Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. № 72575/13.08.2020г. на „М. Х“ ЕООД срещу определение от 20.07.2020 г. по ч. гр. д. № 3792/2019г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение молба вх. № 70496/10.07.2020г. на частния жалбоподател с искане за освобождаване от внасяне на държавна такса по частна касационна жалба вх. № 6799/27.05.2020г. срещу определение от 30.04.2020г. по същото ч. гр. д.

Частният жалбоподател „М. Х“ ЕООД се позовава на неправилност на обжалваното определение и иска неговата отмяна.

В писмения си отговор ответникът по частната жалба „У. Б“АД оспорва основателността й.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, като прецени доказателствата по делото и становищата по частната жалба, приема следното:

Частната жалба е допустима – депозирана е от надлежна страна в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

По съществото на частната жалба ВКС намира следното:

Производството по ч. гр. д. № 3792/2019 г. на Софийски апелативен съд е приключило с определение № 1065/30.04.202г., с което са потвърдени: разпореждане № 11084/30.08.2018г. по т. д. № 7897/2014г. на СГС, ТО и разпореждане № 11083/30.08.2018г. по т. д. № 7897/2014г. на СГС, ТО, с които разпореждания се върнати частни жалби на „РМС Тауър БГ“ ЕООД и е потвърдено разпореждане № 11802/30.08.2018г. по т. д. № 7897/2014г. на СГС, ТО, с което е върната частна жалба на „М. Х“ЕООД.

Посоченото определение на САС е било обжалвано с частна касационна жалба вх. № 6799/27.05.2020г. от „М. Х“ ЕООД, като с разпореждане от 02.06.2020г. по ч. гр. д. № 3792/2019г. САС е дал указания на частния касатор „М. Х“ ЕООД за отстраняване на нередовности по частната касационна жалба, които са му били съобщени на 06.07.2020г. С молба вх. № 70496/10.07.2020г. „М. Х“ ЕООД е поискало от САС освобождаване от внасяне на държавна такса с оглед финансовото състояние на дружеството.

С определение от 20.07.2020г. по ч. гр. д. № 3792/2019г. на САС молба вх. № 70496/10.07.2020г. е оставена без уважение.

Предвид горното, настоящият състав на ВКС прави следните изводи:

Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в определение № 707/24.01.2017 г. по ч. т.д. № 2792/2017 г. на ВКС, II т. о., определение № 671/14.11.2017 г. по ч. т.д. № 2555/2017 г. на ВКС, II т. о., определение № 702/19.12.2018 г. по ч. т.д. № 2929/2018 г. на ВКС, II т. о., определение № 141/20.02.2019 г. по ч. т.д. № 52/2019 г. на ВКС, II т. о., определение № 80/15.02.2017 г. по ч. т.д. № 2307/2016 г. на ВКС, II т. о. и други), гарантираното на страните по граждански спор с разпоредбата на чл. 6 ЕКПЧОС и чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС право на достъп до съдилищата се реализира с предоставения на държавите – членки свободен избор на средства за постигане на тази цел. Правото на юридическите лица за освобождаване от задължението за заплащане на такси и разноски в общия граждански процес не е гарантирано от императивна разпоредба на правото на ЕС, като подобни гаранции са предвидени само при спор за нарушаване на правото на ЕС. Когато предявеният иск от или срещу юридическо лице няма за предмет такъв спор или искът и/ или самото юридическо лице не попадат в някоя от изключителните хипотези на разпоредбите на чл. 83, ал. 1, т. 4, чл. 84 ГПК или на особена разпоредба в друг закон (например чл. 620, ал. 1 и ал. 5, чл. 649, ал. 6, чл. 694, ал. 2 ТЗ), то внасяне на държавна такса се дължи предварително предвид общото правило на чл. 71, ал. 1, изр. 1 вр. чл. 73, ал. 3 ГПК, тъй като съгласно изричната формулировка на разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК съдът може да признае липсата на достатъчно средства за заплащане на държавна такса и да освободи страната от внасянето й, само ако тя е физическо лице.

В практиката на Европейския съд по правата на човека е признато правото на юридическите лица да бъдат освободени изцяло или частично от плащането на държавна такса (решение от 24.12.2009 г. по дело „Агромодел” ООД срещу България (жалба № 68334/01), решение от 26.07.2005 г. по дело Podbielski и PPU Polpure срещу Полша (жалба № 39199/98), решение от 10.01.2006 г. по дело Teltronic – CATV срещу Полша (жалба № 48140/99). Прието е, че достъпът до съд може да бъде обект на ограничения от различно естество, в това число и финансови, когато става дума за изискването да се плати на гражданските съдилища държавна такса. Само по себе си това ограничение на правото на достъп не е несъвместимо с чл. 6 §1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, когато преследва законна цел и е налице разумно съотношение на съразмерност между използваните средства и преследваната цел, така че правото на достъп да не е накърнено в самата си същност. В тази връзка факторите, които се преценяват са: размер на таксите, преценен в светлината на специфичните обстоятелства според случая, както и платежоспособността на заинтересованото лице и стадий на производството, в който въпросното ограничение е наложено.

Аналогична е и практиката на СЕС, обективирана в Определение от 13.06.2012г. по дело С –156/12 GREP/Freistat Bayern, според което принципът на ефективна правна защита, закрепен в член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, може да обхваща правото на освобождаване от заплащане на разноските във връзка с производството и/или на разноските за адвокатска помощ в производството по такава жалба. Националният съд обаче следва да провери дали условията за предоставяне на такава помощ представляват ограничение на правото на достъп до съдилищата, което накърнява самата същност на това право, дали са насочени към постигането на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел. В рамките на тази преценка националният съд може да вземе предвид предмета на спора, доколко има основания да се очаква, че молителят ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право и производство и възможността му ефективно да защитава позицията си по делото. За да прецени пропорционалността, националният съд може също да вземе под внимание размера на разноските във връзка с производството, които трябва да се платят предварително, и дали те представляват непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие. Конкретно когато става дума за юридически лица, националният съд може да вземе под внимание положението им. В този смисъл той може да вземе под внимание например правно-организационната форма и дали съответното юридическо лице преследва стопанска цел, както и финансовите възможности на неговите съдружници или акционери и възможността им да си набавят необходимите средства за предявяването на иска или подаването на жалбата.

Във връзка с така изложеното, настоящият състав на ВКС съобразява, че националното законодателство, на осн. чл. 71, ал. 1, изр. 1 вр. чл. 73, ал. 3 ГПК вр. чл. 19 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, предвижда предварително внасяне на държавна такса в размер на 15 лв. при подаване на частна жалба, за да бъде тя разгледана от сезирания с нея съд. Според чл. 83, ал. 2 ГПК само физическите лица могат да бъдат освобождавани от внасяне на държавна такса поради недостиг на средства за тяхното заплащане. С оглед характера на спора – по иск с правно осн. чл. 422 ГПК, същият не попада сред изключенията по чл. 83, ал. 1, т. 4, чл. 84 ГПК, чл. 620, ал. 1 и ал. 5, чл. 649, ал. 6, чл. 694, ал. 2 ТЗ.

Така констатираното ограничение не разкрива несъразмерност на използваните средства и преследваната с него законна цел по следните съображения:

Размерът на държавната такса от 15лв. не представлява прекомерна финансова тежест, която да лишава дружеството от достъп до съд.

Освен това частният жалбоподател е търговско дружество - ЕООД и се явява търговец, на осн. чл. 1, ал. 2, т. 1 ТЗ.Стелно е създадено за участие в стопанския живот и за реализиране на приходи от регистрирания предмет на дейност. Твърди се, но не се представят никакви доказателства, че дружеството има финансови затруднения. Следва да се има предвид, че едноличният собственик на капитала на това дружество също е търговец – „СМАРТПАРТНЕРС“ЕООД, за което липсват и доводи, че е във финансова невъзможност да осигури горепосочените средства за заплащане на държавна такса.

Така изложеното в своята съвкупност налага извод, че в разглеждания казус не е налице ограничаване на правото на достъп до съд на частния жалбоподател, което да накърнява самата същност на това право. Поради което обжалваното определение на Софийски апелативен съд следва да се потвърди.

При хипотезата на чл. 77 ГПК (делото е образувано пред ВКС без внесена държавна такса с оглед характера на спора по чл. 83, ал. 2 ГПК), частният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати по сметката на ВКС сумата от 15 лв., представляваща държавна такса, дължима за частната жалба, по повод на която е образувано настоящото производство.

Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение от 20.07.2020 г. по в. гр. д. № 3792/2019г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение молба вх. № 70496/10.07.2020г. на „М. Х“ ЕООД с искане за освобождаване от внасяне на държавна такса по частна касационна жалба вх. № 6799/27.05.2020г. срещу определение от 30.04.2020г. по същото ч. гр. д.

ОСЪЖДА „М. Х“ ЕООД, [населено място] да заплати в полза на Бюджета на съдебната власт, по сметка на ВКС, сумата от 15 лв. (петнадесет лева), представляваща дължимата за настоящото производство държавна такса.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: