Образувано е по касационна жалба подадена от Р. Д. П. и В. С. П., подадена чрез пълномощник адв. Н. П. против решение №1221от 07.03.2012г. по ад. д. №8423/2010г. на Административен съд - София град, Първо отделение, 1 състав, с което е отхвърлена жалбата им срещу отказа на заместник министъра на земеделието и храните, обективиран в писма рег. №94-2536 от 23.10.2009г. и рег. №2536 от 11.11.2009г. за обезщетяване по чл. 10в, ал. 1 ЗСПЗЗ .

С касационната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Излагат доводи, че правото им на обезщетение не е преклудирано. Излагат се и доводи, че отказът за обезщетение противоречи на чл. 6 от ЕКЗПЧ и на Конституцията на Р. България за неприкосновеност на частната собственост. Молят, да се отмени обжалваното решение и отказът за обезщетение.

Ответникът - министърът на земеделието и храните редовно призован не се явява и не взема становище по жалбата.

Представителят на Върховна административна прокуратура излага становище за неоснователност на касационната жалба.

Смята, че правилно съдът е приел, че спогодбата за уреждането на висящите финансови въпроси и развитието на икономическото сътрудничество между НРБ и К. Г. урежда правата и задълженията между двете държави като субекти на международното публично право, но не и конкретните права на физически или юридически лица. Излага, че случая специалните закони който уреждат задълженията на държавата спрямо преселниците са ЗОСОИ и ЗСПЗЗ, в който са указани преклузивни срокове, в които правоимащите следва да упражнят права си. Смята, че съдът правилно е тълкувал и приложил разпоредбите на §27 от ПЗР на ЗСПЗЗ, вр. с чл. 10в, ал, 1 т. 2 и 3 от ЗСПЗЗ, поради което и касационната жалба следва да се остави без уважение като неоснователна.

Касационната жалба е подадена от надлежни страни, в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което разглеждането й е процесуално допустимо.

Разгледана по същество касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

С решение №1221от 07.03.2012г. по ад. д. №8423/2010г. на Административен съд - София град, Първо отделение, 1 състав, е отхвърлена жалбата на Р. Д. П. и В. С. П. срещу отказа на заместник министъра на земеделието и храните, обективиран в писма рег. №94-2536 от 23.10.2009г. и рег. №2536 от 11.11.2009г. за обезщетяване по чл. 10в, ал. 1 ЗСПЗЗ. Административният съд е приел, че

оспореният отказ е по чл. 197 АПК и е издаден от компетентен административен орган, въз основа на делегирани правомощия, както и че законосъобразно е отказано разглеждане на искането на жалбоподателите по същество и произнасяне със заповед по чл. 10в, ал. 1 ЗСПЗЗ вр. чл. 19а, ал. 3 и ал. 4 ППЗСПЗЗ, поради изтичане на преклузивния срок по §27 от ПЗР на ЗСПЗЗ.

Производството пред административния съд е образувано по оспорване на отказа на заместник министъра на земеделието и храните, обективиран в писма рег. №94-2536 от 23.10.2009г. и рег. №94-2536 от 11.11.2009г. за произнасяне по същество по молба /заявление/ вх.№ 94—2536 от 07.08.2009г. и допълнителна молба вх.№ 94—2536 от 28.08.2009г., с които е поискано обезщетяване по чл. 10в, ал. 1, т. 2 от ЗСПЗЗ, като наследници на С. С. П.. С молбите са представени доказателства

молба за ликвидация от 28.08.1924 г., свидетелство за етническо малцинство на кандидат - емигрант от 27.08.1924 г. и удостоверения за наследници.

За да постанови отказа, административният орган е приел, че липсва основание за разглеждане на подадената молба за обезщетяване по чл. 10в, ал. 1, т. 2 от ЗСПЗЗ, поради неподаването й в преклузивния срок по §27 от ПЗР на ЗСПЗЗ (ДВ, бр. 13 от 09.02.2007 г.). Съдът е потвърдил като законосъобразен оспорения отказ.

Обжалваното решение е правилно. При постановяването му не са допуснати нарушения, които да съставляват основания за отмяна.

Съгласно разпоредбата на чл. 10в, ал. 1 от ЗСПЗЗ българските граждани или техните наследници, чиито земи са послужили за погасяване на държавен дълг съгласно Спогодбата за уреждане на висящите финансови въпроси и развитие на икономическото сътрудничество между Н. Р. Б. и К. Г. се обезщетяват, както следва: според т. 2 от същата алинея, за изселилите се през периода 1913-1929г. български граждани, които не са получили облигации и не са били обезщетени по друг начин - с поименни компенсационни бонове и/или със земя от държавния и общинския поземлен фонд. Редът, по който се определя правото на обезщетение е този, визиран в чл. 19а, ал. 2, т. 2 ППЗСПЗЗ. Според него българските граждани имащи право на обезщетение подават заявление до

Министерството на земеделието и горите, към което прилагат: свидетелство за етническо малцинство, декларация за изселване, молба за ликвидиране и други архивни документи, установяващи правата на собственика, съгласно изискванията на § 66 ПЗРПМС № 456 от 1997г. за изменение и допълнение на ППЗСПЗЗ.

С § 27 от ПЗР на ЗСПЗЗ (ДВ, бр. 13/2007 г.) е дадена възможност на лицата по чл. 10в, ал. 1, т. 2 и 3 от ЗСПЗЗ, да подадат заявления пред Министерството на земеделието и горите (сега Министерство на земеделието и храните) в едногодишен срок от влизане в сила на този закон. С това изменение в закона не се подновява правото да се иска обезщетение, а само дава възможност на правоимащите пропуснали да заяват правата си, да го направят в предвидения с изменението срок.

Неоснователно е възражението на касаторите, че правото на обезщетение по чл. 10в от ЗСПЗЗ не е обвързано със срок, поради и което им се ограничава правото да бъдат обезщетени за лишаването им от правото на частна собственост върху имотите оставени на територията на Гърция. Правото на обезщетение по чл. 10в от ЗСПЗЗ е вид реституционно право и съответно разновидност на правото на бившите собственици на земеделски земи или техните наследници да възстановяват правото си на собственост или при невъзможност, да получат обезщетение за тези земи. Упражняването на това права е обвързано с определени законови срокове, които няколкократно са възстановявани или подновявани с преходни разпоредби в съответните закони за изменение и допълнение на ЗСПЗЗ с цел да се гарантира правото на обезщетение в случай, че не е упражнено своевременно.

Срокът за предявяване на заявления по чл. 10в, ал. 1, т. 2 и 3 възстановен с преходната разпоредба на § 27 от ЗИДЗСПЗЗ е едногодишен от влизане в сила на ЗИД на ЗСПЗЗ (ДВ, бр. 13 от 09.02.2007г.)

. Към датата на подаване на първото заявление от жалбоподателите - 07.08.2009г. законовият срок е бил изтекъл. Пропускането на срока води до преклудиране на правото на лицата да подават заявления за обезщетяване, респ. за административния орган е отпаднало задължението да образува административно производство и да се произнесе по същество с административен акт. В съответствие с чл. 27, ал. 2, т. 6 от АПК административният орган проверява за предпоставките за допустимостта на искането за издаване на административен акт, при наличие на други специални изисквания, предвидени в закон, какъвто в случая е срокът по §27 от ПЗР на ЗИД на ЗСПЗЗ (ДВ, бр. 13 от 09.02.2007г.)

. По заявленията на жалбоподателите не са били налице материалните предпоставки за издаване на административен акт, поради преклудиране на правото им на обезщетение и упражняване в нормативно определен срок.

Предвид на изложеното правилно административният съд е приел, че административният орган не е бил времево компетентен да разглежда по същество отправеното до него искане, поради и което отказа да го разгледа е законосъобразен.

Следва да се отбележи, че административният съд е допуснал процесуална неточност, като се е произнесъл с решение в производство по чл. 197 - чл. 200 от АПК, но като краен резултат съдебният акт е правилен и правата на страните не са злепоставени в производството, след като е проведено открито съдебно заседание, като е дадена възможност за защита на правата и интересите в двуинстанционно производство. С оглед произнасянето с решение от първоинстанционния съд, настоящатата инстанция намира, че също следва да се произнесе с решение, а не с определение в съответствие с чл. 200, ал. 2 от АПК.

С оглед на изложено настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение не страда от пороците релевирани с касационната жалба, поради което следва да бъде оставено в сила.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК върховният административен съд, четвърто отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение №1221от 07.03.2012г. по ад. д. №8423/2010г. на Административен съд - София град, Първо отделение, 1 състав.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

/п/ М. Ч.

секретар:

ЧЛЕНОВЕ:

/п/ М. Д./п/ Д. А.

М.Д.