Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Ю. Г. К., чрез адвокат М. Т. и от Г. Ч. Г., чрез адвокат С. Б. против въззивно решение № 260707/ 21.12.2020 г. по гр. д.№ 1402/2020 г. на Варненски окръжен съд. С последното:

- е обезсилено решение № 230 от 15.11.2019г. по гр. д. № 526/2016г. на РС-Девня, поправено с решение № 146 от 13.05.2020г., в частта, в които съдът се е произнесъл по исковете против Ю. Г. К., като процесуално недопустимо, поради това, че ищецът е оттеглил иска спрямо този ответник в първото съдебно заседание по делото и на основание чл. 232 от ГПК е прекратено по отношение на тази ответница производството по гр. д. № 526/2016г. по описа на РС - Девня и в. гр. д. № 1402/2020г. по описа на ВОС по иска за собственост.

- е потвърдено решение № 230 от 15.11.2019г. по гр. д. № 526/2016г. на РС - Девня, поправено с решение № 146 от 13.05.2020г., в частта, с която на основание чл. 42, б. „б“ вр. чл. 25, ал. 1 от ЗН и чл. 26, ал. 2, пр. I от ЗЗД са отхвърлени предявените от касаторките искове за прогласяване нищожността на саморъчно завещание от 04.05.2015г., извършено от А. Д. К., починала на 20.12.2015 г. поради ненаписване и неподписване на завещанието лично от завещателя и поради невъзможен предмет.

- е обезсилено същото поправено решение на РС-Девня в частта, с която на основание чл. 43, ал. 1, б. „а“ от ЗН е отхвърлен предявения от касаторките насрещен иск за унищожаване на същото саморъчно завещание от 04.05.2015г., оставено от А. Д. К. поради неспособност на завещателя да извършва завещателни разпореждания към датата на съставяне на завещанието.

- е потвърдено същото поправено решение на РС-Девня, в частта, с която е уважен установителният иск за собственост, предявен от Д. И. М. против Г. Ч. Г., като е признато за установено по отношение на нея, че той е собственик на основание саморъчно завещание, оставено от А. Д. К. от 04.05.2015г., на недвижим имот с площ 12294 дка. в м. „К.“ в землището на [населено място], обл.В. с идентификатор. ....

В касационната жалба се прави оплакване за недопустимост и неправилност на решението поради това, че съдът се е произнесъл в нарушение на диспозитивното начало по възражение по чл. 43, ал. 1 б. „а“ ЗН, за противоречие с материалния закон поради това, че съдът е приел, че саморъчното завещание отговаря на изискванията за форма и съдържание, за допуснати съществени процесуални нарушения, защото въззивната инстанция не е поправила пропуските на първата инстанция при изготвяне на доклада по делото и за необоснованост на изводите, че имотите, описани в завещанието са идентифицирани, че е ясна волята на завещателката и че тя е действала разумно когато е писала завещанието. Затова счита, че ищеца по първоначалния иск не се легитимира като собственик.

В изложението по чл. 284, ал. 3 т. 1 ГПК се навеждат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК,

Ответникът по касация оспорва касационната жалба и допускането до касация поради това, че не е налице противоречие със съдебната практика, не са формулирани ясни въпроси, по които да е необходимо произнасяне по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК и формулираните оплаквания не могат да се квалифицират като очевидна неправилност.

Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивната инстанция е приела следното: Решението, в частта по установителният иск за собственост против Ю. К. е постановено в нарушение на диспозитивното начало защото в първото съдебно заседание е оттеглен от ищеца иска за собственост против нея и с това е прекратено процесуалното правоотношение с нея по този иск. Районния съд е пропуснал да прекрати производството в тачи част, а се е произнесъл въпреки десезирането с решението по същество, като е уважил иска и по отношение на нея. Затова на основание чл. 232 ГПК е обезсилено постановеното решение на РС и е прекратено първоинстанционното, и възивното производство по петиторния иск.

За произнасяне по същество, съдът е съобразил, че Г. Н. К. е завещал със саморъчно завещание от 27.02.2009 г. на съпругата си А. Д. К. цялото си движимо и недвижимо имущество, включително и находящото се в [населено място]. На 22.04.2015 г. е сключен договор за доброволна делба, в който е участвала Ю. К. и майка й А. Д. К., представлявана от адвокат Д. И. М.. А. К. е получила по тази делба процесния имот, а Ю. К. – друг имот в същото землище. Със саморъчно завещание от 04.05.2015 г. А. К. завещава на Д. М. „при пълно здравословно мислене, без страничен натиск от други лица в знак на многократна благодарност за оказана юридическа помощ, помощ пред здравните и социални власти, индивидуална помощ, свързана живота ми: - нива, землище [населено място]., общ. Девня., обл. В., К., по дело за делба, наследници И. Т. Ц., б. ж. на [населено място]...“ /описани са и други имоти/. А. К. е починала на 20.12.2015 г. и саморъчното завещание е обявено на 11.01.2016 г. Прието е за безспорно, че завещателката се легитимира като собственик на завещания имот с договора за доброволна делба. Ю. К., като единствен наследник но закон е дарила на дъщеря си Г. Ч. Г. процесния имот с н. а. №. ... г. на нотариус М..

Позовавайки се на заключението на СГрЕ, според която текста и подписа на саморъчното завещание са изпълнени от завещателката, и предвид съдържанието му, съдът е приел, че то е валидно, отговаря на изискванията за форма, предвидени в чл. 25, ал. 1 ЗН, поради което искът за нищожността му поради това, че не е написано и подписано от завещателката е преценен като неоснователен. Прието е, че завещателното разпореждане е частно, по чл. 16, ал. 2 ЗН, а описаните имоти са достатъчно индивидуализирани и този извод не се опровергава от останалите доказателства по делото, като ЗН не изисква описание според изискването в чл. 27 ЗКИР. Като неоснователно е преценено и възражението, че почерка на завещанието е неразбираем поради това, че волята на завещателката е разбираема. Написаното между редовете „полагаемата“ над израза „1/4“ е със същата химикална паста и почерк, т. е. не е от трето лице. Изписаното с друга химикална паста, но със същия почерк „Бог да ни пази…“ не влияе на разпоредителното волеизявление.

За да обезсили решението по иска по чл. 43, ал. 1 б. „а“ ЗН, съдът е приел, че този иск не е насрещен, а е иск, предявен на основание чл. 212 ГПК, но на това основание може да бъде предявен само установителен иск, а иска за унищожаване на завещание е конститутивен. Той не е отделен за разглеждане в отделно производство като насрещен иск, защото е прието, че не е такъв, а и защото не е посочена цена по него, не е внесена и държавна такса, съгласно изискването на т. 1а от ТР № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС.

Въззивният съд е разгледал твърденията по иска за унищожаемост, които се съдържат и в отговора на исковата молба като възражение. Изходил е от разпоредбата на чл. 13 ЗН, според която всяко лице, което е навършило 18 години и което не е поставено под пълно запрещение поради слабоумие и е способно да действа разумно, може да завещава, т. е. завещателната дееспособност се свежда до това лицето да съзнава и ръководи постъпките си, като релевантният момент за това е момента на извършване на завещателното разпореждане. Съдът е възприел заключенията на двете проведени комплексни СППЕ по делото, от които, се установява, че към релевантния момент завещателката А. К. е била в състояние да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си; няма данни да е страдала от психични заболявания или/и от умствена недоразвитост, или разстройство на съзнанието, които да обусловят нарушение на базисните психични годности. Според експертите и от двете експертизи, лицето е било годно да действа разумно, с подредена мисъл, в добро психично състояние и адекватно, целенасочено и постоянно в поведението си. Заключенията не са оборени от останалите доказателства по делото – писмени и гласни, нито е налице разминаване и противоречие в заключенията на вещите лица по двете експертизи. Обсъдени са свидетелските показания, като съдът не е кредитирал показанията на свидетелите О. и Я., като се е мотивирал, че ги приема за инцидентни, изолирани, плод на субективно възприятие и интерпретация на свидетелите, и непочиващи на обективни факти, и обстоятелства, и оборени в тази част от заключенията на СППЕ, и от свидетелските показания на св. К., която е освидетелствала лицето като експерт на 30.10.20135 г. в производство, инициирано от касаторката Ю. К. за поставяне на майка й под запрещение. По делото е представен и протокола от съдебното заседание за освидетествуване на завещателката в производството по поставяне под запрещение. Не е обсъждано поради това че е негодно доказателство психологическо освидетелстване на завещателката, извършено на 31.10.2015г. от психолог Р. Г., тъй като представлява извън съдебно събрани свидетелски показания. При съвкупна преценка на доказателствата, въззивният съд е приел че А. К. се е държала нормално и е действала разумно, нарушенията в ежедневното функциониране и ограниченията при самообслужването са засегнали предимно емоционалната сфера, а не и волевата сфера и когнитивните функции на освидетелстваната /мислене, памет, интелект/, които са в основата на това едно лице да действа разумно в своя полза и да защитава делата си. Затова е прието, че тя е имала завещателна деспособност /можела е да действа разумно/, поради което възражението с правно основание чл. 43, ал. 1, б. „а“ от ЗН за унищожаване на завещателното разпореждане е преценено като недоказано и неоснователно.

Първият поставен въпрос е: Прекратяване на производството по първоначалния иск срещу един от ответниците поради оттеглянето му от страна на ищеца, основание ли е въззивният съд да прекрати производството и по предявеният от този ответник инцидентен иск.

Този въпрос е некоректно поставен и не кореспондира на мотивите и диспозитива на обжалваното решение. Производството по инцидентния иск е прекратено не на същото основание, т. е. не поради оттегляне на иска, а поради това, че инцидентния иск може да бъде само установителен, а иска за прогласяване унищожаемост на завещание поради това, че завещателя не е действал разумно е конститутивен иск, който не може да бъде предявен по реда, предвиден в чл. 212 ГПК.Зе неотносимо към спора, като не кореспондиращо на мотивите на обжалваният съдебен акт цитираното от касаторите определение № 55/29.02.2016 г. по гр. д.№ 385/2016 г. на ВКС, ІІ гл. о., което се отнася за целта и предмета на инцидентния установителен иск.

Втория въпрос, по който се твърди основанието по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК е: Приложима ли е формалната забрана за съединяване на инцидентни искове или съединяването е допустимо с оглед характеристиката на тези искове като свързани с оспореното преюдициално правоотношение, от което зависи изхода на делото по главният иск.

Съдът не е приел за недопустим иска поради принципна забрана за съединяване на инцидентни искове или поради забраната, предвидена в т. 3 от ПП-7-73 /с иска за делба не може да бъде съединен конститутивен иск за създаване на съсобственост или на различни от законовите дялове/. Предявеният от ответниците иска по чл. 43, ал. 1 б. „а“ ЗН е приет за недопустимо, защото този иск не е за установяване съществуване или несъществуване на едно оспорено правоотношение, какъвто е предмета на инцидентния иск, съгласно нормата на чл. 212 ГПК, а за унищожаване на едностранна сделка, каквото е завещанието. Правото да се иска унищожаване на едностранна сделка, включително и на завещание е потестативно е се упражнява чрез предявяване на конститутивен иск. По силата на влязлото в сила съдебно решение, с което е уважен конститутивен иск възникват, изменят се или се погасяват субективни граждански, семейно правни или трудови права. Тъй като този резултат – конститутивното действие, настъпва по силата на влязлото в сила решение, то резултата от такъв иск не може да се съобрази при произнасяне по основния иск, т. е. не може от него да зависи изцяло или отчасти изхода от делото, каквото е изискването на процесуалната норма на чл. 212 ГПК.Зсъдържанието на нормата, доктрината и съдебната практика определят иска по чл. 212 ГПК като инцидентен установителен иск за установяване съществуване или несъществуване на едно преюдициално правоотношение, от което зависи изхода по основния иск. Тъй като мотивите на съда са в друг смисъл, различен от поставения въпрос, а и защото в съдебната практика няма колебания по това, че инцидентният иск е винаги установителен и не може да бъде конститутивен, а и защото нормата е ясна, съдът намира, че няма основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК по този въпрос.

Следващите два въпроса, по които се твърди основанието по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК са: Процесуално допустимо ли е при предявен от страната и приет за съвместно разглеждане иск, съдът да приеме и разгледа изложените в обстоятелствената част на иска факти и доводи като възражение и да не постанови в решението диспозитив? В този случай ако съдът се произнесе по искане, което не е заявено или е различно от заявеното, налице ли е отклонение от диспозитивното начало в исковия процес?

Освен като твърдения в предявения инцидентен иск по чл. 43, ал. 1 б. „а“ ЗН, който е преценен за недопустим и по който съдът не се е произнесъл поради това с отделен диспозитив, ответниците в отговора на исковата молба са заявили и възражение, в което са направили същите твърдения - че към момента на съставяне на саморъчното завещание, завещателката А. К. е имала личностна промяна, поради което не е имала завещателна дееспособност /виж л. 72 и 73 от делото на РС/ Последователна е съдебната практика по приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК, че при постановяване на съдебното решение, съдът е длъжен да обсъди всички доводи и възражения на страните. Предвид изложеното, формулираният въпрос не определя изхода от спора, а и съдът е процедирал в съответствие със съдебната практика по чл. 236, ал. 2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване на наведеното основание чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК.

Четвъртият въпрос е: Следва ли при наведено оплакване във въззивната жалба за липса или погрешно разпределение от първата инстанция на доказателствената тежест по предявените искове, въззивният съд да разпредели доказателствената тежест между страните и да даде указания на страните или това е въпрос по съществото на спора?

Задължението на съда в посочения смисъл е изведено с ТР № 1/2013 г., т. 2 на ОСГТК на ВКС. В случая РС, при изготвяне на проекта за доклад, е допуснал първоначално нарушение при разпределение на доказателствената тежест между страните по иска за установяване нищожност на завещанието. В първото съдебно заседание обаче страните са възразили и ответникът по инцидентния установителен иск по чл. 42, б. „б“ ЗН се е ориентирал за лежащата върху недо доказателствена тежест за установяване автентичността на завещанието и индивидуализация на имотите и е ангажирал доказателства. Касаторките, като ответници, заявили възражение по чл. 43, ал. 1 б. +а+ ЗН също са се ориентирали за лежащата върху тях доказателствена тежест да ангажират доказателства за твърдението им за липса на завещателна дееспособност у завещателката и са ангажирали доказателства в тази насока. Правилата за доказателствена тежест установяват кой следва да докаже определен факт и последиците при недоказването му. В случая по възражението на ответниците са събрани многобройни доказателства по делото, включително ангажирани от тях, които съдът е анализирал и въз основа на тях е приел, че А. К. е била завещателно дееспособна. Делото не е останало неподпълнено с доказателства и не е решено от съда чрез прилагане на правилата за доказателствената тежест, а въз основа на събраните многобройни доказателства. Затова съдът не е процедирал в противоречие с т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Изведеното в тази точка правило се прилага когато делото е останало неизяснено или неподпълнено с доказателства, какъвто не е настоящия случай.

Неотносим към предявеният иск за собственост е петият въпрос за действието на завета на земеделски земи, ако към момента на откриване на наследството не е приключила административната процедура по реституцшията. По делото е установено и безспорно, че процесният имот е бил реституиран към момента на смъртта на завещателката и че завещателката го е придобила въз основа на договора за добрроволна делба с нотариална заверка на подписите, вписан на 23.04.2015 г., а видно от съдържанието му, имотите са били възстановени преди това. Затова по отношение на процесния имот, предмет на иска за собственост не е налице противоречие с ТР № 1/2004 г. ВКС и не е налице основанието по чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК.

Касаторките се позовават на противоречие на обжалваното решение с практика на ВКС относно тълкуване на саморъчното завещание, което следва да се извърши по правилото на чл. 20 ЗЗД, защото то е едностранна сделка. Съдът е извършил тълкуване, като е съобразил и останалите доказателства относно идентификацията на имотите. В този смисъл обжалваният акт не противоречи на решение № 154/29.06.2016 г. по гр. д.№ 549/2016 г. на ВКС, І гр. о. Съдът е посочил, че завещанието е завет на описаните имоти, защото се установява, че наследството включва и други имоти. Затова не се констатира противоречие с решение № 24/2015 г. по гр. д.№ 3526/2014 г. на ВКС, ІІ гр. о. и решение № 268/2012 г. по гр. д.№ 410/2011г. на ВКС, І гр. о.

Поставен е въпроса „Ако действителната воля в саморъчно завещание е неясна и се налага съдът да извърши тълкуване, следва ли тълкуването да обхваща характеристиките на имотите / вида, броя на земеделските земи, местонахождението им и др. /, предмета на завета, така че да не оставя съмнение в действителната воля на завещателката.

С посоченото от касаторките решение № 379/2010 г. по гр. д.№ 40/2009 г. І гр. о. и цитираното в него се приема, че ако завещанието е неясно относно самия предмет на разпореждане, следва да се извърши тълкуване съобразно общите правила за тълкуване на юридическте асктове, посочени в чл. 20 ЗЗД. Относно завещанията това означава да се търси действителната воля на завещателя, като отделните разпореждания се тълкуват във връзка едно с друго и всяко от тях се схваща в смисъла, който произтича от цялото завещание. Точно това правило за тълкуване е спазил въззивният съд, като е приел, че завещателката е изразила воля за завещание на целите описани имоти, като е посочила и от кого и на какво основание ги е придобила. Наличието на съдебна практика, с която съдът се е съобразил е основание да не се допуска касационно обжалване по въпросите, свързани с правилата за тълкуване на завещанието на наведеното основание - чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК.

Твърди се от касаторките и очевидна неправилност на решението поради това, че съдът е приел, че е завещан целия имот, въпреки, че не може да се установи дали волята на завещателката е да се завещае цялата нива или 1/2 от нея. Освен изложеното по-горе по това оплакване в контекста на тълкуването, следва да се има предвид и следното:

Основанието „очевидна неправилност“ е налице когато обжалваното решение страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите форми, която може да се установи без да се извършва същинския касационен контрол. Такъв е случая когато императивна правна норма не е приложена или е приложена в противен смисъл, когато е приложен неприложим към правоотношението закон или когато мотивите съдържат грубо нарушение на правилата на формалната логика. Нито една от тези хипотези не се констатира. Съдът е извършил преценка на изразената воля на завещателката със завещателното разпореждане, а тя е посочила и произхода на имота, от който преди делбата е имала 1/4, но в разпоредителната част относно това кои ниви завещала е описала цялата нива. Затова не е налице и наведеното основание по чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК.

В обобщение не са налице наведените основания за допускане до касационен контрол, поради което не се допуска касационно обжалване.

Съобразно този резултат и на основание чл. 78, ал. 3, ГПК, на ответника по касация следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски за касационна инстанция в доказаният с договора за правна помощ размер 700 лв.

Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260707 от 21.12.2020 г. по гр. д.№ 1402/2020 г. на Варненски окръжен съд по касационна жалба, подадена от Ю. Г. К. и Г. Ч. Г..

Осъжда Ю. Г. К. ЕГН-[ЕГН] и Г. Ч. Г. ЕГН-[ЕГН] да платят на Д. И. М. от [населено място], [улица] деловодни разноски за настоящото производство в размер на 700 лв.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: