О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1438

гр. София, 25.03.2025 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: К. М. ЧЛЕНОВЕ: Емилия Донкова

Елизабет Петрова

като изслуша докладваното от съдия Е. П. гр. д. № 1745 по описа за 2024 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 186 от 08.02.2024г. по гр. д. № 2987/2023г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 2543/05.06.2023г. по гр. д. № 8055/2022г. на Пловдивски районен съд, с което е отхвърлен предявеният иск за признаване за установено по отношение на Н. М. Д., че Л. Х. Г. е изключителен собственик, въз основа на договор за продажба на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, оформен в нотариален акт за продажба № 96, том IX, дело № 2797/1992г. на Нотариус при ПРС, поради липса на съвместен принос по чл. 21, ал.4, т.1, предл. последно СК, на апартамент № * в блок *-*-*, вх. *, ет. *, находящ се в [населено място], [улица], състоящ се от три стаи с готварна, със застроена площ от 77.95 кв. м, ведно с 1.515 % идеални части от общите части на сградата, заедно с избено помещение № 33, който апартамент съставлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18- 48/03.06.2009г. на изп. директор на АГКК, с последно изменение на КККР от 16.03.2022г., засягащо самостоятелния обект, находящ се в сграда с идентификатор ****, предназначение: жилищна сграда - многофамилна, разположена в поземлен имот с идентификатор ***.

Касационната жалба е подадена от ищцата Л. Х. Г., чрез пълномощник адв. К. А.. Поддържа се, че решението е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд следва да се произнесе по спорния предмет след като подложи на самостоятелна преценкадоказателствата и обсъди тезите на страните. Поддържа, че въззивният съд неправилно е приложил материалния закон, че не е изложил мотивите, въз основа на които е постигнал до крайния си извод. Моли решението на Окръжен съд - Пловдив да бъде отменено и касационният съд да се произнесе по съществото на спора.

Към касационната жалба касаторът е представил изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, като посочил за приложими разпоредбите на чл. 280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК. Поставил е следните въпроси

1/ длъжен ли е въззивният съд, в качеството си на втора инстанция по съществото на материалноправния спор, в мотивите към решението си да обсъди и извърши преценка поотделно и в съвкупност на всички доказателства и правно-релевантни факти по делото;

2/ при придобиване на имот по време на брака, прехвърлен срещу задължение на издръжка и гледане, поето само от единия съпруг, който единствен го е изпълнявал в уговорения обем, допустимо ли е предявяване на иск за липса на съвместен принос на другия съпруг или последиците от неизпълнение на договорните задължения от страна на недоговорилия съпруг могат да настъпят едва след разваляне на договора с предявяване на иск по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД от прехвърлителите на имота, респ. техните наследници;

3/ придобива ли дял другия съпруг при прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане, ако не е живял заедно със съпруга-длъжник и не е полагал грижи, т. е. ако липсва негов принос;

4/ в посочената хипотеза, при предявен иск по чл. 21, ал. 4 СК, следва ли съдът да изследва освен липсата на съвместен принос и липсата на изпълнение на алеаторното задължение за гледане и издръжка от страна на другия съпруг.

Твърди се, че част от разрешаването на тези въпроси са в противоречие с практиката на ВКС, а именно: т. 8 от Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004г. по тълкувателно гр. дело № 1/2014г. на ОСГК на ВКС; ППВС № 7 от 27.Х111965г. на ВС на РБ; ТР №1/17.07.2001г ОСГК на ВКС във връзка с обосноваността, на ППВС № 6/1974г. по гр. д. № 9/1974г. относно подобренията върху недвижими имоти; Постановление № 1/1953г. на Пленума на ВС; ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС; решение № 212 от 01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, II т. о.; решение № 202 от 21.12.2013 г. по т. д. № 866/12г. на ВКС, ТК, I т. о.; решение № 157 от 08.11.2011г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о.; решение № 411 от 27.10.2011г. по гр. д. № 1857/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 17 от 23.07.2014г. по т. д. № 811/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 180 от 11.01.2016г. по т. д, № 1618/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о; решение № 310/08.01.2019г. гр. д. № 915/2018г. на ВКС, IV г. о.; решение № 97/08.04.2016г. по гр. д. № 5363/2015г. на ВКС, IV г. о.; решение № 195/16.07.2013г. по гр. д. № 757/2012г. на ВКС, IV г. о.; решение № 426/05.04.2016г. по гр. д. № 820/2015г. на ВКС, IV г. о. решение № 366/22.10.2012г. по гр. д. № 64/2012г. на ВКС, I г. о. и др. посочени от касаторката, а друга част са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Твърди още, че решението е очевидно неправилно – основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като в обжалвания решение не е обсъдено нито едно от събраните в хода на производството пред двете съдебни инстанции доказателства, а са направени заключения и изводи които не кореспондират на гласните и писмените доказателства..

Ответникът Н. М. Д., представляван от адв. М. К., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че по същество постановеното въззивно решение е правилно. Претендира присъждане на направените разноски пред настоящата инстанция.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана страна – ищец по предявен иск за установяване на право на собственост върху имот след отричане на съвместен принос на съпруга - ответник, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК и е допустима.

Районен съд - Пловдив е бил сезиран с искова молба, предявена от Л. Г. против Н. Д. с твърдения, че на 03.04.1992г родителите на ищцата са й продали срещу задължение за издръжка и гледане собствения си недвижим имот - апартамент. Ищцата е твърдяла, че по време на сделката се е намирала в брак с ответника. Твърдяла е, че майка й е починала на 15.04.1992г и грижи за нея са полагали само тя - ищцата и нейния баща. Твърдяла е, че след смъртта на майка й, баща й е останал да живее в процесния имот и за него грижи не са полагани и издръжка не е давана. Твърдяла е, че ответникът не е полагал грижи за праводателите, няма пряко или косвено материално съдействие за придобиване на процесния имот, не е живял в имота, не е допринесъл с нищо за придобването му. Твърдяла е, че родителите й са имали намерение имотът да остане за нея като тяхна дъщеря. Твърдяла е още, че ответникът претендира да е собственик на 1/2ид. ч. от имота и че тя има интерес да предяви иск за оборване на презумпцията за съвместен принос при придобиване на имота. Заявила е искане към съда да постанови решение, с което да установи по отношение на ответника, че е изключителен собственик на целия имот - апартамент.

В срока за отговор ответникът е оспорил иска като е възразил, че е помагал за обгрижването на майката на ищцата - лично и чрез своята майка .

С решение № 2543/05.06.2023 г. постановено по гр. д. № 8055/2022 г. по описа на Районен съд - Пловдив съдът е отхвърлил иска с мотиви, че сключеният договор за прехвърляне на право на собственост срещу задължение за гледане и издръжка е нищожен поради липса на основание и противоречие с добрите нрави, поради което не е прехвърлил права и ищцата не се легитимира като собственик на имота.

Пловдивският окръжен съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният иск по чл. 21, ал. 4 СК за признаване за установено по отношение на Н. М. Д., че Л. Х. Г. е изключителен собственик въз основа на договор за продажба на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка поради липса на съвместен принос по чл. 21, ал.4, т.1, предл. последно СК, но е изложил различни мотиви. Въззивният съд не е приел извода на първоинстанционния съд, че договорът за продажба на процесния имот срещу задължение за гледане и издръжка е нищожен, като е посочил, че с този извод първоинстанционният съд е нарушил принципа на състезателното начало, тъй като не е информирал страните преди устните състезания, че ще разгледа въпроса за нищожността на процесния договор и може да не зачете правните последици на нищожната сделка. Приел е, че на основание чл. 21, ал. 1 и ал. 2 СК вещните права, придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат на двамата съпрузи, независимо на чие име са придобити. Съгласно установената в чл. 21, ал. 3 СК презумпция, съвместният принос се предполага до доказване на противното. Приел е, че ответникът няма пряко материално съдействие за придобиване на процесния имот, тъй като същият е бил собственост на родителите на ищцата, ползван е от тях, и към настоящия момент нейният баща продължава да живее в него, прехвърлен е лично на ищцата с алеаторен договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане.Но е приел, че ответникът има косвено съдействие за придобиване на процесния имот, като ответникът е работел, ходел е да пазарува, гледал е детето. Съдът е посочил, че за да се изключи законовият принцип за равенство на дяловете в прекратената с развода съпружеска имуществена общност, следва да се установи по категоричен начин липсата на принос на единия съпруг, като приносът не се измерва единствено с получавания доход, но и с полагания от съпрузите труд в домакинството, грижата за децата и всички останали обстоятелства от значение за благополучието на семейството. Въз основа на това, е приел, че не може да се направи извод за липса на принос от страна на съпруга ответник, поради което възникналата между тях съпружеска имуществена общност с прекратяване на брака се е превърнала в обикновена дялова съсобственост при равни квоти.

При преценка на поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав, приема следното:

Според задължителните указания, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, при наличие на вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, касационната инстанция е длъжна да го допусне до касационен контрол, независимо от посочването от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет.

Настоящият състав приема, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване на атакуваното въззивно решение с цел преценка неговата допустимост предвид съмнение за произнасяне по нередовна искова молба.

Жалбоподателят дължи внасяне на държавна такса в размер на 92.48 лв. /чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси/ по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба по същество.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 186 от 08.02.2024г, постановено по в. гр. д. № 2987/2023 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, по касационната жалба на Л. Х. Г..

УКАЗВА на жалбоподателя в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 92.48 лв. и представи в същия срок доказателства за внасянето й, като в противен случай касационното производство ще бъде прекратено.

Делото да се докладва на председателя на Второ гражданско отделение за насрочване след представяне на доказателства за внасяне на държавната такса.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: