Производството е по реда чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Б. И. В. от гр. П. срещу Решение № 13182/05.11.09г. по адм. д. №7118/09 г. по описа на Върховния административен съд, трето отделение, с което е отхвърлено оспорването на Заповед № К-2367/14.04.09г. на Министъра на вътрешните работи, с която основание чл. 245, ал. 1, т. 13 от ЗМВР е прекратено служебното правоотношение. В касационната жалба се излагат подробни доводи, че решението е недопустимо, неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, както и поради противоречие на разпоредбата, на основание на която е прекратено служебното правоотношение с разпоредби от Конституцията на РБългария, международни договори, по които РБългария е страна, законите на РБългария. Касационният жалбоподател иска:

- да се внесе в Конституционния съд за разглеждане като противоконституционна разпоредбата на чл. 245, ал. 1, т. 13 от ЗМВР, противоречаща на чл. 6, 16 и 48 от Конституцията на РБългария, чл. 14 от ЕКПЧОС, чл. 24 от ЕСХ, чл. 1 от Конвенция 111 относно дискриминацията в областта на труда и професиите на МОТ, чл. 69 от КСО и чл. 245, ал. 1 и 2 от ЗМВР;

- да се отмени първоинстанционното решение и да се върне за ново разглеждане от друг състав или да бъде решено делото по същество като бъде отменена заповедта на министъра на вътрешните работи.

Претендира присъждане на направените разноски по делото.

Ответникът - министърът на вътрешните работи, чрез процесуалния представител юрк.. И. оспорва касационната жалба като мотивира подробно становище и поддържа писмени бележки, представени по делото.

Представителят на Върховна административна прокуратура изразява становище за неоснователност на искането за сезиране на Конституционния съд и за неоснователност на касационната жалба по същество.

Върховният административен съд, Петчленен състав счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срок, поради което е процесуално допустима.

Искането за сезиране на Конституционния съд, съдържащо се в касационната жалба, е неоснователно. Настоящият съдебен състав намира, че

разпоредбата на чл. 245, ал. 1, т. 13 от ЗМВР не противоречи на чл. 6, чл. 16 и на чл. 48 от Конституцията на РБългария, поради което не следва да бъде спряно настоящото производството и да бъде сезиран Конституционния съд с искане за произнасяне по твърдението на касатора за противоконституционност на материално-правната разпоредба, която е основание за прекратяване на служебното му правоотношение.

Сезирането на Конституционния съд на Р. Б. е правна възможност, но не и задължение на решаващият съд при отправено искане за това, поради което настоящият състав, поради липса на предпоставки за това, намира искането за сезиране на Конституционния съд на Р. Б. за неоснователно.

Върховният административен съд, в настоящия петчленен състав, намира, че разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна, по следните съображения:

За да постанови обжалваното съдебно решение, с което е отхвърлена жалбата срещу заповедта на министъра на вътрешните работи, с която основание чл. 245, ал. 1, т. 13 от ЗМВР е прекратено служебното правоотношение на жалбоподателя, тричленният състав на Върховния административен съд е приел, че обжалваната заповед е законосъобразна, като при издаването й е спазена разпоредбата на чл. 245, ал. 1, т. 13 от ЗМВР - налице са предвидените в чл. 69, ал. 2 от КСО основания за придобиване право на пенсия на служителите в МВР и са спазени минимално изискуемите за прилагане на тази правна норма административнопроизводствени правила. По възражението на жалбоподателя, че заповедта има дискриминационен характер с оглед защитата на обществените отношения, регулирани от Закона за защита от дискриминация, съдът е изследвал въпроса дали чрез издаването на заповедта не се преследва цел различна от предписаната в закона, т. е. дали

органът по назначаването ненарушава забраната за превратно упражняване на власт, представляваща основание за отмяна на акта по чл. 146, т. 5 от АПК и е направил изводи, че в конкретния случай не е доказано достигане на друг целян от административния орган резултат, освен посочения в закона такъв - прекратяване на служебното правоотношение с цел пенсиониране . Така постановеното съдебно решение е правилно.

При постановяване на обжалваното съдебно решение не са допуснати нарушения на материалния закон. Съдът е установил правилно фактическата обстановка по спора и е приложил относимите правни норми.

Неоснователно е възражението в касационната жалба, че съдът е допуснал неправилно приложение на разпоредбата на чл. 245 от ЗМВР.

От данните по делото се установява, че съдът е обсъдил възраженията на жалбоподателя и ги е приел за неоснователни. Съобразил е, че чл. 69, ал. 2 КСО изрично урежда субективното право на държавните служители по ЗМВР да придобият право на пенсия, независимо от възрастта. Условията за това са две, при наличието на кумулативност: двадесет и пет години осигурителен стаж и от него две трети действително изслужени като държавни служители в министерството на вътрешните работи. Тези две кумулативни изисквания по отношение на жалбоподателя са налице. Наред с това, с разпоредбата на чл. 245, ал. 1, т. 13 ЗМВР(нова-ДВ,бр. 69/08 г.), приложима към процесния период - датата на издаване на заповедта, се създава правната възможност да се прекрати служебното правоотношение, не само по желание на служителя, но и по инициатива на органа по назначаването, при наличие на предпоставките по цитираната законова разпоредба, независимо от възрастта на служителя.

В касационната жалба се излага твърдение за колизия между разпоредбите на чл. 245, ал. 1, т. 1 и т. 2 и разпоредбата на т. 13, както и противоречие с чл. 172, ал. 2 от ЗМВР. Твърдението е неоснователно. Разпоредбите на

т. 1, 2 и 13 от чл. 245, ал. 1 ЗМВР уреждат различни хипотези. Първата хипотеза - по т. 1, урежда пределната възраст за служба в МВР, което е императивна предпоставка за прекратяване на служебното правоотношение, а втората - по т. 2, е свързана с основанията по чл. 68, ал. 1 КСО. Разпоредбата на т. 13 от чл. 245, ал. 1 ЗМВР има специален характер и е свързана с основанията по чл. 69, ал. 2 КСО. Последната има специален характер и урежда условия за придобиване право на пенсия за изрично посочените в нея категории служители. Всяка една от обсъдените възможности за прекратяване на служебното правоотношение възниква при настъпване на различни факти, между които няма нито връзка, нито противоречие и може да бъде реализирана, както по инициатива на служителя, така и по инициатива на органа по назначаването. Законодателят не е поставил ограничения за приложението им, които да са свързани с пределната възраст по т. 1 на чл. 245, ал. 1 ЗМВР и в този смисъл не са налице противоречия между разпоредбите на чл. 245, ал. 1, т. 1, 2 и 13 ЗМВР, както се твърди в касационната жалба. Твърди се в касационната жалба, че

разпоредбата на чл. 245, ал. 1, т. 13 от ЗМВР е дискриминационна, поражда дискриминация и противоречи на чл. 6 от КРБ, чл. 14 от Е. К. за защита правата на човека и основните свободи ( ЕКПЧОС ) и чл. 24 от Европейската социална харта (ЕСХ) и със същата прекалено много неоправдана власт е предоставена на органа по назначаването от законодателя, което от своя страна води до безразборно и немотивирано прекратяване на служебните правоотношения на служители на МВР, без изрично дадено от тях съгласие. Твърди се, че разпоредбата, визирана в т. 13 от същата алинея на посочения член от ЗМВР е излишна, тя е приета от законодателя по политически причини и именно с цел всеки " неудобен " за Министъра на вътрешните работи или за някой от подопечните му ръководители на структурни звена, да могат да се освобождават от тези служители без да е необходимо да се мотивират. Във връзка с тези твърдения се поддържа довод за незаконосъобразност на обжалваното решение, тъй като първоинстанционният съд е отказал да разгледа жалбата по отношение на твърдението за дискриминация, което задължение според касатора е вменено на съда от чл. 168, ал. 1 от АПК, във вр. чл. 21 от Закона за защита от дискриминация, не са извършени процесуални действия, във връзка с искания за събиране на доказателства, с които жалбоподателят е искал да докаже, че е дискриминиран.

При действащата редакция на приложимата правна норма към момента на издаване на административния акт, без правно значение са обстоятелствата дали има и други служители на МВР, които отговарят на условията на тази норма, но служебното им правоотношение не е прекратено от органа по назначаване. Оперативната самостоятелност на административния орган не подлежи на съдебен контрол. Освен това законодателят не е предвидил изисквания за сравнителен подбор при приложенията на т. 13 на цитираната разпоредба и неуважаването от страна на съда на исканията на жалбоподателя за събиране на доказателства за доказване на твърдения за дискриминация и на искането на жалбоподателя за конституиране на Комисията за защита от дискриминация в това производство, не е нарушение по чл. 154, вр. с чл. 153, ал. 1 АПК.

По изложените съображения касационната жалба е неоснователна, а изводът на тричленния състав за законосъобразност на обжалваната заповед на министъра на вътрешните работи е правилен, поради което обжалваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила.

Ответникът не претендира разноски, поради което с оглед изхода на спора, разноски не следва да бъдат присъждани.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, Петчленен състав на Първа колегия,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА

решение № 13182/05.11.09г. по адм. д. №7118/09 г. по описа на Върховния административен съд, трето отделение.

РЕШЕНИЕТО

не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

/п/ Ф. Н.

секретар:

ЧЛЕНОВЕ:

/п/ В. К./п/ З. Ш./п/ М. Д./п/ Т. Н.

Ф.Н.