Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от Държавата, чрез Министъра на финансите, чрез юрисконсулт Д. Д. срещу решение № 1567/14.12.2020 г. по в. т.дело № 2355/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1899/09.03.2020 г. по гр. дело № 17229/2018 г. на Софийски градски съд в частта, с която е осъдена РБългария да заплати на „Агророуд” ЕООД сумата 409 968.43 лв., представляваща размера на причинените вреди от задържане на 20% такса от стойността на произведеното количество електрическа енергия от възобновяеми източници, ведно със законната лихва от 28.12.2018 г. до окончателното изплащане и сумата от 124 529.98 лв. мораторни лихви върху главницата от 408 968.43 лв. за периода от 27.12.2015 г. до 27.12.2018 г. и е осъдена РБългария да заплати на „Агророуд” ЕООД сумата 16 478.98 лв. разноски по делото за въззивното производство.

В касационната жалба са изложени доводи за недопустимост и неправилност на съдебното решение, като постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявените искове се отхвърлят.

В изложението са мотивирани доводи за недопустимост на въззивното решение и за очевидна неправилност на същото. Формулирани са въпросите: 1. Запазва ли се публичноправният характер на вземането на държавата за такса съгласно чл. 35а от ЗЕВИ след влизане в сила на решение на КС, с което чл. 35а от ЗЕВИ и сл. са обявени за противоконституционни и по кой процесуален ред следва да се търси връщане на удържаните суми за погасяване на публичноправно задължение за такса по чл. 35а от ЗЕВИ за периода преди влизане в сила на решение по чл. 149, ал. 1, т. 2 от КРБ? 2. Отпада ли публичноправният характер на приключило публично правоотношение след влизане в сила на решение на Конституционния съд за обявяване на противоконституционност на законовите разпоредби, които са уреждали публичното отношение и по какъв ред следва да се претендира възстановяване на суми, удържани недължимо за погасяване на публичноправни задължения за периода преди законът да бъде обявен за противоконституционен – съответно по съдопроизводствения ред на ГПК като вземане, произтичащо от неоснователно обогатяване или по специалния ред, установен от законодателя за възстановяване на недължимо платени публични държавни вземания? Решен в противоречие с акт на КС на РБългария – решение № 3/28.04.2020 г. по к. дело № 5/2019 г. и к. дело № 12/2019 г. 3. Кой представлява Народното събрание в частни граждански отношения по искове за обезщетение за вреди от законодателното поведение на народните представители – председателят на НС или държавата, представлявана от министъра на финансите по чл. 31 от ГПК? 4. Държавата, представлявана по реда на чл. 31 ГПК или Народното събрание е надлежен ответник по иск за обезщетение за вреди по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД от законодателна дейност на Народното събрание? 5. Налице ли е пасивна процесуална легитимация на Народното събрание да отговаря пряко за вредите от законодателна дейност, изразяваща се в приемане на противоконституционна норма и в бездействие при изпълнение на задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКС за уреждане на правните последици от противоконституционна норма? 6. Държавата по смисъла на чл. 31 ГПК или Народното събрание е надлежен ответник по иск за обезщетение за вреди от законодателна дейност на Народното събрание на РБ? 7. Кой е надлежният ответник по иск, квалифициран по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗд, вр. чл. 7 от КРБ за вреди от законодателна дейност на НС – държавата по чл. 31 ГПК или правосубектното НС, с което народните представители се намират в специфични правоотношения, към които се прилагат КТ и КСО по силата на ПОДНС? Налице ли е идентичност между двата субекта и може ли ищецът и/или съдът да избират между тях съответно да определят измежду тях по избор надлежния ответник за вреди от действия и бездействия при упражняване на законодателна власт? 8. При установена от КС противоконституционност на приет закон и настъпили вреди от прилагането му налице ли е процесуална легитимация на Народното събрание да отговаря пряко за вредите от законодателна дейност, изразяваща се в приемане на противоконституционна норма и в бездействие при изпълнение на задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКС за уреждане на правните последици от противоконституционна норма? 