Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК – Застраховане“ АД срещу решение № 780/15.04.2020 г. по в. т. д. № 4813/2019 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 115/27.06.2019 г. по т. д. № 140/2018 г. на Окръжен съд Враца за осъждане на касатора на основание чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховане отм. да заплати на Т. Г. Н. обезщетение в размер на 60 000 лв. за причинени неимуществени вреди от загубата на нейната сестра Г. Г. А., в резултат реализирано на 17.04.2014 г. ПТП, ведно със законната лихва, считано от 17.04.2014 г. до окончателното му изплащане.

В подадената жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно постановено поради нарушение на материалния закон – § 96, ал. 3 ПЗР на ЗИДКЗ и чл. 52 ЗЗД, както и поради нарушение на съдопроизводствените правила, последното довело до неговата необоснованост. В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Формулират се два въпроса, които според касатора са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция. Въпросите са следните:

1. „Следва ли съдилищата да се съобразяват с нормативно установените лимити при определяне размера на обезщетението вследствие на ПТП за широкия кръг правоимащи съгласно ТР № 1/21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС?“

2. „Следва ли в производство по претенция, произтичаща от събитие, настъпило по време на отменения КЗ, но образувано по време на действие на актуалния КЗ, ищцовата страна да докаже, че е проведено извънсъдебно производство по претендиране на обезщетението при положение, че съгласно КЗ за случаи, настъпили по време на действие на отменения КЗ се прилага единствено част четвърта от него?

Заявява се становище, че отговорът на въпросите е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото.

При изложените доводи в касационната жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено като предявеният иск бъде отхвърлен изцяло, евентуално уважен в намален размер. Претендира се присъждане на разноски.

От ответника по касация Т. Г. Н. е подаден отговор, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Заявява се становище за липса на сочените от касатора предпоставки за достъп до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по въпроса вече е налице практика на касационната инстанция – решение № 57/25.07.2019 г. по т. д. № 1218/2018 г. на II ТО, определение № 701/09.12.2019 г. по т. д. № 681/2019 г. на II ТО, определение № 187/25.03.2019 г. по т. д. № 2305/2018 г. на II ТО. Формулира се искане за отказ въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол за законосъобразност, евентуално да бъде оставено в сила. От процесуалния представител на страната се претендира заплащане на адвокатско възнаграждение, дължимо по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата.

От Г. Б. А., конституиран в производството като трето лице помагач на страната на застрахователното дружество, не се ангажира становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

Исковото производство е образувано по предявен от Т. Г. Н. срещу „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК – Застраховане“ АД иск за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на нейната сестра Г. Г. А.. Същата, настъпила при реализирано на 17.04.2014 г. ПТП по пътя [населено място] – [населено място]. Като виновен за смъртта е посочен водачът на лекия автомобил, в който е пътувала като пътник Г. А., Г. Б. А.. Искът е предявен в размер на 100 000 лв., а същият е уважен за 60 000 лв.

По жалба на застрахователното дружество въззивният съд се е произнесъл с решение, с което е приел, че предявеният иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховане отм. е основателен в уважения от Окръжен съд Враца размер и е потвърдил първоинстанционния акт. Счел е за безспорно между страните обстоятелството, че с влязла в сила присъда № 27/09.12.2014г., постановена от Окръжен съд Враца по НОХД № 529/2014г., Г. А. е признат за виновен в това, че на 17.04.2014г. около 18 ч. на път ІІ-15 на км. 9+378м., м. „Скорошата“ при управление на лек автомобил „Нисан“, модел „Примера“, с рег. [рег. номер на МПС] без да е правоспособен водач на МПС и в пияно състояние с 0.65 промила алкохол в кръвта си в нарушение правилата за движение по чл. 20, ал. 1 и 2 от ЗДвП като е управлявал автомобила с несъобразена с пътната обстановка и атмосферните условия скорост по непредпазливост е причинил смъртта на своята дъщеря Г. Г. А.. В мотивите на въззивното решение съдът е намерил за приложима разпоредбата на § 22 ПЗРКЗ, съответно част четвърта от КЗ отм., изключваща приложението на § 96, ал. 3 ПЗР на ЗИДКЗ /обн. ДВ, бр. 101/2018г./ и предвидения лимит от 5 000 лв. В евентуалност е приел, че дори да е приложимо правилото на § 96, ал. 3 ПЗР на ЗИДКЗ, то същото се явява в противоречие с чл. 1, § 2 от В. Д 85/5, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 16.09.2009 г. относно застраховката „Гражданска отговорност“. Позовал се е и на практика на Съда на ЕС, с която е дадено разрешение, че не се допуска национална правна уредба, която регламентира по-ниски лимити за заплащане на обезщетение за смърт на близък член на семейството, отколкото е предвиден в Директивата. Анализирал е събраните по делото гласни доказателства и е достигнал до извод, че между ищцата и покойната Г. е била изградена емоционална връзка, характеризираща се със съдържанието на връзката „майка – дъщеря“, тъй като поради голямата разлика във възрастта им Т. се е грижела за Г. от раждането й. Връзката между двете сестри е била особено силна и загубата е причинила на ищцата психологическо разстройство, по-интензивно от обичайното. Възприел е за справедливо обезщетението, дадено от първостепенния съд в размер на 60 000 лв. Счел е за неоснователно релевираното от застрахователното дружество възражение за съпричиняване поради липса на събрани доказателства, от които нееднозначно да бъде изведено заключение, че починалата е знаела за алкохолното опиянение на водача, както и, че смъртта й не би настъпила, ако беше поставила предпазния си колан. Въззивният съд се е позовал на заключението, изготвено от експерта, който е констатирал, че леките автомобили, участници в процесното ПТП, са се движили с превишена скорост, в резултат на което тотално е бил унищожен лек автомобил „Нисан“, в който се е возила и пострадалата, което от своя страна води до невъзможност да се направи категоричен извод, че поставен колан би предотвратил смъртта.

Не е налице твърдяното от касатора основание за достъп до факултативен касационен контрол на въззивното решение.

И двата, поставени от касатора въпроса, нямат характеристиката на правни такива, разяснена с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Първият от тях е хипотетично зададен и не кореспондира с оплакванията, изложени в касационната жалба. Същите са насочени към прилагането не изобщо на лимитите при определяне размера на дължимото обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“, а срещу неприлагане на лимита, регламентиран от § 96, ал. 3 ПЗР на ЗИДКЗ /обн. ДВ бр. 101/2018 г./. Вторият въпрос изобщо не е коментиран в мотивите на въззивното решение. Въпросите на практика изразяват несъгласие на касатора с постановеното въззивно решение и не извеждат значим материалноправен проблем, на който следва да бъде даден отговор от касационната инстанция. Следва да бъде посочено, че въззивната инстанция е постановила решението си изцяло в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/21.06.2018 г. по т. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, ППВС № 4/1968 г., както и казуална практика, обективирана в решение № 372/14.01.2019 г. по т. д. № 1199/2015 г. и решение № 92/17.11.2020 г. по т. д. № 1275/2019 г. на II ТО на ВКС. Относно приложението на § 96 ПЗР на ЗИДКЗ са постановени решение № 57/25.07.2019 г. по т. д. № 1218/2018 г., както и решение № 291/07.05.2020 г. по т. д. 2108/2019 г., и двете на II ТО на ВКС, чиито разрешения се споделят изцяло и от настоящият състав и са съобразени от състава на Апелативен съд София. Наличието на практика по реда на чл. 290 ГПК относно приложението на сочения параграф води до автоматично отпадане на релевирания от касатора допълнител критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК

С оглед изхода на делото и предвид направеното искане от страна на адвокат М., на основание чл. 81 ГПК и чл. 38 от Закона за адвокатурата следва да й бъде присъдено възнаграждение в размер на 2 097 лв. съобразно предвиденото в чл. 9, ал. 3, вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 и § 2а от ДР на Наребда № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 780/15.04.2020 г. по в. т. д. № 4813/2019 г. на Апелативен съд София.

ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК - Застраховане“, ЕИК[ЕИК], да заплати на адвокат Р. М., личен № [ЕГН] от регистър при Висшия адвокатски съвет, сума в размер на 2 097 лв.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.