О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1480
гр. София, 26.03.2025 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на шести март две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 3753/2024 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „П. Г. А. АД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез адв. А. против решение № 225 от 29.04.2024 г. по гр. д. № 667/2023 г. на Окръжен съд – Благоевград.
Ответникът В. В. К. чрез адв. Р. в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК счита, че липсват предпоставки по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК (страната погрешно отъждествява основанията за допускане на касационен контрол с касационните основания и не разграничава правомощията на съда при недопустимост и неоснователност на сезирането). Претендира разноски.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение, с което, при повторното разглеждане на делото от втората съдебна инстанция, е отменено решение № 503073/20.10.2021 г. по гр. д. № 632/2020 г. на Районен съд - Разлог (РС – Разлог) и вместо това е уважен предявеният от В. В. К. против „П. Г. А. АД иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК като е признато за установено в отношенията между страните, съществуването на вземане на ищеца от ответника в размер на сумата от 20 687. 81 лв., представляваща възнаграждение за посредничество при продажба на недвижими имоти по споразумение от 26.05.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК - 12.03.2020 г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 274/2020 г. на РС – Разлог и в полза на ищеца са присъдени разноски.
Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че ищецът е работил по трудов договор от 09.11.2009 г. при „П. Г. Х. Клуб“ ЕАД (заличен търговец) като е заемал длъжността „специалист продажби и следпродажбено обслужване недвижими имоти (брокер)“. Освен основно, било уговорено и допълнително трудово възнаграждение на работника в размер на 0. 2 % от всяка реализирана сделка. Трудовото му правоотношение било прекратено, а считано от 01.07.2015 г. възникнало друго, отново от трудов договор, с работодател „П. Г. и К. К. ЕАД, което също е прекратено, считано от 01.02.2016 г. и от тогава е възникнала трудоправна връзка с настоящия ответник – „П. Г. А. ЕАД. По последните два трудови договора ищецът изпълнявал длъжността „специалист продажби“ при уговорено допълнително трудово възнаграждение, определено в процентно изражение според цената на продадения имот. Установено е от справка от 18.08.2015 г., изготвена от счетоводството на първия работодател - „П. Г. Х. Клуб“ ЕАД (заличен търговец), че той дължи на ищеца комисионни за продажби на недвижими имоти в размер общо на 28 569. 76 лв. От този размер на дълга са приспаднати сумата 5 785 лв., срещу която ищецът е закупил от ответника пелетен котел и сумата 2 123. 76 лв., срещу която пък е закупил мебели и тези суми са осчетоводени като изплатени трудови възнаграждения. При позоваване на заключението на назначеното по делото вещо лице е прието, че остатъкът от неизплатените възнаграждения за комисионни възлиза на 20 687. 81 лв. Посочено е, че тази сума според т. н. „График на изплащане на комисионни за продажби на имоти на ищеца като трудово зает в отдел „Продажби“ при ответното дружество“, е уговорено като дължима да се изплати на три вноски, както следва: 10 000 лв. - до 10.06.2017 г.; 5687. 81 лв. - до 10.07.2017 г. и 5 000 лв. - до 10.08.2017 г. Горният документ е изготвен от ищеца и съгласуван с представител на ответника, който го е подписал и носи също подписа на законния му представител със забележка „за изплащане“. Ответното дружество е било поканено от ищеца да му заплати доброволно исковата сума до 20.04.2018 г. Установено е (според заключението на ССЕ), че при ответника са осчетоводени задължения към ищеца единствено за основно и допълнително трудово възнаграждение, които са изплатени. Вещото лице е констатирало, че за исковата сума няма счетоводен запис при ответника, а само сумите, срещу които са закупени пелетен котел и мебели. Прието е, че при бившия работодател на ищеца – „П. Г. Х. Клуб ЕАД (сега заличен търговец), е осчетоводена като незаплатена на ищеца цялата сума от дължимите допълнителни трудови възнаграждения за реализирани сделки. Решаващият състав е установил, че предмет на заявлението, по което е издадена заповедта за изпълнение (в заповедното производство пред РС – Разлог), е вземане от възнаграждение за посредничество при продажба на недвижими имоти по споразумение от 26.05.2017 г. с ответното дружество. Обсъдени са и събраните по делото свидетелски показания и са кредитирани тези на свидетеля М., сочещи на практиката при ответника, изпълнителният директор да е запознат със съдържанието на документите, които подписва, вкл. и процесния график за изплащане комисионните на ищеца, които лично той съгласувал, а директорът ги одобрил с подписа си. При горните факти е направен извод, че подписаното между страните споразумение от 26.05.2017 г. има характер на установителен договор. Счетено е, че това е така, защото с него страните изрично са установили в отношенията си, че ответното дружество дължи на ищеца комисионни за продажба на имоти в общ размер на 20 687. 81 лв., както и изрично са установили начин на изплащането им - на три броя вноски. Изложени са съображения, че посредством така сключеното споразумение на практика е установено между страните, че ответникът дължи на ищеца исковата сума, като е уговорен и начин за погасяването й. За несъстоятелни са намерени доводите на ответника за липсва на установителен характер на процесното споразумение. Прието, че то представлява по своята същност частен документ, подписан от лицето, което го издава и в този смисъл съставлява доказателство, че съдържащото се изявление е направено именно от това лице. По арг. от чл. 193, ал. 1 ГПК доколкото представеното споразумение не е оспорено от ответника по надлежния процесуален ред, е намерено, че същото има формална доказателствена сила относно съдържащото се признание на процесното задължение. Така е обобщено, че е налице извънсъдебно признание на факти, което е обективирано в писмена форма и съставлява по арг. от чл. 180 ГПК доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица. Аргументирано е виждане, че споразумението от 26.05.2017 г. не е нищожно, поради липса на основание, в какъвто смисъл е направеното от защитата на ответника възражение. Разяснено е, че съгласно чл. 26, ал. 2, изр. 2 ЗЗД основанието на договора се предполага, поради което в тежест на страната, позоваваща се на този вид нищожност, е да обори така установената от закона презумпция. Прието е, че по делото такова доказване не е проведено от ответника, поради което възражението му е неоснователно. Съдът е аргументирал и тезата, че в случая кауза на източника на претендираното вземане не може да се търси и установява. Развил е доводи, че споразумението е с абстрактен характер, доколкото неговата цел е установяване на действителното правно положение между спорещите и действителното съществуване на вземането не е в зависимост от доказване съществуването на правопораждащите факти, при наличието на които то е възникнало. Съставът на втората инстанция е намерил за неоснователни възраженията за унищожаемост на споразумението, поради грешка в лицето по см. на чл. 28, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, тъй като при подписване на споразумението законният представител на дружеството имал грешна представа, че търговецът дължи на ищеца суми за комисионни на основание сключения между тях трудов договор. Този извод е основан на събраните гласни доказателства (показанията на св. М.), че практика при ответното дружество била изпълнителният директор да пристъпва към подписване на документи, чието съдържание му е било отнапред известно, както и в случая. По тези мотиви е прието съществуване на претендираното вземане, породено от въпросното споразумение от 26.05.2017 г., подписано от страните, относно неизплатени (допълнителни) възнаграждения от комисионни по реализирани сделки от ищеца като работник при „П. Г. Х. Клуб“ ЕАД (заличен търговец) и установителният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК е уважен в претендирания му размер.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига следните правни въпроси (първият и петият от които са уточнени и конкретизирани от ВКС съгласно правомощията му по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г., ОСГТК) с твърдения, че са обусловили изхода на делото и решени в противоречие с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава - основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно:
1. „Задължен ли е въззивният съд в производство по чл. 422, ал. 1 ГПК да остави повторно исковата молба без движение, ако прецени, че при изпълнение на вече дадените от него указания за отстраняване нередовности в нея ищецът е въвел като основание на иска не само фактите, изтъкнати като правопораждащи за вземането в заявлението по чл. 410 ГПК (в заповедното производство), но и друго основание, от което произтича то?“;
2. „Редовна ли е искова молба, ако от обстоятелствената й част не е ясно всяко от въведените две основания, от които произтича претендираното вземане и на кой от петитумите на двата иска (главен и евентуален) отговаря?“;
3. „Редовна ли е искова молба, ако ищецът предявява осъдителен иск при условията на евентуалност на заявена главна претенция едва пред въззивния съд?“
4. „Задължителни ли са указанията на ВКС в отменителното решение за въззивния съд, на който делото е върнато за ново разглеждане?“
5. „Законосъобразни ли са дадените указания от въззивния съд за оставяне без движение на искова молба, които реализират отклонение с мотивите към разясненията по т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС?“
Поставят се и въпросите : 6. за процесуалната защита на ответника в исковия процес и 7. за задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства, да прецени установени ли са релевантните за спорното материално право факти, да се произнесе по всички относими към спорния предмет твърдения, възражения и доводи на страните и да изложи правните си изводи във връзка с тях.
По първите три въпроса практика на ВКС, в отклонение на която да са разрешени те от въззивния съд не се сочи.
По четвъртото и петото питане страната претендира достъп до касация поради противоречие с т. 4 от ТР № 1/27.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК: № 165/22.01.2019 г. по гр. д. № 4177/2017 г. на I г. о. и № 128/29.04.2011 г. по гр. д. № 1356/2009 г. на IV г. о.
Шестият въпрос се твърди да е разрешен в отклонение с практиката на ВКС, материализирана в решение № 375/26.10.2011 г. по гр. д. № 931/2009 г. на IV г. о., решение № 65/13.06.2019 г. по гр. д. № 3460/2018 г. на II г. о., решение № 139/16.06.2016 г. по гр. д. № 3400/2014 г. на I г. о. и решение № 86/07.04.2010 г. по гр. д. № 110/2009 г. на II г. о.
По седмия въпрос се сочи, че обжалваното решение е в противоречие с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, изразена в ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК – т. 2,ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК - т. 19, както и с решения № 136/11.01.2021 г. по гр. д. № 1865/2019 г., решение № 108/20.02.2024 г. по гр. д. № 363/2023 г., и двете по описа на I г. о., решение № 118/22.02.2024 г. по гр. д. № 975/2023 г. на III г. о., решение № 50085/27.02.2024 г. по т. д. № 1749/2022 г. на II т. о., решение № 130/28.02.2024 г. по гр. д. № 827/2023 г. на IV г. о. и др.
Обосновава се искане за допускане на обжалването и по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК с доводи за процесуална недопустимост на въззивното решение като произнесено по нередовна искова молба. Аргументира се разбирането, че чрез извършеното по указание на въззивния съд при новото разглеждане на делото уточнение на исковата молба, е предявен нов иск, съединен при условията на евентуалност с първоначалната установителна претенция.
Касаторът поддържа също, че произнасянето на въззивния съд по възражението за унищожаемост на процесното споразумение е процесуалноправен въпрос, който е релевантен за делото и е разрешен в противоречие с практиката на ВКС.
При изтъкнатите по – горе решаващи мотиви на въззивния съд настоящият състав на ВКС счита, че няма основание за допускане на касационно обжалване.
Решаващият състав се е произнесъл по предмета на делото така, както е индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, заявено и поддържано в заповедното производство – признал е в полза на ищеца съществуване на вземане от ответника, породено от подписано споразумение за (поетапно) изплащане на дължими суми за възнаграждение за извършено посредничество при продажба на недвижими имоти. Това вземане е било предмет на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, срещу което е постъпило възражение от длъжника и е предявен установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване на съществуването му в отношенията между страните. Такива са били твърденията за обстоятелствата, от които произтича спорното право и в исковата молба, вкл. уточнението й пред въззивния съд при новото разглеждане на делото. Исковата молба е редовна и не е нарушен принципът на диспозитивното начало в гражданския процес, тъй като съдът се е произнесъл в определения от страните по спора предмет на делото и в обхвата на търсената защита. Затова няма основание за достъп до касация с оглед довода за вероятната недопустимост на въззивното решение – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, а също и повдигнатите въпроси от първи до трети вкл. Освен изложеното, ще следва да се изтъкне, че страната не е обосновала допълнителната предпоставка по тези въпроси, с оглед на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Съгласно чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК указанията на ВКС по тълкуването и прилагането на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото за ново разглеждане. Указанията по прилагането и тълкуването на материалния закон задължават въззивния съд да приеме правната квалификация, посочена в касационното решение - кои факти и обстоятелства са правно релевантни, кои са правно ирелевантни и какво е съдържанието на породените правни последици. При новото разглеждане на делото въззивния съд преценява по вътрешно убеждение кои факти са доказани и кои не са, но ако приеме за установени съответните факти, той не може да признае или отрече права с различно съдържание. Указанията по прилагането и тълкуването на процесуалния закон посочват на въззивния съд кои процесуални действия (на съда и на страните) са извършени надлежно и кои са извършени ненадлежно, както и кои процесуални действия той е длъжен да извърши или да повтори и кои процесуални действия той не може да извърши. При новото разглеждане на делото въззивния съд е длъжен да зачете процесуалните действия, посочени като надлежно извършени и да не зачете посочените като ненадлежно извършени, както и да извърши предписаните процесуални действия и да не извършва посочените като недопустими. Той преценява по вътрешно убеждение кои факти са доказани и кои не са, но не може да основе вътрешното си убеждение на доказателствено средство, което няма доказателствена сила или е събрано ненадлежно, нито пък може да не обсъди доказателствено средство, което му е предписано да обсъди. Горните разрешения са възприети в установената съдебна практика на ВКС, изразена в решение № 740 от 26.10.2010 г. по гр. д. № 1935/2009 г. на I г. о., решение № 193 от 4.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2009 г. на IV г. о., ГК, която в случая въззивният съд е съобразил.
Дали указанията на втората съдебна инстанция са били законосъобразни или не, е питане, което касае правилността на обжалваното решение (извън обхвата на проверката по чл. 288 ГПК), доколкото не са довели до нов предмет на делото и не са обусловили произнасяне по него – т. е. не рефлектират върху процесуалната допустимост на съдебния акт. Такъв е разглежданият случай.
Последното питане касае процесуалната дейност на въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор и е принципно относимо към всяко исково производство. То се отнася до задълженията на съда да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Питането удовлетворява общо основание, но не и специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като при постановяване на обжалваното решение е съобразена последователната съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. С нея е разяснено, че съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая тези процесуални задължения на въззивния съд са изпълнени.
В обобщение, жалбоподателят не е обосновал предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, поради което не може да се допусне касационен контрол.
При този изхода на делото касаторът дължи на ответника по касация разноски за настоящото производство. Макар обаче да са поискани в отговора на касационната жалба, такива не следва да се присъждат, защото няма представени доказателства за сторени от страната разноски в касационното производство, нито пък като приложение в него са посочени такива.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 225 от 29.04.2024 г. по гр. д. № 667/2023 г. на Окръжен съд – Благоевград.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.