9. Отговаря ли държавата, представлявана от министъра на финансите като възложител по смисъла на чл. 49 ЗЗД на народните представители по иск за непозволено увреждане от действия на народните представители във връзка със осъществяваната законодателна дейност, състояща се в приемането на законови разпоредби, обявени впоследствие за противоконституционни и липсата на приемане на акт за уреждане на правните последици по реда на чл. 22, ал. 4 ЗКС? 10. Отговаря ли държавата, представлявана от министъра на финансите като възложител по смисъла на чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД на народните представители по иск за непозволено увреждане от действия на народните представители във връзка със осъществяваната законодателна дейност, състояща се в приемането на нормативни разпоредби, обявени впоследствие за противоконституционни, и липсата на приемане на акт за уреждане на правни последици по реда на чл. 22, ал. 4 ЗКС, като се има предвид, че народните представители се избират директно от народа чрез избори? За въпросите от 3-ти до 10-ти се твърдят основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и т. 3 ГПК. 11. Може ли държавата, представлявана от министъра на финансите да отговаря за вреди по националното право, за които се твърди, че са причинени от законодателната дейност на народните представители/Народното събрание във връзка с приемането на законови разпоредби, обявени впоследствие за противоконституционни и липсата на последващ акт по чл. 22, ал. 4 ЗКС? 12. Представляват ли последиците от изцяло приключили публични правоотношения към момента на влизане в сила на решение на КС, с което законът от който е възникнало правоотношението/в случая чл. 35а и сл. от ЗЕВИ/ е обявен за противоконституционен, също и гражданскоправни последици – имуществени вреди от законодателно поведение вследствие на влизане в сила на решението на КС, с което законът е обявен за противоконституционен? 13. Представляват ли на общо основание имуществени вреди настъпилите правни последици при приключили правоотношения към датата на влизане в сила на решението на КС, с което е обявен за противоконституционен законът, от който са възникнали, вследствие на законодателно бездействие на НС да приеме закон по реда на чл. 22, ал. 4 от ЗКС? 14. Противоправно поведение ли е законодателното бездействие на НС да приеме закон по реда на чл. 22, ал. 4 от ЗКС за обезщетяване на засегнатите от прилагането на противоконституционен закон лица и в кой момент настъпва имуществената вреда от бездействието? 15 Законодателната дейност на Народното събрание по чл. 22, ал. 4 от ЗКС включва ли се в обхвата на т. н.актове и действия по смисъла на чл. 7 от КРБ, за които държавата носи отговорност”. Въпросите от 11-ти до 15-ти са решени в противоречие с акт на КС, с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 16. Кой е компетентният орган, който може да уреди правните последици при изцяло приключили отношения, настъпили от прилагането на противоконституционен закон и приключили до влизане в сила на решението на КС, с което е обявен за противоконституционен – органът по чл. 22, ал. 4 от ЗКС или правораздавателните органи? 17. Формалното бездействие на органа по чл. 22, ал. 4 от ЗКС винаги ли причинява имуществена вреда? 18. За да се прецени дали бездействието на органа по чл. 22, ал. 4 от ЗКС е увреждащо и противоправно достатъчно ли е същото да е формално или следва да се извърши преценка налице ли са правоотношения, подлежащи на трайна нормативна уредба, преценка за вида и съдържанието на нормативната уредба и за нейната целесъобразност, също и оценка на въздействието? 19. Компетентен ли е гражданският съд да прецени вместо НС каква е дължимата по вид и съдържание правна уредба в хипотезата на чл. 22, ал. 4 от ЗКС при предявен иск за присъждане на обезщетение за вреди от законодателна бездействие? Въпросите от 16 до 19 са решени в противоречие с актове на КС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 20. Приматът на правото на ЕС допуска ли национална правна уредба, обявена за противоконституционна, но непротиворечаща на правото на съюза, да бъде основание за търсене на обезщетение от държавата за настъпили вреди на частноправни субекти? 21. Налице ли е противоправност на действията на народните представители при приемане на закон, обявен по-късно с решение на КС за противоконституционен, ако същият този закон е в съответствие с общностния правопорядък? 22. Събраните по чл. 35а и сл. от ЗЕВИ такси във времето преди да бъдат обявени за противоконституционни, представляват ли вреди за заплатилите ги дружества, доколкото налагането им е позволено и не противоречи на приложимото общностно право? Въпросите 20, 21, 22 са решени в противоречие с актове на СЕС.

Ответникът по касационната жалба „Агророуд” ЕООД, чрез адв.А. В. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна в срока по чл. 283 ГПК срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.

От фактическа страна е прието за установено от писмените доказателства, че ищцовото дружество „Агророуд” ЕООД е собственик на фотоволтаична електроцентрала – ФвЕЦ Р. 1, с обща инсталирана мощност 5 000(пет хиляди киловатпика), находящо се в ПИ. ..., [населено място], [община]. Прието е още, че ищецът е производител на електроенергия и на 17.05.2012г. е сключил договор с „ЕОН България продажби” АД за изкупуване на електическа енергия, произведена от възобновяем енергиен източник - фотоволтаична електрическа централа. Приел е за установено от писмените доказателства и заключението на ССЕ, че за процесния период 01.01.2014г. – 09.08.2014г. от дължимата на ищеца цена е удържана от „ЕОН България продажби” АД и преведена на ДКЕВР такса в размер на 20% и на стойност 408 968, 43 лева, на основание чл. 35а ЗЕВИ. Вещото лице е изчислило, че размерът на законната лихва върху претендираниете главници за периода от 27.12.2015г. до 27.12.2018г. е 124529, 98 лева.

Преценени са за неоснователни твърденията на въззивника РБългария, че обжалваното решение е недопустимо.

Според въззивния съд ищецът не може да иска възстановяванетто на заплатените държавни такси, по реда на Закона за държавните такси. Приел е, че правните последици от обявяването за некоституционност на закон, включително и причинените от това вреди се уреждат по реда на чл. 22, ал. 4 ЗКС, че това е специален ред, който дерогира общия ред за връщане на недължимо платени такси, уредени в чл. 4б ЗДТ.

Съдът се е позовал на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 КРБ, според който конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат, като разпоредбите й имат непосредствено действие. Посочил е, че твърденията на ищеца са, че е претърпял вреди от приет от НС закон, който противоречи на Конституцията. Приел е, че съгласно основополагащия принцип на чл. 7 КРБ, държавата отговаря пряко за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Прието е още, че когато тази отговорност не може да бъде реализирана по ЗОДОВ - специалния закон, уреждащ отговорността на държавата при участие в процеса на съответните държавни органи като нейни процесуални субституенти, отговорността за вреди се реализира на основание чл. 49 ЗЗД. Формиран е извод, че е допустим общият исков ред за ангажиране отговорността на държавата, когато при осъществяваната законодателна дейност, НС е причинил вреди и не е уредил правните последици от обявения за противокоституционен закон. Посочено е, че в този смисъл е трайно установената и непротиворечива практика на ВКС.

По иска с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45 ЗЗД вр. чл. 7 от Конституцията е прието следното:

Съдът е приел, че с § 6, т. 2 и т. 3, считано от 01.01.2014г. от Заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет на РБ за 2014г., са приети чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за възобновяемите енергийни източници /ЗЕВИ/. Посочено е, че с цитираните правни норми е въведена такса за производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия, дължима от производителите на такава енергия и, че таксата се определя на 20 % от преференциалната цена от произведената електрическа енергия, дължима за количеството изкупена такава енергия и се удържа от обществения доставчик. Прието е, че въведените с чл. 35а и сл. ЗЕВИ разпоредби са действали в периода 01.01.2014г.- 09.08.2014г.

Прието е, че във въззивното производство ответникът не оспорва факта, че ищецът е доказал при условията на пълно и главно доказване, че за произведената от него ел. енергия и за периода от 01.01.2014г. до 09.08.2014г. е била удържана 20% такса, която е в общ размер на 408 968, 43 лева.

Посочено е, че с Решение № 13 от 31.07.2014г., по к. д. № 1/2014г. на КС на РБ, влязло в сила на 10.08.2014г. са обявени за противоконституционни разпоредбата на чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ, поради противоречие с чл. 60, ал. 1 КРБ, съгласно който гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество. КС е приел, че разпоредбата на чл. 35а, ал. 3 противоречи и на чл. 19, ал. 2 и ал. 3 КРБ, съгласно които законът създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност, като предотвратява злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция и защитава потребителя; инвестициите и стопанската дейност на български и чуждестранни граждани и юридически лица се закрилят от закона; че разпоредбите на чл. 35а и чл. 35б ЗЕВИ сами по себе си не са противоконституционни, но те са свързани и обслужват разпоредбите на чл. 35а, ал. 1 и ал. 3, които са противоконституционни и поради обусловеност с тях са също противоконституционни, защото самостоятелното им съществуване влиза в противоречие с принципа на правовата държава.

Като е взел предвид установените факти, въззивният съд е приел, че се установяват релевантните факти за отговорността на държавата за вреди от приемането на противоконституционен нормативен акт, които следва да бъдат обезщетени на основание чл. 7 КРБ, вр. чл. 49 ЗЗД.

Прието е, че предмет на правният спор по делото е дали приемането на законови разпоредби, противоречащи на Конституцията може да се квалифицира като противоправно деяние. Прието е още, че обявеният акт за противоконституционен от КС, не се прилага от деня на влизане в сила на решението на КС /чл. 151, ал. 2, изр. 3 Конституцията/ и действа занапред. Съдът е приел, че законовите разпоредби на чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 ЗЕВИ, с които е въведена такса за производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия, дължима от производителите на такава енергия, спират да се прилагат от 10.08.2014г. Приел е, че решенията на КС имат конститутивно действие - с влизането им в сила настъпва правна промяна - обявените за противоконституционни законови разпоредби стават неприложими. Прието е, че решенията на КС са задължителни за всички държавни органи, юридически лица и граждани, съгласно чл. 14, ал. 6 ЗКС. Съдът се е позовал на чл. 22, ал. 4 ЗКС, според който възникналите правни последици от обявения за противоконституционен акт се уреждат от органа, който го е постановил - Народното събрание, който е длъжен да „уреди“ правните последици от неконституционността на тези разпоредби. Изведен е извод, че противоконституционността на закона има задължителна сила, която обвързва всички правни субекти в страната, всички държавни органи и съдилищата.

Съдът е приел, че по отношение на законовите разпоредби действали до 10.08.2014г., които занапред са обявени за противоконституционни и при липса на правна уредба на последиците от тази некоституционност по чл. 22, ал. 4 ЗКС, единственото средство за защита на увредените лица е правото на иск за обезщетение за вреди, на основание чл. 7 КРБ, вр. с чл. 49 ЗЗД. Приел е още, че принципът на правовата държава, прокламиран в чл. 4, ал. 1 КРБ не допуска нарушение на правни норми и конституционни права без право на защита, още повече на права, закрепени във върховния закон на страната, които са нарушени от неконституционна законодателна дейност на НС, без от това да произтекат каквито и да било правни последици. Според съда немислимо е в една правова държава да е възможно и допустимо, законодателният орган да приема закони в противоречие с КРБ и да не съществува средство за правна защита. Прието е, че нарушението на Конституцията е факт, настъпил с влизане в сила на процесните разпоредби в ЗЕВИ, че нарушението е установено с влязло в сила решение на КС, че прилагането на тези разпоредби е довело до намаляване на имуществото на ищеца чрез удържане в хипотезата на законов автоматизъм на такса – 20% от дължимата преференциална цена за произведената електрическа енергия. Приел е наличие на пряка причинно-следствена връзка между нарушението и вредите, поради което и претенцията на основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 7 Конституцията е основателна. Според съда именно фактът, че до обявяването им за противоконституционни с решението на КС тези законови разпоредби са приложими и част от действащото право, обуславя отговорността на държавата за претърпените от тяхното приложение вреди.

Прието е, че в процесната хипотеза съдът се произнася по иск на лице, което търпи вреди от нарушение на Конституцията, което е установено от КС на РБ. Прието е още, че разглеждането на претенция за обезщетение за вреди не представлява намеса в законодателната дейност, а гарантиране на конституционно закрепено право на един правен субект да претендира от държавата отговорност за причинените му вреди от действията на неин орган, които са в нарушение на върховния закон.

Преценени са за неоснователни доводите на ответника, че чл. 7 от Конституцията регламентира отговорността на държавата за вреди от незаконни, но не и от противоконституционни актове. Приел е, че Конституцията е върховен закон в правната система на държавата, поради което изключването й от обхвата на актовете, за които носи отговорност държавата, е немислимо и необосновано. Посочено е, за принципно вярно твърдението, че чл. 22, ал. 4 ЗКС предвижда, че възникналите правни последици от обявения за противоконституционен акт се уреждат от органа, който го е постановил, че това не изключва приложението на чл. 7 от Конституцията. Приел е, че НС има задължението да регулира обществените отношения чрез приемането на нормативни актове, като в хипотезата на обявен за противоконституционен закон да регламентира останалите неуредени отношения или да ги преуреди, когато в резултат от обявяването на една норма за противоконституционна остава приложима предишна нейна редакция.

При тези съображения е изведен извод, че главният иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 7 от Конституцията за сумата 408 968, 43 лева е доказан по основание и размер, поради което правилно е уважен от първоинстанционния съд. Посочил е, че поради уважаване на предявената главна искова претенция не следва да бъдат разглеждани останалите евентуално предявени искове, поради ненастъпването на вътрешно процесуалното условие – отхвърляне на главния иск. Прието е, че с оглед основателността на иска за главница в общ размер на 408 968, 43 лева е основателна и акцесорната претенция с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата 124 529, 98 лева, представляваща обезщетение за забавено изпълнение за периода от 27.12.2015г. до 27.12.2018г.Приета е за основателна и акцесорната претенция с правно основание чл. 86 ЗЗД за обезщетение за забавено изпълнение, считано от предявявяне на иска на 28.12.2018г. до окончателното плащане на задължението.

По правните въпроси:

Неоснователни са доводите на жалбоподателя за недопустимост на въззивното решение. Въззивният съд се е произнесъл по искова молба, чието съдържание е в съответствие с изискванията на чл. 127, ал. 1 и чл. 128 ГПК и е подадена срещу надлежен ответник. Произнасянето е въз основа на въведените в исковата молба твърдения на ищеца. Съдът не се е произнесъл по спор за възстановяване на недължимо платени публични държавни вземания, които спорове не са подведомствени на гражданските съдилища. Разгледан е деликтен иск, който е в компетентността на гражданските съдилища. Относно твърдението на жалбоподателя, че законодателната властническа дейност не може да бъде деликт, същото е неотносимо към валидността и допустимостта на решението, а само към неговата правилност, която в производството по чл. 288 ГПК не подлежи на преценка.

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Това основание за допускане на касационен контрол е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен extra legem, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение на Софийски апелативен съд, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по първи и втори въпрос от изложението. Посочените въпроси относно правните последици от приключили публични правоотношения, възникнали от закон, обявен за противоконституционен, не са разрешени в противоречие с Тълкувателно решение № 3/28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. Цитираното от жалбоподателя к. д. № 12/2019 г. на КС на РБ е присъединено към к. дело № 5/2019 г. С к. дело № 5/2019 г. на КС е прието, че тълкуването на чл. 151, ал. 2 от Конституцията трябва да се основе на конституционния принцип на правовата държава и дава предимство на правната сигурност. Възприето е правилото за действието занапред на решенията на Конституционния съд. Това правило е смекчено в Закона за Конституционен съд, който изисква възникналите правни последици от противоконституционния акт да се уредят от органа, който го е постановил (чл. 22, ал. 4 ЗКС). По този начин е постигнат баланс между повелята за правна сигурност и правната справедливост.

С решението по к. дело № 5/2019 г. е прието, че разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. трето от Конституцията, която гласи Актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизането на решението в сила, утвърждава правилото, че решенията на Конституционния съд действат занапред (докато Конституционният съд не приеме решение, че даден акт противоречи на Конституцията, се предполага, че той е в съответствие с Конституцията и че правните последици, възникнали на основание акта са легитимни/. Това правило обаче не е абсолютно. Изключения от него могат да бъдат обосновани, като се вземе предвид цялостната конституционноправна уредба - единството от правни конструкции и принципи, намиращи се във връзка с уредбата на темпоралния ефект на решенията на Конституционния съд. От значение за действието на решението на Конституционния съд относно заварените правоотношения и тези, предмет на висящи съдебни производства е тълкуването на съдържанието на разпоредбата на чл. 150, ал. 2 от Конституцията, уреждаща контрола за конституционосъобразност, упражняван по конкретен повод. Разпоредбата задължава ВКС и ВАС да спрат производството по делото и да внесат въпроса в Конституционния съд, когато установят несъответствие между закона, приложим по висящото пред тях дело, и Конституцията. Конституцията цели да осуети решаването на висящото дело съобразно един твърдян противоконституционен, порочен закон и затова постановява то да бъде спряно, за да се изчака произнасянето на Конституционния съд. Спирането би се лишило от смисъл, ако делото трябва да се реши съобразно противоконституционен закон. Прилагането на обявения за противоконституционен закон към висящо производство е в противоречие с принципа на върховенството на Конституцията и нарушава забраната на чл. 5, ал. 1 КРБ. Нито един закон не може да противоречи на Конституцията. Ако противоречи, той не е част от правната система, а следователно не е приложимо право, което единствено има значение за решаването на правни спорове. Спрямо правоотношения, предмет на висящи съдебни производства, обявеният за противоконституционен закон не се прилага. Целта е да се осуети постановяване на съдебни решения в противоречие с решението на Конституционния съд и следователно уронващи върховенството на Конституцията. Обратното разбиране е несъвместимо с върховенството на Конституцията, с нейното непосредствено действие, с духа и принципите на правовата държава. Утвърденият в Конституцията принцип на справедливост (материалният елемент на принципа на правовата държава), както и разпоредбата, че правораздаването се осъществява от съдилищата (чл. 119, ал. 1 от Конституцията) означава, че конституционна ценност представлява постановяването на справедливо съдебно решение. Формалното правораздаване от съд не е справедливостта, която се защитава и закриля от Конституцията. Цялостната конституционна уредба цели законът, който противоречи на Конституцията, да не бъде приложен, за да не възникнат противоконституционни и в този смисъл несправедливи правни последици от прилагането на такъв правен акт и да не бъдат нарушени правата на личността.

Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите от трети до единадесети включително, относно пасивната процесуалноправна и материалноправна легитимация на ответника по иска по чл. 49 ЗЗД. Въпросите не са разрешени в противоречие с възприетото в практиката на ВКС (решение № 205/24.02.2021 г. по гр. дело № 1886/2019 г., III г. о., решение № 71/06.04.2020 г. по гр. дело № 3804/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 249/15.01.2021 г. по гр. дело № 4069/2019 г. на ВКС, IV г. о. по чл. 290 ГПК и др.) разрешение, че по иск за вреди по чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 7 КРБ за обезщетяване на вреди от незаконосъобразни и противоконституционни действия на държавни органи, в т. ч. и на вреди, причинени от противоконституционен закон, държавата може да участва в делото като ответник, представлявана от министъра на финансите, в качеството му на неин законен представител, както и чрез процесуален субституент, в който случай държавата не става страна по делото, тъй като процесуалната суброгация изключва това, но е обвързана от съдебното решение, като да е била страна. Приема се още, че държавата може да участва в делото и чрез повече от един процесуални субституенти, когато вредата се претендира да е причинена от незаконните актове, действия или бездействия на повече държавни органи, като при основателност на иска се осъждат всички държавни органи, чието поведение е противоправно и е причинило претендираната вреда. Материалната отговорност е на държавата, но се осъждат страните, чрез които тя участва в делото, при това солидарно, тъй като отговорността е на един и същ правен субект – държавата. Законовото представителство на държавата обаче изключва процесуалната суброгация. Предявеният иск не може да бъде разгледан и съответно – уважен или отхвърлен едновременно по отношение на носителя на задължението – държавата и по отношение на процесуалния субституент – съответният държавен орган или органи, които извършват съдопроизводствените действия от свое име.

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроси от дванадесети до осемнадесети включително, тъй като не са разрешени в противоречие с Тълкувателно решение № 3/28.04.2020 г. на Конституционния съд. Относно приетото с цитираното решение на КС съображения са изложени по-горе.

Съдът приема, че въпросите от 12-ти до 18-ти са разрешени в съответствие с практиката на ВКС, съгласно която отговорност на Народното събрание е приетите от него закони да съответстват на Конституцията, защото народните представители поемат като основно свое задължение да я спазват под клетва, която те полагат съгласно чл. 76, ал. 2 на Конституцията при конституирането на всяко новоизбрано Народно събрание. Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за спазване на Конституцията от мнозинството народни представители. То е във висша степен противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 на Конституцията, Р. Б е правова държава, която се управлява на първо място според Конституцията и на следващо място според законите на страната. Приемането на противоконституционен закон е деликт, защото приемането му е противоправно деяние и приложението на противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на правните субекти – както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с Конституцията. Държавата не би успявала да поддържа качеството си правова, ако не съществува ред за хармонизиране на законите с Конституцията и осъществяването в действителност на правоотношенията в съответствие с нея. Ако е противоправно това, което нарушава закона, в най-висока степен противоправно е онова, което нарушава Конституцията и прекратяването на действието на противоконституционния закон е само първата стъпка за възстановяване на накърнеността на правовата държава. Възстановяването на правния ред може да бъде постигнато, като се отмени или прекрати приложението на противоконституционния закон. Ако действието на противоконституционния закон е запазено в някаква част, за държавата възниква задължението да възстанови правото и за тези отношения, които са се осъществили в нарушение на Конституцията. Законът за Конституционния съд в своя чл. 22, ал. 4 е съгласуван с установеното в чл. 152, ал. 2 на Конституцията действие занапред на решенията на съда. Той установява не възможността Народното събрание да уреди възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, но го задължава да направи това, за да възстанови по този начин нарушения конституционен ред. Бездействието на Народното събрание да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон е толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон. С приемането на противоконституционен закон Народното събрание нарушава конституционния ред, а с бездействието си, вместо да изпълни задължението си да го възстанови, НС продължава да поддържа нарушения конституционен ред. За Народното събрание в правовата държава възниква същото задължение (да възстанови нарушения конституционен ред) и когато то отмени занапред приет от него закон, защото е противоконституционен. Правните последици на влезлите в сила съдебни решения и присъди, индивидуалните административни актове и другите публичноправни актове, издадени въз основа на противоконституционния закон; сключените правни сделки при неговото действие; извършените плащания и други действия при осъществяването на права и в изпълнението на задължения, възникнали непосредствено от действието на противоконституционния закон и от публичноправните актове и сделките, извършени при неговото действие не може да продължат да съществуват, тъй като са в непримиримо противоречие с конституционния ред. Ако те не бъдат уредени по справедлив начин, правовата държава би останала накърнена по правно непозволен начин. Докато НС не уреди всички правни последици от прилагането на противоконституционния закон чрез приемането на съответни правни норми, чието приложение да компенсира продължаващото нарушение на правата, конституционният ред остава накърнен, което е несъвместимо с правовата държава. Народните представители имат задължението да спазват не само Конституцията, но и закона, който ги задължава да уредят възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, за да бъде възстановен напълно конституционния ред. Продължаващите да съществуват правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон винаги се поддават на правна уредба (най-малкото може да бъде създаден облекчен ред за определяне на вида и размера, както и за получаване на надлежното обезщетение), но по различни причини релевантните правни последици може да останат неуредени въобще или да бъдат уредени от Народното събрание непълно или неточно. Последното не прави накърнения конституционен ред невъзстановим. Докато поддържат с бездействието си конституционния ред накърнен, мнозинството народни представители ангажират отговорността на държавата да обезщети на общо основание увредените лица от продължаващото да съществува нарушение на Конституцията. К. Кнният съд е приел по искане за установяване на противоконституционност на закон, че той противоречи на приетото в Конституцията, тълкуването на закона от Конституционния съд е задължително за всички, в т. ч. за съда. Съдът е длъжен да приложи закона за отношенията, които са възникнали и приключили при неговото действие и да откаже приложението му за неприключилите отношения и за отношенията, които са възникнали, след като решението на Конституционния съд е породило действие. Посоченото е прието с практитката на ВКС както следва: решение № 71/06.04.2020 г. по гр. д. № 3804/2019 г. IV г. о., решение № 72/21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г., ІV г. о., решение № 72/31.03.2021 г. по гр. д. № 3006/2020 г., III г. о. на ВКС, всички по чл. 290 ГПК и др.

Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по деветнадесети въпрос за компетентността на гражданския съд да прецени вместо Народното събрание каква е дължимата по вид и съдържание правна уредба в хипотезата на чл. 22, ал. 4 от ЗКC при предявен иск за присъждане на обезщетение за вреди от законодателно бездействие. Въпросът не е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е разрешаван от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

По всеки от поставените въпроси от 1-ви до 18-ти не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняването на противоречива съдебна практика и към необходимостта от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика. Въпросът е от значение за развитието на правото, когато произнасянето на съда е обусловено от непълнота на закона, или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в настоящия случай не са налице. Следователно не е установено основанието за допускане на касационно обжалване по въпросите от 1-ви до 18-ти по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – противоречие с актове на Съда на Европейския съюз по 20, 21 и 22-ри въпрос. Въпросите са формулирани общо и не касаят решаващите правни изводи на въззивния съд по предмета на спора в обжалваното решение. Следователно въпросите не са правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед на посоченото съдът не обсъжда цитираната практика на Съда на Европейския съюз.

Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и т. 3 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя РБългария.

С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 ГПК в полза на ответника по касационната жалба не следва да се присъждат разноски по делото за адвокатско възнаграждение, тъй като не са налице данни за заплатено адвокатско възнаграждение в полза на адвокат А. В. за настоящото производство.

Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско

ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска касационно обжалване на решение № 1567/14.12.2020 г. по в. т.дело № 2355/2020 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 1808/08.02.2021 г., подадена от ответника РБългария, представлявана от министъра на финансите, чрез юрисконсулт Д. Д..

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: