпълнение на указанието касационната жалба ще му бъде върната.

УКАЗВА на М. Е. К., ОТ ГР.В. в едноседмичен срок да представи доказателсдтва за внесени по сметката на ВКС 67.80лв. държавна такса, както и че при неизпълнение на указанието касационната жалба ще й бъде върната.

Определението не подлежи на обжалване.

След осъществяване на процедурата във връзка с дадените указания делото да се докладва за преценка за следващите се процесуални действия по него.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: