Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на М. М. С., приподписана при условията на чл. 284, ал. 2 ГПК от адв. А. срещу определение № 2081/28.09.2020 г. по ч. гр. д. № 3058/2020 г. на Апелативен съд – София, 11 – ти състав, с което е потвърдено определение № 2989 от 11.02.2020 г. по гр. д. № 15729/2019 г. на Софийски градски съд, ГО, I-27 състав за отказ за освобождаването му, на основание чл. 83, ал. 2 ГПК, от внасяне на държавни такси и разноски в производството.

Жалбата е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, ВКС, ГК, състав на трето отделение, приема следното:

Въззивната инстанция е постановила обжалвания резултат като е установила, че по делото е представена декларация от касатора за обстоятелствата по чл. 83, ал. 2 ГПК – че лицето не работи, не е женен, няма кола, не получава дивиденти, няма открита банкова сметка, а също и че притежава идеални части от жилище с площ от 62 кв. м. в [населено място] и че страда от заболяване, което изисква допълнителни ежемесечни разходи в размер на 90 лв. без да се сочи кой поема тези разходи. Изтъкнато е, че липсват данни за дохода на молителя, спестяването на каквато информация затруднява преценката за имущественото му състояние. Развити са доводи, че поради съмнение в истинността на декларираните обстоятелства от молителя е било необходимо да се изискат допълнителни доказателства, които ги установяват (относно причините, поради които не работи и не реализира доход, въпреки трудоспособната му възраст) и след като това е сторено от първостепенния градски съд без да постъпили нови данни в изпълнение на указанията, то страната сама е създала пречки за установяване на действителното й имуществено състояние и молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от такси и разноски по делото е неоснователна.

В изложението към частната касационна жалба се поставят три въпроса, за които се твърди да са обуславящи изхода на делото и за които даденото разрешение противоречи на задължителната практика на ВКС, изразена в ТР № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС – в частност в мотивите към указанията по т. 12, като и на практиката на ВКС, обективирана в определение № 37/04.02.2016 г. по гр. д. № 159/2016 г. на ВКС, I г. о. – по първия въпрос, както и с определение № 303/15.05.2013 г. по ч. гр. д. № 2051/2013 г., и определение № 866/27.12.2012 г. по гр. д. № 740/2012 г., и двете на ВКС, IV г. о., а и с определение № 686/12.12.2014 г. по ч. гр. д. № 7091/2014 г. на ВКС, I г. о. – по втория и третия от въпросите. Тяхното съдържание, уточнено и конкретизирано от касационния съд съгласно постановките на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК, е следното:

1. „Каква следва да е фактическата преценка на съда при идентични критерии по чл. 83, ал. 2 ГПК и чл. 23, ал. 3 от ЗПрП (ЗАКОН ЗА ПРАВНАТА ПОМОЩ)?“;

2. „Обвързан ли е съдът в производството по чл. 83, ал. 2 ГПК относно предпоставките за освобождаване от заплащане на държавна такса и разноски от данните в подадената декларация от молителя или е възможно да не ги кредитира, поради съмнение за неистинност на декларираните обстоятелства относно трудова заетост и реализирани доходи?“ и

3. „Дължи ли молителят в производството по чл. 83, ал. 2 ГПК да доказва отрицателни факти относно там посочените обстоятелства, които декларира?“.

Касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втория от повдигнатите въпроси, с оглед проверка съответствието на даденото по него разрешение от въззивния съд с определение № 686/12.12.2014 г. по ч. гр. д. № 7091/2014 г. на ВКС, I г. о. Въпросът е релевантен, доколкото е свързан с преценката на въззивния съд по процесното искане и по него са формирани решаващите му изводи в обжалваното определение. В случая е налице и допълнителната предпоставка за достъп до касация, предвид поддържаното и обосновано от страната отклонение с цитираната практика на ВКС, изразена в определение, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

По въпроса за предпоставките за освобождаване на ищеца от заплащане държавна такса и разноски в производството и на доказателствата за тяхното удостоверяване е налице постоянна и непротиворечива практика на ВКС (вж. определение № 315 от 30.06.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2664/2016 г., IV г. о., определение № 435 от 9.11.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2234/2020 г., III г. о. и др.), вкл. изразена и в соченото от страната определение № 686/12.12.2014 г. по ч. гр. д. № 7091/2014 г. на ВКС, I г. о. Според нея преценката на съда за обстоятелствата, релевантни към молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК, се извършва въз основа на данните, съдържащи се в подадената декларация, с която искащото да бъде освободено от задължение за заплащане на държавна такса и разноски в производството лице е декларирало под страх от наказателна отговорност, че не разполага с парични средства, както и с имоти към датата на подаване на декларацията, от които би могъл да получи или реализира доход. Преценката не може да бъде извършвана на основата на предположение за възможността лицето да полага труд и да реализира доход, както и за наличието на доходи от осъществявана търговска дейност при наличието на изрично изявление в декларацията, че лицето не получава никакви доходи, вкл. и с такъв източник. Ако за съда съществува основателно съмнение в истинността на посочените в декларацията данни на молителя следва да бъдат дадени указания за представяне на допълнителни доказателства, установяващи тези данни, но не и да се формира извод за отсъствие на предпоставки за освобождаване от заплащане на д. такса и разноски само на основата на предположение, което при липса на доказателства следва да се приеме за необосновано.

С оглед горното разрешение на поставения правен въпрос в цитираната практика на ВКС, което се възприема изцяло и от настоящия съдебен състав, основателни са оплакванията в частната касационна жалба, че в нарушение на закона и необосновано въззивният съд е приел, че жалбоподателят - ищец не е доказал, че няма достатъчно средства да заплати дължимата от него държавна такса, в размер от 10 лв. и разноските по делото. Този извод на втората инстанция е в противоречие и с разясненията, дадени в мотивите към т. 12 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС, ОСГТК, а именно - че искането по чл. 83, ал. 2 ГПК се преценява не само с оглед на конкретно задължение да се плати държавна такса или съдебни разноски, а доколко страната разполага с достатъчно средства, за да се натовари с плащането на таксите и съдебните разноски в съдебното производство като цяло; както и че когато съдът намери, че страната е материално затруднена по начин, че няма да може да упражнява предоставените й процесуални права по делото, я освобождава от заплащането им по чл. 83, ал. 2 ГПК и това разрешение е важимо до приключване на съдебното производство във всички инстанции.

Предвид на изложените съображения, обжалваното въззивно определение, като неправилно, следва да бъде отменено. Настоящата касационна инстанция следва да се произнесе по същество по искането по чл. 83, ал. 2 ГПК на жалбоподателя - ищец, за който е установено по делото, че не разполага с достатъчно средства за заплащането на таксите и разноските по заведеното от него исково производство. Ето защо, молбата му с правно основание чл. 83, ал. 2 ГПК следва да се уважи.

По тези мотиви, Върховният касационен съд, III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2081/28.09.2020 г. по ч. гр. д. № 3058/2020 г. на Апелативен съд – София, 11 – ти състав.

ОТМЕНЯ определение № 2081/28.09.2020 г. по ч. гр. д. № 3058/2020 г. на Апелативен съд – София, 11 – ти състав и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСВОБОЖДАВА, на основание чл. 83, ал. 2 ГПК, М. М. С. от [населено място] от внасянето на държавни такси и разноски за производството по делото.

ВРЪЩА делото на Софийски градски съд за извършване на по - нататъшни съдопроизводствени действия по него.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.