Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „К. Анастасиу - 98“ Е., [населено място], общ. Нова З., обл. Сливен срещу решение № 218 от 16.10.2019 г. по в. т. д. № 356/2019 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 6 от 15.02.2019 г. по т. д. № 93/2018 г. на Търговищки окръжен съд в обжалваните негови части за отхвърляне на предявените от „К. Анастасиу - 98“ Е. против „И. Агро“ Е., [населено място] искове за заплащане на разликата над 11 635.04 лв. до 33 989.93 лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи от неполучена и нереализирана био продукция поради незаконосъобразно прекратяване на договор за аренда от 29.01.2013 г. и за заплащане на сумата 2 441.13 лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи, равняващо се на стойността на неполучени субсидии за стопанските 2014/2015 г. и 2015/2016 г.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Счита, че решаващият състав неоснователно е дерогирал доказателствената сила на договора от 10.04.2014 г., сключен между него и гръцкия земеделски производител Х. Куцогеоргиу, като необосновано е приел, че в този договор не е конкретизиран съставът на смеските от зърно и люцерна; че не е доказано по делото, че всичко произведено в процесните имоти ще бъде предмет на изкупуване на уговорената в договора универсална цена от 0.55 евро за килограм фураж. Според касатора, не е отчетен фактът, че той е осъден в Р. Г да заплати на гръцкия си съконтрахент неустойка за неизпълнение на посочения договор. Като съществено нарушение на процесуалните правила в касационната жалба е преценен отказът на въззивния съд да назначи поисканата с въззивната жалба комплексна съдебна експертиза. Развити са подробни съображения в поддържаната пред инстанциите по същество теза на ищеца, че пропуснатите ползи от нереализираната продукция е в посочените в касационната жалба размери.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивния акт. Като значими за изхода на спора са поставени въпросите: „1. Кои са критериите за определяне размера на пропуснатите ползи от нереализирането на продукция вследствие виновното поведение на страна по договора; Когато пропусната полза от определена производствена дейност/производство на био-продукция се съизмерява с вредите от препятстване на това производство – на каква сума следва да отговарят те – на тази на средните пазарни цени въобще или на цените по конкретния договор, който е осуетен от виновното поведение на ответника и е в основата /главното доказателство/ за доказаната възможност за сигурното увеличение на имуществото; 2. С какво следва да се съизмери пропуснатата полза от неосъществяването на дължим по един договор резултат при положение, че е доказано, че виновното поведение на контрагент е в причинна връзка с невъзможността да се осъществи дадена търговска сделка;

3. При положение, че е направен извод, че нереализираната продукция по един търговски договор е основен елемент и на негова основа е доказана възможността за реализиране на продукцията, както и че същият съставлява част от търговската дейност на ищцовото дружество и само по този договор продукцията е следвало да се реализира, не следва ли размерът на пропуснатите ползи от нереализирането на продукцията да се определи по цените по този договор; 4. Съставляват ли субсидите пропуснати ползи и представляват ли обезщетение за пропуснати ползи при положение, че същите са сигурен очакван приход за ищеца, след като е имал вписан договор за наем за съответните площи и с оглед на тези площи ги е получавал през всички предходни години; 5. При положение, че въззивната жалба съдържа оплаквания за погрешно установен релевантен за делото факт, за незаконосъобразно недопуснато доказателствено искане /отказ да се назначи СИЕ според цените по договора с гръцкия контрагент/, за необоснованост на фактическите изводи, въззивният съд оправомощен ли е да извърши собствена преценка на събраните по делото доказателства и приеме съответния факт за установен/неустановен, както и да допусне поискани от въззивника доказателства и длъжен ли е служебно да назначи експертиза за установяване на правнорелевантен факт, дори ако такава не е поискана и/или въззивникът не е определил задачата на вещото лице“.

Според касатора първите три въпроса са решени в противоречие с решение №111 от 13.07.2010 г. по т. д. № 935/2009 г. на ВКС, II т. о. и решение № 42 от 28.06.2018 г. по т. д. № 1398/2017 г. на ВКС, I т. о., а петият въпрос – в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. За четвъртия въпрос, а и за всички въпроси бланкетно се поддържа, че решаването им е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът по касация – „И. Агро“ Е., [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 06.12.2019 г. Претендира присъждане на разноски.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Касационната жалба е допустима и по отношение на претенцията за сумата 5 144.52 лв. (независимо, че е с цена под 20 000 лв.) доколкото и двете претенции (заедно с претенцията за сумата 33 989.93 лв.,) се основават на твърдението на ищеца за пропуснати ползи от неправомерното прекратяване на един и същ договор.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че: С договор за аренда от 29.01.2013г., вписан в Службата по вписванията, [населено място], ищецът „К. Анастасиу – 98“ Е. е получил за обработка процесните четири земеделски имота за срок от 6 години; Ответникът „И. агро“ Е. е предприел действия по разваляне на договора за аренда; С влязло в сила решение по гр. д. № 14896/2015 г. на Варненски районен съд е прието за установено, че между страните съществува арендно правоотношение по договора от 29.01.2013 г.; За периода от 15.04.2015 г. до 17.07.2017 г. (вписването, респ. заличаването в Службата по вписванията) ответникът не е осигурил спокойно и безпрепятствено ползване на имотите, предмет на арендния договор, като е отдал същите под наем на трети лица.

Като неоснователно въззивната инстанция е преценила възражението на ответното дружество, че два от процесните имоти (имот № 037024 и № 045015) за стопанската 2014/2015 г. не са били засадени с био култури – люцерна и мека пшеница. На база събраните в тази насока писмени и гласни доказателства е приела за установено, че за стопанските 2014/2015 г. и 2015/2016 г. три от процесните имоти са били засети с люцерна, мека пшеница и слънчоглед, като само по отношение на единия от имотите – имот № 029006 в м. „Лозята“ е приела за недоказано твърдението, че е бил засят с био култура фий.

По спорния въпрос за размера на дължимото обезщетение за пропуснати ползи решаващият състав е счел, че същият следва да бъде решен на база заключението на комплексната експертиза, доколкото при изготвянето й е съобразен фактът, че ищецът е обвързан с трайни търговски отношения за доставка на продукцията му на пазара в Гърция, както и представените фактури, установяващи реализирането на продукцията и стойността й. Въззивният съд е приел, че размерът на пропуснатите ползи не може да бъде определен с оглед уговорената цена в договора с гръцкия съконтрахент, тъй като същата е договорена за килограм фураж, представляващ смес от зърно и люцерна, а не за килограм монокултура, като не е уточнено каква зърнена култура (ечемик, царевица и др.) и какви фуражни култури (люцерна и др.) и в какво процентно съотношение участват в общия обем. Поради това, е направил извод, че пропуснатата полза за стопанската 2014/2015г. от неполучена и нереализирана био продукция – люцерна, слънчоглед и мека пшеница поради незаконосъобразно прекратяване на договор за аренда от 29.01.2013 г. за трите процесни имота /без имот № 029006/ е в размер на сумата 5 401.55 лв., а за стопанската 2015/2016г. в общ размер на сумата 6 233.45 лв.

За да потвърди първоинстанционното решение и в частта му, с която е отхвърлена претенцията, основана на ЗПЗП (ЗАКОН ЗА ПОДПОМАГАНЕ НА ЗЕМЕДЕЛСКИТЕ ПРОИЗВОДИТЕЛИ) по СЕПП – Схема за единно плащане на площ и субсидии по реда на Наредба №4 от 24.02.2015 г. за прилагане на мярка 11 за „Биологично земеделие“ от ПРСР, въззивният състав е приел, че: Субсидиите, заплащани на земеделските производители, имат за цел да подпомогнат лицата, които имат право на тях при осъществяване на дейността им по обработка на земята и производство на земеделската продукция, като се намали себестойността на продукцията; Същите са дължими само при осъществяване дейността по обработка на земята и производство на земеделска продукция и при наличие на определените предпоставки за отпускането им. Позовавайки се на съдебна практика (решение № 147 от 11.07.2012 г. по гр. д. № 279/2012 г. на Варненски апелативен съд, недопуснато до касационно обжалване с определение № 465 от 09.04.2013 г. по гр. д. № 1324/2012 г. на ВКС, ІV г. о), съдът е счел, че за процесните стопански години ищецът не е направил разходи за поддръжката и обработването на наетите имоти, поради което неполучаването на субсидията не съставлява за него пропусната полза.

С оглед мотивите на въззивния акт, настоящият състав намира, че касационното обжалване на същия не следва да бъде допуснато.

На първо място, поставените от касатора въпроси (въпроси № 1-№ 3), свързани с определяне размера на пропуснатите ползи, не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. От начина, по който са поставени, се налага изводът, че отговорът на тези въпроси е обусловен от преценката на конкретните факти и обстоятелства по делото и предполага произнасяне по правилността на обжалваното решение, което обаче е предмет на вече допуснат касационен контрол, но не и основание за допускането му. Следва да се има предвид, че в тези въпроси не е отчетен решаващият аргумент на въззивния състав, за да не бъде изцяло възприета уговорената цена при определяне размера на пропуснатите ползи, а именно - че цената е договорена за килограм фураж, представляващ смес от зърно /различни видове/ и люцерна, а не за килограм монокултура, каквато е претенцията. Отделно от това, не е осъществено и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съдебната практика, на която се позовава касаторът, е неотносима към посочените три въпроса, тъй като тя касае различни хипотези.

Макар и значим за изхода на делото, четвъртият въпрос, свързан със субсидиите, също не може да обоснове допускане на касационния контрол, доколкото по отношение на него не е осъществено поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Този въпрос не би могъл да бъде преценен като такъв от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, доколкото нито в правната доктрина, нито в съдебната практика съществува спор, че субсидиите компенсират разходите по засяване, отглеждане и прибиране на селскостопанската продукция с цел да бъде намалена себестойността й, поради което неполучената субсидия при неосъществена дейност не представлява пропусната полза.

Не е доказано твърдяното основание – противоречие със задължителната практика на ВКС (Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС) и по отношение на поставения процесуалноправен въпрос (№ 5). Съобразно цитирания тълкувателен акт, възможността за събиране на допълнителни доказателства от въззивния съд е обусловена от допуснато от първата инстанция процесуално нарушение при попълването на делото с доказателствен материал, каквото не се установява в настоящия случай.

В постановеното в закрито заседание определение от 28.06.2019 г. въззивният съд е оставил без уважение искането на въззивника-ищец за допускане на допълнителна комплексна експертиза по съображения, че то е заявено в последното съдебно заседание пред първата инстанция, след като вече са били изслушани и приети две заключения, т. е. това искане е преклудирано, поради което не е налице допуснато от първостепенния съд процесуално нарушение и съответно не е налице хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение. За да е налице това основание, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда, без да е необходим анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на някое от основанията за неправилност, предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Обжалванното решение ще е очевидно неправилно при наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, т. е. когато е постановено „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, или е постановено „extra legem”, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, или е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, когато е постановен в противоречие с практика на ВКС или когато е необоснован поради неправилно възприемане на фактическата обстановка, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност. Във всички тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.

В случая, касаторът е аргументирал поддържаното от него основание „очевидна неправилност“ на въззивното решение с твърдения, повтарящи оплакванията за неправилност в касационната жалба, които, с оглед изложеното по-горе, не обосновават извод за наличие на това основание.

При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация направените в настоящото производство разноски в размер на сумата 1150 лв. – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане по банков път се установява от представените с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие № 32652 от 05.12.2019 г. и преводно нареждане от 13.12.2019 г.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 218 от 16.10.2019 г. по в. т. д. № 356/2019 г. на Варненски апелативен съд.

ОСЪЖДА „К. Анастасиу - 98“ Е., ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], общ. Нова З., обл. Сливен да заплати на „И. Агро“ Е.,[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], ул. „М. М. Д“ № 35 разноски за настоящото производство в размер на сумата 1150 (хиляда сто и петдесет) лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