О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1478
гр. София, 26.03.2025 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВА
като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 4103 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Р. Д. П., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. М. М. срещу решение № 193/12.07.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 199/2024 г. на Монтанския окръжен съд (МОС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено изцяло първоинстанционното решение № 86/23.02.2024 г. по гр. дело № 2974/2022 г. на Монтанския районен съд (МРС), е постановено следното: прекратен е с развод бракът между касатора и ответницата по делото Ю. Й. П. (с фамилно име след развода М.); обявено е, че вина за дълбокото и непоправимо разстройството на брака имат и двамата съпрузи; упражняването на родителските права спрямо непълнолетното дете Е. Р. Д. и малолетното дете Н. Р. Д. е предоставено на майката (ответницата), като при нея е определено и местоживеенето на двете деца; определен е режим на лични отношения на двете деца с бащата (касатора-ищец); последният е осъден да заплаща издръжка на всяко от децата.
При извършената служебна проверка съдът намира, че касационната жалба е процесуално недопустима в частта относно прекратяването на брака и вината за разстройството на същия. Тази част на въззивното решение е относно брачния иск за развода на страните и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 2, предл. 2 от ГПК. Ето защо, в тази `и част касационната жалба следва да се остави без разглеждане, като касационното производство по делото следва да се прекрати в същата част.
Независимо от горното, съдът намира за нужно да изясни, че по отношение на прекратяването на брака и вината за разстройството на същия, не е налице произнасяне свръхпетитум с въззивното решение, както поддържа касаторът, а са налице данни за допусната очевидна фактическа грешка в решението на МОС. В мотивите към него въззивният съд е приел, че с въззивната жалба на ищеца първоинстанционното решение е обжалвано в частта относно родителските права, режима на лични отношения, определеното местоживеене на децата, тяхната издръжка и държавната такса, а с насрещната въззивна жалба на ответницата то е обжалвано в частта относно присъдената издръжка, като в мотивите си окръжният съд е обсъждал именно и само тези въпроси по чл. 59, ал. 2 от СК. Така формираната в мотивите воля на въззивния съд по тези въпроси, за които са подадени въззивните жалби на страните, не съотвества на изразяването й в диспозитива на въззивното решение, с който първоинстанционното решение е потвърдено изцяло. От компетентността на въззивния МОС е да се произнесе дали е налице такава очевидна фактическа грешка и евентуално – да я поправи, съгласно и по реда на чл. 247 от ГПК. Настоящият съдебен състав намира за нужно да изясни още, че това е от значение за датата на влизането в сила на необжалваната част от първоинстанционното решение (чл. 296, т. 2, предл. 1 от ГПК), която сочи и дататата на прекратяването на брака между страните, а тя от своя страна е от съществено значение за материалноправните (включително имуществените) отношения между тях.
В останалата й част – относно упражняването на родителските права, местоживеенето на двете деца, режима на лични отношения и издръжката им, касационната жалба на ищеца П. е процесулно допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на тази част, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила при събирането на доказателствата, довело до необоснованост и до нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, също чрез адв. М., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните въпроси: 1) преклудиран ли е срокът за допускане на психологична експертиза на децата и родителите, при която вещото лице в своето заключение да извърши психологически оценки и даде отговор на въпросите, формулирани във въззивната жалба, в раздел доказателствени искания, т. 4, налице ли е манипулация по отношение на децата, насочена срещу техния баща, от кого е провокирана тя, налице ли е тревожност у детето Н. – от какво, налице ли е повишено неспокойствие; 2) преклудиран ли е срокът съдът да извърши допълнително изслушване на детето Н. в „синя стая“, отчитайки степента на неговото развитие и емоционално състояние, като му бъде осигурена подходяща обстановка за изслушването му, съобразена с неговата възраст, за установяване на обстоятелствата, констатирани от ЦОП/К. – [населено място] и АЗД при ДСП-М., и изложени във въззивната жалба; и 3) преклудиран ли е срокът да бъде изготвен актуален социален доклад от АЗД-М., който доклад да бъде изпратен по въззивното дело (въззивната жалба, доказателствено искане – т. 3). Също в изложението (както и в касационната жалба) горните въпроси са обобщени и преформулирани във следните принципни правни въпроси: 4) има ли преклузия за сочене и събиране на доказателства от въззивния съд в производство, в което следва да се преценят интересите на ненавършили пълнолетие деца; и 5) в тези производства за съда съществува ли задължение служебно да събира доказателства относно обстоятелства, имащи отношение при решаването на спора в интерес на ненавършили пълнолетие деца. От страна на жалбоподателя се навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се поддържа, че тези въпроси били разрешени от въззивния съд в противоречие с тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 58/16.04.2019 г. по гр. д. № 2931/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 240/23.10.2019 г. по гр. д. № 414/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Касаторът сочи и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваната част от въззивното решение, като поддържа, че в тази хипотеза касационното обжалване следвало да се допусне по следния въпрос: какви са изискванията към съдържанието на съдебния акт и в частност на въззивното решение по чл. 59, ал. 2 от СК, относно приложението на чл. 59, ал. 4 от СК, как съдът преценява най-добрия интерес на децата при вземане на решение на кого от родителите да предостави упражняването на родителските права спрямо ненавършили пълнолетие деца и какъв да бъде режима на лични отношения с другия родител.
Насрещната страна – ответницата Ю. М., чрез процесуалния си пълномощник адв. К. Б., в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
В мотивите към обжалваното решение въззивният МОС е приел, че при вземане на решението на кого от родителите да предостави упражняването на родителските права спрямо ненавършилите пълнолетие деца и относно режима на лични отношения с другия родител, преценява най-добрия интерес на децата, съпоставяйки условията при двамата родители според критериите по чл. 59, ал. 4 от СК, § 1, т. 5 от ДР на ЗЗакрД и съгласно разясненията в ППВС № 1/12.11.1974 г., които обстоятелства са: желанията и чувствата на детето, преценени в контекста на неговата възраст и конкретно развитие; неговите физическите, психически и емоционалните потребности; възрастта, пола, миналото и други характеристики на детето; възпитателските качества на родителите, полаганите до момента грижи и отношение към децата, желанието на родителите, способността на родителите да се грижат за детето, поведението на родителите по време на съвместното им съжителство и след раздялата помежду им, във връзка с децата, както и спрямо децата; готовността да водят диалог в името на децата, да не ги въвличат в конфликти, да зачитат и съхраняват авторитета на другия родител; умението на родителите да поддържат непрекъсната връзка с децата, познаване на техните интереси и амбиции; личния пример и умение на родителите да го подкрепят и помагат; доколко всеки от родителите е в състояние да удовлетвори разнообразните нужди на детето; социалното обкръжение и материалните възможности на родителите; привързаността на детето към родителите, пола и възрастта му; възможността за помощ от трети лица – близки на родителите; опасността или вредата, която евентуално е причинена на детето или има вероятност да му бъде причинена; последиците, които ще настъпят за детето при промяна на обстоятелствата, при които е живяло. Въззивният съд е изтъкнал, че няма приоритетно значение на едни обстоятелства, спрямо други, те се преценяват в съвкупност по всеки конкретен случай, с оглед неговите специфики. Приел е още, че желанието на родителите и това на децата относно упражняването на родителските права и мерките за лични отношения с другия родител, не са задължителни за съда – техните становища и искания се обсъждат на общо основание и се вземат предвид при оценката на събраните доказателства, като висшият критерии за решението на съда е интересът на децата. Съдът е изтъкнал и че чувствата на децата трябва да се отчитат, както и ефекта от принудата в тяхната възраст, като се изхожда, както от конкретното им състояние и зрелост, но и от специфичните обстоятелства, които са ги мотивирали.
Въззивният съд е приел, че в случая е безспорно, че и двамата родители обичат децата си, имат и необходимия родителски капацитет и материални възможности за тяхното отглеждане. Приел е за установено от доказателствата по делото, също така, че отношенията между страните са силно влошени, което рефлектира и върху самите деца, както в отношенията помежду им, така и в отношенията им към родителите. Относно твърденията на ищеца, че майката (ответницата) се държи твърде обсебващо и иска да контролира всичко, настройва децата против него и се опитва да препятства контактите помежду им, въззивният съд е установил от представеното писмено доказателство – актуализация на индивидуална оценка на потребностите на детето Н. Д., издадена от Комплекс за социални услуги – М., че действително майката все още е фокусирана върху раздялата със съпруга си и неговата вина, като тя не се въздържа и от обидни коментари за бившия си съпруг в присъствието на децата, което особено остро се възприема от Н.. От друга страна, от показанията на свидетелите съдът е установил, че бащата контактува повече със сина си, докато Е. се чувства пренебрегната, което споделя и самата Е. при изслушването й пред съда.
Предвид тези обстоятелства, окръжният съд е приел, че и двамата родители следва да положат много усилия за преодоляване на конфликтите помежду си и най-вече да не демонстрират негативното си отношение към бившия си партньор пред децата си. Въззивният съд е намерил, че в интерес на децата е родителските права да бъдат предоставени на майката, по съображения, че тя се е грижила за тях от самото им раждане, не е констатирано укоримо поведение от нейна страна, образованието й (педагог) предполага познаване на детската психика. Съдът е взел предвид и обстоятелствата, че бащата отстъства по цял ден и се прибира късно вечер, което поставя въпроса кой ще полага грижи за децата, когато той отсъства. Основание да предостави родителските права на майката съдът е намерил и предвид обясненията на двете деца по делото, че се чувстват добре при майка си и вече са преодолени първоначалните конфликти, свързани с раздялата на родителите им; тримата са си изградили стереотип на поведение, което устройва и майката, и децата. С оглед това, въззивният съд е приел, че изводите на първата инстанция в тази насока са правилни, като в съответствие със закона и доказателствата е определено и местоживеенето на децата при майката.
Относно доводите във въззивната жалба на ищеца, че режимът на лични контакти следвало да бъде разширен, като се предостави допълнителна възможност той да вижда децата си, окръжният съд е приел, че както свидетелите, така и самите деца потвърждават, че майката не е спирала децата при тяхно желание да виждат баща си, поради което е намерил, че не е необходима допълнителна регламентация на отношенията в тази насока.
За неоснователни въззивният съд е намерил и оплакванията във въззивната жалба на ищеца относно размера на определената издръжка на децата. В тази връзка, от представена от ищеца справка окръжният съд е установил, че съгласно същата той получава минималното предвиденото за страната трудово възнаграждение. От останалите представени по делото доказателства съдът обаче е установил, че ищецът получава доходи, които въпреки, че не могат да бъдат определени по размер, са доста над минималните – той се занимава с животновъдство, притежава 61 броя говеда, като съгласно приложената справка от Агенцията по вписвания, само за периода 2021-2022 г. ищецът е придобил собствеността върху шест недвижими имота, което сочи и наличие на средства за това. За неоснователни окръжният съд е намерил и доводите на ищеца, че началната дата на дължимата от него издръжка била, считано от влизане в сила на решението за местоживеенето на децата. В тази връзка съдът е приел за безспорно установено, че децата живеят разделено от баща си и се издържат от майката, считано от месец декември 2022 г., като на майката са предоставени и родителските права, с оглед което е приел, че издръжката се дължи от датата на подаване на исковата молба – 23.12.2022 г.
За неоснователни въззивният съд е намерил и доводите в насрещната въззивна жалба на ответницата за увеличаване на размера на определената издръжка на децата – от 350 лв. на 400 лв. за Е. и от 320 лв. на 400 лв. за Н.. За този свой извод съдът е изложил съображения, че Е. е на 13 години и необходимата месечна издръжка за нея, предвид доходите на родителите (майката получава чисто месечно възнаграждение около 1 772 лв.), е в размер на 650 лв., от която майката следва да поеме 300 лв., като тя ще полага и непосредствените грижи по отглеждане на детето, а бащата – 350 лв. За Н., който е на 11 години, необходимата сума за издръжка е 600 лв., като майката следва да поеме 280 лв., а бащата – 320 лв. Въззивният съд е приел, че така определената издръжка е съответна както на нуждите на децата, така и на възможностите на родителите, поради което е намерил, че издръжката е съобразена с разпоредбата на чл. 142 от СК.
При така изложените мотиви на окръжния съд, настоящият състав на ВКС намира, че не е налице твърдяната от страна на касатора-ищец, очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на тази разпоредба, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта – без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Такъв особено тежък и очевиден порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на материалния и/или процесуалния закон, несъобразяване с практиката на ВКС, Конституционния съд или Съда на Европейския съюз, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите, включително поради допуснати процесуални нарушения при събирането на доказателствата – в тези случаи допускането на касационното обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явно грубо несъответствие с логическите правила и закономерности.
В случая въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок, като и самият жалбоподател не сочи такъв негов порок. Общите му касационни оплаквания по чл. 281, т. 3 от ГПК – за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила при събирането на доказателствата (във връзка с които касаторът поставя процесуалноправни въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК, обсъдени по-долу) не могат да обусловят извод за очевидна неправилност на въззивното решение, съгласно цитираните по-горе разяснения относно това понятие, дадени в константната практика на ВКС. Извод за очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК не следва и от формулирания и в тази връзка в изложението към касационната жалба, правен въпрос – жалбоподателят и неговият процесуален пълномощник очевидно не разграничават и погрешно смесват това основание за допускане на касционно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, с основанията по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като само последните се предпоставят от наличието на ясно и точно формулиран от страна на касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е разрешен от въззивния съд, да е обуславящ правните му изводи в мотивите към решението и да е от значение за изхода на материалноправния спор по делото (в този смисъл – освен цитираната по-горе практика на ВКС, още и т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Извод за очевидна неправилност на въззивното решение не може да бъде изведен и от самото съдържание на този поставен от страна на касатора правен въпрос – относно обективираната в мотивите към въззивното решение, преценка на въззивния съд за най-добрия интерес на децата при разрешаването на въпросите по чл. 59, ал. 2 от СК. Това е така, защото при извършването на тази преценка относно интересите на двете деца на страните и при мотивирането на въззивното решение, в случая окръжният съд не е допуснал видимо тежко нарушение на закона или явно грубо несъответствие с логическите правила и закономерности, които да се установяват от самото съдържание (текста) на решението, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. Напротив – въззивното решение е съобразено със задължителната практика, обективирана в ППВС № 1/12.11.1974 г., на която окръжният съд и изрично се е позовал.
Относно поставените от страна на касатора въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, съдът намира следното:
Тези въпроси жалбоподателят свързва с касационните си оплаквания, че въззивният съд не уважил доказателствените му искания за допускане и изслушване на съдебно-психологична експертиза (СПЕ) на децата и родителите, за изготвяне на нов („актуален“) социален доклад, за повторно („допълнително“) изслушване на малолетния Н. в „синя стая“ и за изслушване на свидетели във въззивното производство, което е видно и от формулировките на първите три въпроса, поставени от жалбоподателя.
С постановеното по реда на чл. 267, ал. 1 от ГПК определение № 303/22.05.2024 г., въззивният съд е оставил без уважение, направените с въззивната жалба на касатора, доказателствени искания за назначаване на СПЕ, за повторно изслушване на двете деца и на родителите, и за изготвяне на нов социален доклад. Относно повторното изслушване на родителите съдът е установил, че такова е осъществено пред първата инстанция, при което всяка от страните е заявила своите съображения, а и жалбоподателят не сочи поради какви обстоятелства иска ново изслушване. Относно искането за повторно изслушване на децата окръжният съд е установил, че те също вече са изслушани в открито съдебно заседание (последното проведено такова на първоинстанционния съд), в присъствието на социален работник (началника на отдел „Закрила на детето“, който е заявил пред съда, че и двете деца са били предразположени да направят свободен разказ), предвид което е приел, че не е необходимо децата повторно да бъдат изслушвани и травмирани. Исканията на жалбоподателя за изготвяне на нов социален доклад и за назначаване на СПЕ въззивният съд е намерил за неоснователни, по съображения, че по делото не е установено наличие на родителско отчуждение, като освен това от изслушването на децата е установено, че никой от родителите не създава пречки за общуването с другия родител, както и че отношенията между децата и родителите се подобряват. В откритото съдебно заседание, проведено на 10.06.2024 г., въззивният съд отново е оставил без уважение същите доказателствени искания на касатора-ищец, по съображения, че в подадената от него молба от 07.06.2024 г. не се сочат нови доводи, както и че в определението си от 22.05.2024 г. съдът вече е изложил съображенията си за неоснователност на тези искания. Също в откритото съдебно заседание въззивният съд е оставил без уважение и направеното с молбата от 07.06.2024 г. искане на ищеца за разпит на свидетели, като е намерил, че тъй като то е направено за първи път с тази молба, срокът за него е преклудиран.
Видно от гореизложеното, първите три въпроса, поставени от касатора, с които се пита – преклудиран ли е срокът, съответно – за допускане на СПЕ на децата и родителите (първия въпрос), за повторно изслушване на малолетното дете (втория въпрос) и за изготвяне на нов социален доклад (третия въпрос), са напълно неотносими към съображенията на въззивния съд, тъй като по отношение на нито едно от тези искания на касатора-ищец съдът не е приел, то да е преклудирано. Поради това, тези три въпроса не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (също т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
На останалите два процесуалноправни въпроса, поставени от страна на касатора, трайно установената (включително задължителна) практика на ВКС, обективирана и в посочените от жалбоподателя – т. 1 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК, решение № 58/16.04.2019 г. по гр. д. № 2931/2018 г. на ІV-то гр. отд. и решение № 240/23.10.2019 г. по гр. д. № 414/2019 г. на ІV-то гр. отд., дава следното разрешение: В производствата, в които съдът следва служебно да преценява интересите на ненавършили пълнолетие деца, за страните (родителите) и в първата, и във въззивна инстанция не съществуват преклузии за сочене и събиране на доказателства, като съдът е задължен и служебно да събира доказателства, които са от значение за установяване най-добрия интерес на децата. Това обаче не означава, че в тези производства съдът следва да уважава всяко доказателствено искане на страните, а само за събирането на такива относими доказателства, които биха установили и изяснили именно обстоятелства, които са релевантни за преценката на най-добрия интерес на децата. В случая отказът на въззивния съд за допускане на СПЕ, за изготвяне на нов социален доклад и за повторно изслушване на децата и родителите, както и съображенията му за постановяването на този отказ, по никакъв начин не са в противоречие с тази практика на ВКС. В тази връзка съдът се е съобразил и с трайно установената съдебна практика, че интересите на децата не налагат предприемането на ненужни явявания пред съда, на излишни изследвания и освидетелствания от експерти и специалисти, т. е. – освен ако същите са действително необходими за установяване на правнорелевантните обстоятелства по делото. Отказът на окръжния съд да допусне разпит на свидетели във въззивното производство, макар и мотивиран единствено със съображението, че това доказателствено искане на ищеца било преклудирано, също не може да обуслови допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Това е така, защото касаторът е искал до разпит да бъдат допуснати служителите – социалния работник, психолога и семейния консултант, които са изготвили представената по делото и обсъдена във въззивното решение, актуализация на индивидуална оценка на потребностите на детето Н. Д., и които служители, освен че не могат да бъдат разпитвани в качеството им на свидетели, а и подробно са изложили своето становище в този документ, приет като писмено доказателство по делото, при което изслушването им пред съда не би могло съществено да способства за изясняване на фактическата обстановка. Наред с това, настоящата касационна инстанция, която също има служебното задължение да следи за интересите на децата на страните, включително в настоящата фаза по чл. 288 от ГПК на касационното производство, намира, че допускането на касационното обжалване не е в техен интерес, а най-добрият интерес на двете деца в случая налага страните да съобразят поведението си с постановения от въззивния съд резултат по спора между тях по въпросите по чл. 59, ал. 2 от СК.
В заключение, по процесуално допустимата част на жалбата на ищеца, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. При извършената и служебна преценка – в изпълнение на правомощията си да следи служебно за интересите на ненавършилите пълнолетие деца на страните, настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания и за служебно допускане на касационното обжалване – в нито една от хипотезите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, включително – по непосочени и неаргументирани такива от страна на касатора, тъй като (както вече беше посочено) въззивното решение е напълно съобразено с интересите на двете деца.
Предвид изхода на делото, жалбоподателят дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответницата, претендираните и направени от нея разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата в касационното производство, а именно – сумата 1 000 лв. (в този смисъл е и ТР № 3/2023 от 27.06.2024 г. на ОСГК на ВКС).
Предвид приетото по-горе, че са налице данни за допусната очевидна фактическа грешка във въззивното решение, делото следва да се върне по компетентност на окръжния съд – за провеждане на производство по реда на чл. 247 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Р. Д. П. срещу решение № 193/12.07.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 199/2024 г. на Монтанския окръжен съд, – в частта относно допускането на развода и прекратяването на брака между Р. Д. П. и Ю. Й. П. (с фамилно име след развода М.), и относно вината за разстройството на брака; и ПРЕКРАТЯВА в същата част производството по гр. дело № 4103/2024 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение.
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 193/12.07.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 199/2024 г. на Монтанския окръжен окръжен съд, – в частта, с която упражняването на родителските права спрямо непълнолетното дете Е. Р. Д. и малолетното дете Н. Р. Д. е предоставено на майката Ю. Й. П. (с фамилно име след развода М.), при нея е определено местоживеенето на двете деца, определен е режим на лични отношения на двете деца с бащата Р. Д. П. и същият е осъден да заплаща издръжка на всяко от двете деца.
В останалата част въззивното решение не е обжалвано.
ОСЪЖДА Р. Д. П. с ЕГН [ЕГН] да заплати на Ю. Й. М. (с фамилно име преди развода П.) с ЕГН [ЕГН] сумата 1 000 лв. (хиляда лева) – разноски за касационното производство по делото.
Определението – в частта, с която касационната жалба частично се оставя без разглеждане и частично се прекратява касационното производство по делото, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на определението с връчване и на препис от него на жалбоподателя, а в останалата част определението не подлежи на обжалване.
Връща делото на Монтанския окръжен съд за провеждане на производство по чл. 247 от ГПК, съобразно изложеното в мотивите към настоящото определение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: