Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на Г.Г от [населено място], действаща чрез процесуалния й представител адвокат Л.Д, против решение № 114 от 02.05.2018 г., постановено по административно дело № 624/2017 г. по описа на Административен съд – С. З, с което е отхвърлена жалбата й против задължително предписание № П/Д-СТ-КК-001/07.11.2017 г. на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ гр. К., като неоснователна. По съображения за неправилност, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК - нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, касаторката моли оспореното решение да бъде отменено. Излагат се доводи, че обжалвания административен акт не съдържа името на неговия адресат, че е нередно да се твърди, че мотивите за издаване на акта се съдържат в предписанието за издаването му и неправилно са приложени указанията в ТР № 16/1975 г. Твърди се, че не е спазена процедурата по чл. 18, ал. 4 от Правилник за прилагане на ЗЗДет (ЗАКОН ЗА ЗАКРИЛА НА ДЕТЕТО) (ППЗЗДет), както и, че Господинова не се е запознала с мотивите на административния акт.
Ответникът по касация - директорът на Дирекция „Социално подпомагане“ - Казанлък, в писмен отговор моли жалбата да се отхвърли, а атакувания с нея съдебен акт да бъде потвърден.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на съдебното решение, за което предлага да бъде оставено в сила.
Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.
След като обсъди доказателствата по делото във връзка с касационните оплаквания и провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна.
Със задължителното предписание, предмет на съдебен контрол пред първоинстанционния съд, на Г.Г в качеството й на родител на детето И.П, на основание чл. 21, ал. 1, т. 3 от ЗЗДет (ЗАКОН ЗА ЗАКРИЛА НА ДЕТЕТО) (ЗЗДет), във връзка с чл. 18, ал. 4 от Правилник за прилагането му, е предписано следното: да спазва предварително уговорените срещи за психологически консултации в ЦОП Казанлък, като осигурява и присъствието на детето; да не допуска разпри и скандали в присъствието на детето си и да не отправя обиди и обвинения по отношение на другия родител; да не коментира пред детето качествата на другия родител, поведението и личния му живот; да спазва добър тон при комуникацията помежду им и да не допуска нарушаването на авторитета на другия родител (да не се използват обидни епитети, нецензурни думи и др.); да спазва стриктно решение № 109718 от 03.05.2017 г. на Софийски районен съд за осъществяване на режим на лични контакти с другия родител; да подготвя детето за предстоящата среща с другия родител по подходящ и позитивен начин; вземането и връщането на детето да става в спокойна обстановка, в положителна емоционална среда, без напрежение между бащата и майката (да не проявява агресия към другия под каквато и да е форма); да уведомява предварително другия родител, когато предприема важни решения по отношение на детето; да уведомява предварително другия родител за здравословното състояние на детето и предприетите важни решения по отношение здравето на детето; да осигури възможност на бащата да участва в живота на детето, като съдейства за запазване и развиване на връзката на И. с отсъстващия родител; да изпълнява предприетите по ЗЗДет мерки и да съдейства при осъществяването на дейностите по закрила на детето, както и при изпълнение на плана за действие; да не използва насилие, обиди и заплахи като методи на възпитание, както и такива методи, които уронват достойнството на И.; при проблеми относно възпитанието на детето и кризи в отношенията с него, своевременно да търси съдействие от отдел „Закрила на детето“ в Дирекция „Социално подпомагане“ или от специалисти, работещи по проблемите на деца и семейства в риск.
За да отхвърли сезиралата го жалба срещу това задължително предписание съдът е формулирал извод за неговата законосъобразност, като издадено от компетентен орган в законоустановената форма, при спазване на административнопроизводствените правила, правилно приложение на относимия материален закон и съобразено с целта му.
При извършената проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационният състав преценява оспореното първоинстанционно решение като валидно и допустимо, постановено по допустима жалба, подадена в срок след осъществено обжалване по административен ред. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на правомощията му, след надлежно сезиране от активно легитимирана страна. Атакуваният пред настоящата инстанция съдебен акт не страда и от твърдяните от касатора пороци.
Решението на Административен съд – С. З, с което жалбата до него не е уважена като неоснователна, е постановено при правилно прилагане на закона. Първоинстанционният съд е събрал и коментирал относимите към казуса доказателства, достатъчни за изясняването му от фактическа и правна страна и за правилното решаване на спора, надлежно и аргументирано е обсъдил всички факти от значение за спорното право, и е извел правилни изводи, съображенията за които се възприемат изцяло от настоящата инстанция и не следва да бъдат дословно преповтаряни. Атакуваният съдебен акт се основава на задълбочена преценка на събраните доказателства, издаден е в съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби, като е постановен при спазване на съдопроизводствените правила. При изготвянето на същия са взети предвид релевантните за спора обстоятелства и факти и изразените от страните становища по тях, и е отговорено на всички относими инвокирани възражения.
Неоснователни са доводите в касационната жалба, че процесното задължително предписание е издадено от некомпетентен административен орган. В случаят приложение намира нормата на чл. 7, ал. 3 от ППЗЗДет, съгласно която при постъпване на сигнал в Държавната агенция за закрила на детето, че дете се нуждае от закрила, председателят й го препраща незабавно в отдел „Закрила на детето“ в дирекция „Социално подпомагане“ по настоящ адрес на детето. По делото по безспорен начин е установено, че детето живее с майка си в [населено място], поради което и компетентният административен орган е именно в Дирекция „Социално подпомагане“ - Казанлък.
Неоснователни са твърденията на касационния жалбоподател, че обжалваният административен акт не съдържа името на неговия адресат поради което е извършено съществено процесуално нарушение, което е самостоятелно основание за отмяна на обжалваното решение. Изведените в касационната жалба изводи, че актът се явява незаконосъобразен, тъй като не е посочен адресат на същия касаят нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 3 от АПК. От данните по делото е видно, че името на Г.Г действително не фигурира в обжалваното задължително предписание, в който смисъл издателят на акта действително е допуснал нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 3 от АПК. Но от представените доказателства по преписката за издаване на акта може да бъде установено по несъмнен и категоричен начин, че Г.Г се явява единствен адресат на задължителното предписание, което се установява както от протоколите, изготвени от Дирекция „Социално подпомагане“ – Казанлък, така и от няколкото социални доклада, изготвени пак от същата дирекция, и от самия факт на подаване на жалба срещу решението. Не на последно място следва да се отбележи, че при връчване на предписанието на Г.Г тя саморъчно изписва името си на него и се подписва, че го е получила на 09.11.2017 г. (виж л. 9 от първоинстанционното дело). От тези нейни действия също могат да се направят изводи кой е адресата на акта, че той го е получил и му е бил връчен, както и, че се е запознал със съдържанието му. Още повече, че в разпоредителната част на акта се предписва определено поведение на адресата, това поведение се изисква от единият родител, като е посочено името на детето и няма спор кой са родителите му. Поради това допуснатото нарушение от издателя на акта не може да се квалифицира като толкова съществено, че да обуславя неговата отмяна единствено и само на това основание. В този смисъл в съдебната практика са решения на ВАС по адм. д. № 431/08 г. и адм. д. № 5287/07 г., но и някои решения от по-новата съдебна практика, като например решение № 12697 от 07.10.2011 г. на ВАС, седмо отделение, постановено по адм. д. № 14080/2010 г.
В касационната жалба са наведени доводи за нарушения, който могат да бъдат квалифицирани, като нарушения на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК. Твърди се, че в решението си неправилно първоинстанционния съд е приел, че мотивите за издаване на акта се съдържат в предписанието за издаването му и неправилно са приложени разрешенията в ТР № 16/1975 г. Липсата на мотиви е основание за незаконосъобразност на административния акт, тъй като мотивирането на административните актове е изискване за тяхната законосъобразност. Това е необходимо условие за контрол за законосъобразност от страна на съда върху дейността на административния орган по издаването на акта.
Излагането на стегнати и пестеливи мотиви в самото задължително предписание не съставлява съществено нарушение на процесуалните правила, доколкото фактическите основания за издаването му могат да бъдат изведени от приложеното към него доказателство, а по точно предхождащия го подробен социален доклад от 07.11.2017 г. От въпросното доказателство може да бъде изведена действителната фактическа обстановка, волята и мотивите на издателя на акта относно основанията и необходимостта, налагащи да се предпише дължимо поведение на адресата на акта. Обосновано съдът е приел, че предписанието съдържа фактически и правни основания, след като административният орган изрично се е позовал на социалния доклад от 07.11.2017 г., който е съставен преди издаването на акта и за целите на същото административно производство, поради което допълва мотивите на административния акт, като в тази връзка съдът правилно се е позовал на указанията в ТР № 16/1975 г. на ОСГК на ВС. В процесното задължително предписание има изрично позоваване на социалния доклад от 07.11.2017 г. Неправилно е твърдението в тази връзка на касационния жалбоподател, че съдът не следва да се позовава на указанията на ТР № 16/1975 г. на ОСГК на ВС, тъй като те са остарели. Цитираното тълкувателно решение е актуално и не е загубило своето значение, поради което се съобразява и в настоящата, съвременна съдебна практика.
Неоснователни са и касаторовите твърдения, че при издаване на процесния административен акт не е спазена процедурата по чл. 18, ал. 4 от ППЗЗДет. В социалния доклад, към който има изрично препращане в оспореното пред съда предписание, е посочено, че е налице основание за издаване на предписание по чл. 21, ал. 1, т. 3 от ЗЗДет. Разпоредбата предвижда, че по този закон дирекция „Социално подпомагане“ извършва проверки по жалби и сигнали за нарушаване правата на децата и дава задължителни предписания за отстраняването им при условия и по ред, определени с Правилник за прилагане на закона. В чл. 18, ал. 1 от ППЗЗДет е регламентирано, че целта на мерките за закрила в семейна среда е да бъдат подпомогнати детето и семейството в зависимост от възможностите за отглеждане и възпитание на детето; според ал. 2, мерките, предвидени в чл. 23 от ЗЗДет, се прилагат съгласно изготвения план за действие, а според ал. 3, мерките за закрила на детето могат да се осъществяват и чрез социални услуги. В чл. 18, ал. 4 от ППЗЗДет е предвидено, че при отказ за сътрудничество от страна на родител, настойник или попечител или на лицето, което полага грижи за детето, по предложение на социалния работник, водещ случая, директорът на Дирекция „Социално подпомагане“ издава задължително предписание.
Правилна е преценката на първоинстанционния съд, че задължителното предписание е издадено при наличието на предпоставките, предвидени в чл. 18, ал. 4 от ППЗЗДет. От данните, събрани при извършеното социално проучване, и от съставените социални доклади се налага извода, че при малолетния И. има идентифициран риск от синдрома на родителското отчуждение, дължащ се на установения в хода на осъществената социална работа отказ на майката да изпълнява съдебното решение относно определеният режим на контакти.
Обосновано административният съд е приел, че от доказателствата по делото се установява, че е налице такъв отказ от сътрудничество от страна на майката на детето. За да направи този извод, съдът се е позовал на данните за срещи и разговори, проведени с касационната жалбоподателка Г.Г, както и събраните гласни доказателства от бабата и дядото на И., който потвърждават това. Безспорно е установено наличието на основание за издаването на задължителното предписание.
Предписаната мярка за социална закрила е поради необходимостта от активното участие на двамата родители в отглеждането и възпитанието на детето. От доказателствата по делото е установено, че срещите с бащата на детето не са се състояли според предписания режим на контакти. Предвид отказа на майката за сътрудничество и липсата на готовност да изпълнява препоръките на социалния работник и с оглед неизпълнението от нейна страна на влязлото в сила решение на съда, определящо режима на лични контакти, е издадено процесното предписание. Констатираното поведение на майката, състоящо се в създаване на разнообразни пречки за контакти на бащата с общото им дете, независимо от виждането на родителя за потребностите на детето от грижи, възпитание, емоционално и нравствено развитие, социални контакти, е неприемливо от гледна точка на интересите на детето и не съответства на неговите обективни потребности. Ето защо се налага извода, че в случая са налице предпоставките на чл. 18, ал. 4 от ППЗЗДет, която разпоредба предвижда, че при отказ за сътрудничество от страна на родител, настойник или попечител или на лицето, което полага грижи за детето, по предложение на социалния работник, водещ случая, директорът на дирекция „Социално подпомагане“ издава задължително предписание.
Невярно е твърдението в касационната жалба, че М.О в качеството си на директор на Дирекция „Социално подпомагане“ - Казанлък е автор на доклада и сама си е предложила да издаде спорното предписание в нарушение на разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от ППЗЗДет. Видно от приложените по делото писмени доказателства и по–точно социален доклад № СЛ/D-СТ-К/253-026 от 07.11.2017 г., той е приподписан от Орачева в качеството й на директор, но не изхожда от нея като негов автор и съставител. Изрично в него е посочено, че той е изготвен от З. Хаджъ - младши експерт психолог ЗД и е съгласуван с Д.Р – началник отдел ЗД. Авторството на този акт е ясно посочено и то не съвпада с директора на съответната дирекция, с оглед на което в случая не е налице едновременно съвместяване или смесване на няколко длъжности или процесуални качества, както се твърди в касационната жалба.
Не отговаря на истината и твърдението, изразено от касаторовия повереник, че първоинстанционният съд се е произнесъл по писмени доказателства, които не са докладвани от съда и по точно на социален доклад от 07.11.2017 г., който не е подписан. Както личи от обсъждания социален доклад, номериран като листи 7 и 8 от първоинстанционното дело, той е подписан и от социалния работник, който го е изготвил - З. Хаджъ, и от Д.Р – началник отдел ЗД, с когото е съгласуван.
Не могат да бъдат споделени доводите в касационната жалба, че Г.Г не се запознала с мотивите на задължителното предписание и с мотивите на социалния доклад. На Господинова е било връчено надлежно задължителното предписание, издадено въз основа на изготвения социален доклад и изрично препращащо към него. Тя е участвала активно в административното производство и с нея и с родителите й са проведени много разговори и срещи. Имала е възможността да обжалва административния акт и да организира адекватно и своевременно своята съдебна защита.
Твърденията за сексуално посегателство върху малолетното дете, макар и тежки, са предмет на друго производство, пред друг компетентен орган и доколкото са недоказани, нямат отношение към настоящото дело и съдът не дължи произнасяне по тях.
От гореизложеното явства, че тезата, която се силаеше да докаже касатора, за неправилност на решението и незаконосъобразност на задължителното предписание, не може да бъде кредитирана. Отхвърляйки жалбата срещу последното, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което при липса на касационни основания за неговата отмяна, следва да бъде оставено в сила.
Съдебни разноски по делото не са поискани и предявени от ответника по касация, за когото изходът на спора е позитивен, с оглед на което такива не следват да се присъждат.
Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 1 и ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение РЕШИ :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 114 от 02.05.2018 г., постановено по административно дело № 624/2017 г. по описа на Административен съд – С. З.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.