Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Д. С. (М. М.), чрез адв. А. С. против решение № 808 от 15.04.2020 г. по гр. д. № 2310/2019 г. на Апелативен съд - София, четвърти граждански състав.

Ответникът И. И. К. не е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и не е ангажирал становище по жалбата.

По допустимостта на производството, настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение, намира следното.

Касационната жалба срещу въззивното решение в частта, в която е отхвърлен искът с правно основание чл. 45 ЗЗД, предявен от касаторката против ответника за заплащане на сумата от 2 512 лв., съставляваща обезщетение на имуществени вреди от дадени неистински свидетелски показания по НЧХД № 21044/2015 г. на Софийски районен съд (СРС), НО, 129 състав, е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане. Тя е подадена срещу неподлежащ на инстанционен контрол въззивен съдебен акт в посочената му част. Съгласно изричната разпоредба на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. – за граждански дела, не подлежат на касационно обжалване. В случая исковата претенция за обезщетение на имуществени вреди е предявена за сумата 2 512 лв. Затова касационната жалба срещу въззивното решение в частта на произнасянето по така предявения иск с цена до 5 000 лв. попада в предвиденото от законодателя и цитирано по - горе ограничение в обхвата на касационния контрол. Въззивното решение в посочената част не подлежи на касационно обжалване, което налага подадената срещу него касационна жалба да бъде оставена без разглеждане, а образуваното по нея производство пред касационния съд – прекратено.

Касационната жалба срещу въззивното решение в останалата му част – в която е отхвърлен искът по чл. 45 ЗЗД за обезщетение на неимуществени вреди от гореописания твърдян деликт, предявен за сумата от 50 000 лв., е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. По нея обаче не се откриват основания за достъп до касация.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат в посочената му част като е установил е, че с влязла в сила присъда № 3409 от 10.05.2016 г., постановена по НЧХД № 21044/2015г. от СРС, НО, 129 състав, ищцата е била призната за виновна в това, че на 19.11.2015 г. около 12.09 ч. в интернет сайт „ПИК“ е разгласила публично и по друг начин – чрез интернет сайт, неистинско позорно обстоятелство за частния тъжител К. В. Н., а именно че има повдигнато обвинение за извършено престъпление и че е „клиент“ на Прокуратурата, с думите „Адвокат К. Н., който е клиент на Прокуратурата и обвиняем по делото за енергетиката, за което Ви споменах“ – престъпление по чл. 148, ал. 2, пр. 1 вр. с ал. 1, т. 1 и т. 2, пр. 2 вр. чл. 147, ал. 1 пр. 1 НК, поради което и на основание чл. 303 НПК и чл. 148, ал. 2, пр. 1 вр. ал. 1, т. 1 и т. 2, пр. 2 вр. чл. 147, ал. 1, пр. 1 НК е освободена от наказателна отговорност, като й е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 1 000 лева. Ищцата е осъдена да заплати на К. Н. сумата от 1 512 лв., представляваща направени разноски в процеса за държавна такса и адвокатско възнаграждение. В обжалваното решение е прието, че липсва противоправно поведение на ответника, изразяващо се в даване на неверни показания пред Наказателен съд по горното дело, при изричното уточнение, че не е предявен иск за установяване на престъпно обстоятелство. Развити са подробни съображения за задълженията на лицето, участващо в производството в процесуалното качество на свидетел относно депозирането на показания. В тази връзка инстанцията по същество е изтъкнала, че свидетелят по едно дело е адресат на задължение да изложи добросъвестно и правдиво всичко, което му е известно във връзка с фактите, за които свидетелства и по този начин да спомогне за правилното му решаване, а съответният надлежен орган го предупреждава за отговорността, която носи по чл. 290 НК, ако не стори това - ако устно или писмено съзнателно потвърди неистина или затаи истина. Застъпено е разбирането, че когато свидетелят излага неверни обстоятелства в показанията си, с деянието си той засяга обществени отношения, свързани с правилното осъществяване на правораздаването, поради което извършва престъпление против правосъдието - лъжесвидетелстване по чл. 290 НК, а не престъпление против личността на посочено в показанията лице. Прието, че престъплението „лъжесвидетелстване може да бъде осъществено само ако извършителят му, при депозиране на неистински показания потвърди неистина или затаи истина. Първото деяние се изразява в съобщаване на факти, които не са възприети от свидетеля или в съобщаване на факти по начин, различен от този, по който са се осъществили в действителност. Затаяването на истината се осъществява се чрез бездействие, като свидетелят премълчава факти, които е възприел. Изразено е разбирането, че описаното престъпно деяние може да бъде извършено само при форма на вината „пряк умисъл, когато деецът е съзнавал, че твърди неистина или затаява истина. Приел е, че свидетелят по едно дело е адресат на задължение да изложи добросъвестно и правдиво всичко, което му е известно във връзка с фактите, за които свидетелства и по този начин да спомогне за правилното му решаване, а съответният надлежен орган го предупреждава за отговорността, която носи по чл. 290 НК, ако не стори това - ако устно или писмено съзнателно потвърди неистина или затаи истина. В случай, че свидетелят изложи неверни обстоятелства в показанията си, с деянието си той засяга обществени отношения, свързани с правилното осъществяване на правораздаването, поради което извършва престъпление против правосъдието - лъжесвидетелстване по чл. 290 НК, а не престъпление против личността на посочено в показанията лице. Престъплението може да бъде извършено само при форма на вината „пряк умисъл”, когато деецът е съзнавал, че твърди неистина или затаява истина. Надлежният съдебен ред за установяване на неистинност на свидетелски показания е влязла в сила присъда, с която свидетелят е признат за виновен за престъпление по чл. 290 НК или влязло в сила решение на граждански съд по реда на чл. 124, ал. 5 ГПК, когато наказателното преследване не може да бъде осъществено. От анализа на събраните по делото доказателства съдът е направил извод, че поради неустановеност на елементи от фактическия състав на деликтната отговорност - от обективното основание на отговорността, а именно противоправно поведение, а и причинна връзка между него и твърдения вредоносен резултат, предявените искове за заплащане на обезщетения за вреди, причинени от соченото непозволено увреждане, са неоснователни и подлежат на отхвърляне.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига правни въпроси, които поддържа да са обуславящи изводите на въззивния съд по конкретното дело и разглеждането на които счита да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Твърди също, че обжалваното решение е и очевидно неправилно като предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Поставените за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК въпроси (уточнени и конкретизирани от касационния съд съгласно указанията, дадени в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК) са следните:

1. „Допустимо ли е въззивният съд да не обсъди, дори формално, направените във въззивната жалба доводи за съществено нарушение на съдопроизводствените правила от първостепенния съд?“;

2. „Изисква ли се умисъл при даването на неверни показания пред съд за да има то характер на противоправно деяние?“

Въпросите не удовлетворяват общо основание за селекция на касационната жалба, тъй като не са поставени в основата на правните изводи на въззивния съд по спора и не са включени в предмета на делото. Те са изводими от становището на страната по правилността на атакуваното решение и изразяват несъгласието й с там направените съждения за неоснователност на деликтния иск. Въпрос, който е поставен с оглед становище на страната няма характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията по т. 1 от цитирания по-горе тълкувателен акт (според които за да е значим въпросът следва да е обусловил изхода по делото и да е формирал решаващата воля на съда, но не и да се отразява на правилността на обжалваното решение, да касае възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или пък да се отнася до обсъждане на събраните по делото доказателства) и не осъществява общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към постановките по вече визираната т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК.

За пълнота на изложението ще следва да се изтъкне, че в случая освен отсъствие на общата не са обосновани и допълнителните предпоставки на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В тази част изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е съобразено с разясненията по т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. То не съдържа допълнителни основания, които страната е задължена да мотивира, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или на съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяна на законодателството и обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика, чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретни разпоредби, когато същите са непълни, неясни или противоречиви. Ето защо по поставените два въпроса достъп до касация не може да се осъществи на соченото основание.

Липсват предпоставки за приложение и на фактическия състав по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на въззивното решение (в частта на произнасяне по иска за обезщетение на неимуществени вреди) до касационен контрол, поради неговата „очевидна неправилност“. Това основание се извежда от развити от касатора съображения и направени оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които са без правно значение в стадия по селектиране на касационната жалба (по чл. 288 ГПК) и не могат да обосноват достъп до касация.

Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния съдебен акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая, както се посочи по – горе, жалбоподателят не е обосновал предпоставки от фактическия състав на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съобразно разбираната от състава и очертана негова дефинитивност. Затова по него също не следва да бъде допуснато касационно обжалване.

С оглед на горните съображения не са обосновани предпоставки в приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение в атакуваната му с допустима жалба част.

По тези мотиви Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на М. Д. С. (М. М.) против решение № 808 от 15.04.2020 г. по гр. д. № 2310/2019 г. на Апелативен съд - София, четвърти граждански състав в частта, в която е отхвърлен предявеният от жалбоподателката против И. И. К. иск по чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 2 512 лв., съставляваща обезщетение на имуществени вреди от дадени неистински свидетелски показания по НЧХД № 21044/2015 г. на Софийски районен съд, НО, 129 и ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 3404/2020 г. на ВКС, ІІІ г. о. в частта му по тази жалба.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 808 от 15.04.2020 г. по гр. д. № 2310/2019 г. на Апелативен съд - София, четвърти граждански състав в останалата му обжалвана част.

Определението в частта, в която е оставена без разглеждане касационната жалба в посочената част и е прекратено делото по нея може да се обжалва с частна жалба пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му с връчване на препис, а в останалата си част е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.