Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба Г. Ц. Т., с ЕГН: [ЕГН], с адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „Е“, ет. 7, ап. 116, чрез адв. С. И. Х., срещу въззивно решение от 29.06.2020 г., постановено по в. гр. д. №12993/19 г, по описа на СГС, IV-A с-в, В ЧАСТТА, с която е потвърдено Решение № 24478 от 28.01.2019 г. постановено по гр. дело № 6426/2016 г. по описа на СРС, ГО, 26 с-в, поправено с решение № 207026 от 02.09.2019 г., постановено по гр. дело № 6426/2016 г. по описа на СРС, ГО, 26 с-в, В ЧАСТТА, с която на осн. чл. 50 във вр. с чл. 45 от ЗЗД, Г. Ц. Т. е осъдена да заплати в полза на ищцата Е. Р. сумата 10000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, причинени от ухапване от куче, случило се на 10.06.2014 г. в [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.06.2014 г. до окончателното й изплащане, сумата 107, 40 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в направени медицински разноски за лечение на причинени травми от ухапване от куче, собственост на ответницата на 10.06.2014 г., ведно със законната лихва, считано от 27.06.2014 г. /датата на извършване на разноските/ до окончателното изплащане, както и в частта за разноските.

Въззивното решение в останалата му част, с която искът за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 10000лв. до 15000лв., е влязло в сила.

Влязло е в сила и първоинстанционното решение в частта, с която предявените осъдителни искове са отхвърлени над 15000лв. до 25000лв. за неимуществени вреди и над 107, 40лв. до 300лв. за имуществени вреди, ведно със законните лихви от деликта до окончателното им изплащане.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради допуснато нарушение на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна, отхвърляне на исковете или определяне на справедлив размер на обезщетение за неимуществени вреди.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание за допускане на касационното обжалване касаторът поставя въпросите: 1.) „При определяне размера на присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди по чл. 52 от ЗЗД съдът длъжен ли е да изследва всички решаващи спора обстоятелства и да изложи мотиви по всяко едно от тях, както и да се произнесе по доказването на всички твърдени неимуществени вреди?“ и 2.) „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства?“ Твърди наличие на чл. 280 т. 1 ГПК във връзка с въпросите, поради разрешаването им от въззивния съд в противоречие с: Решение № 6 от 30.01.2014 г. на ВКС по т. д. № 2008/2013 г., II т. о, Решение № 11 от 27.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3684/2013 г., III г. о., ГК, Решение № 15 от 27.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3246/2013 r., IV г. о., ГК, - по първия въпрос; с Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, Решение 74 от 02.07.2020 г., постановено по к. гр. д. 2701/19 г., ВКС, III ГО Решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д.№ 1106/2010 г. на Второ т. о. на ВКС, Решение № 17/23.07.2014 г. по т. д.№ 811/2012 г. на Второ т. о. на ВКС, Решение № 111/3 ноември 2015 г. по т. д.№ 1544/2014 г. на Второ т. о. на, Решение 222 от 27.03.2018 г., по т. д. 505/17 г., Второ ТО на ВКС – по втория въпрос.

За да обоснове твърдението си за противоречие по първия правен въпрос, касаторът сочи, че въззивният съд при определяне на размера на обезщетението не е взел предвид редица установени по делото релевантни факти – че е оказала помощ на пострадалата, придружавайки я до лечебно заведение; че ищцата е разхождала кучето си без повод и каишка; че кучето на ищцата е било стресирано поради раждане по-рано през деня и отделянето му от малките; че според свидетелите на ищцата, същите са ритали кучето на ответницата Т.; че са останали неустановени в процеса твърденията на ищцата за тежко емоционално състояние, за опасност хроничното й заболяване „Л. Ес” да се възобнови и за грубо отношение на ответницата след инцидента; че в случая е налице случайно събитие и ако кучето на ищцата е било на повод, до инцидента не би се стигнало.

За да обоснове твърдението си за противоречие по втория правен въпрос, касаторът сочи, че въззивният съд не е обсъдил направените възражения във въззивната жалба, че за ответницата не съществува задължение да разхожда животното с намордник, че същото е дружелюбно, че за ищцата Р. също е налице задължение да разхожда кучето си с повод, въпреки, че същото е по-малка порода; че показанията на свидетелите на ищцата са противоречиви; че в епикризата от Пирогов липсва отразяване на нараняване в областта на гърдата.

Твърди също, че решението е и очевидно неправилно и несправедливо, което обуславя допускане до касационен контрол на осн. чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК.

Ответницата по жалбата - Е. Б. Р., ЕГН: [ЕГН], с адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „В”, ет. 3, ап. 53, в писмен отговор, подаден чрез адв. А. А. от САК и адв. Г. К., също от САК,, изразява становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а по същество за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за един адвокат по чл. 38 ЗА.

Касационната жалба в частта, насочена против въззивното решение в частта на произнасянето по претенцията за репариране на имуществени вреди, е недопустима с оглед цената й, която е под минимално допустимия праг от 5000лв. В тази част същата следва да се остави без разглеждане, а производството – да се прекрати.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба в останалата й част е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:

Въззивният съд е приел за установено, че към момента на посочения в исковата молба инцидент /10.06.2014 г./, домашното куче, порода Стафордширски териер, за което се твърди, че е нападнало ищцата, е било собственост на ответницата и е било под неин надзор; че деликтът се доказва по категоричен начин от събраните по делото доказателства, в това число от показанията на разпитаните по делото свидетели, които са непротиворечиви по отношение на това обстоятелство; че при процесния случай ищцата носила в ръцете си собственото си куче – порода „болонка“, както и че от кучето, което е нападнало ищцата, не е висяла каишка, т. е. че същото не е било на повод. След анализ и кредитиране на заключението на вещото лице по СМЕ, писмените доказателства и показанията на свидетелите, съдът е приел за установено и това, че в резултат на процесния инцидент, реализиран на 10.06.2014 г., ищцата е получила следните травматични увреждания: разкъсно-контузни рани на дясната мишница, разкъсване на триглавия мускул на дясната мишница, разкъсно-контузни рани, кръвонасядания и охлузвания на дясната гърда, като нараняванията на дясната мишница с увреждане и на подлежащата мускулатура е причинило на пострадалата трайно затруднение движението на горния десен крайник за период по-голям от 30 дни.; че възстановителният период за нараняванията на дясната мишница с увреждане и на подлежащата мускулатура е от 30-40 дни, с образуване на белези; че уврежданията в областта на дясната гърда са причинили на пострадалата временно разстройство на здравето, неопасно за живота, като възстановяването по отношение на тези увреждания е отнело 2-3 седмици, с образуване на белези. От заключението на вещото лице по приетата съдебно-медицинска експертиза съдът е приел за установено и това, че установените при ищцата травматични увреждания са в резултат на действието на твърди тъпоръбести предмети, като отговорят да са получени по начина, сочен в исковата молба, а именно – ухапване от куче; че в конкретния случай при ищцата са налице трайни морфологични дефекти, които не водят до съществено изменение чертите на пострадалата, т. е. касае се за обикновено загрозяване, но към момента не са налице данни за затруднение в движенията на дясната ръка в резултат на получените наранявания. Посочил е, че заключението на вещото лице е ясно, обосновано и е отговорило в пълнота на поставените въпроси, като същевременно същото се подкрепя и от събраните по делото писмени доказателства, а именно: Епикриза изх. № 20743/2014 г., издадена от УМБАЛСМ „Н.И.П“ ЕАД и Съдебномедицинско удостоверение № I-172/2014 г., поради което напълно го кредитира. Като е обсъдил представените писмени доказателства – Експертно решение № 2337/28.11.2012 г. и епикризи, издадени за ищцата, от които се установява, че същата страдала от дисеминиран лупус еритематодес – кожна, ставна и бъбречна форма, като е съобразил и заключението на вещото лице по приетата по делото съдебно-медицинска експертиза, от което се установява, че в конкретния случай не са налице обективни доказателства в подкрепа на влошено състояние на ищцата по отношение на това заболяване, в резултат на процесния инцидент, съдът е обосновал изовд за незоказаност на това твърдение на ищцата.

Като се е позовал на чл. 35, ал. 2 от ЗЗЖ (ЗАКОН ЗА ЗАЩИТА НА ЖИВОТНИТЕ), съгласно който собственикът е длъжен да предотврати всяка проява на необоснована агресия на кучето, проявена на обществени места и при ситуации, застрашаващи живота или здравето на хора или животни, съдът е намерил, че ответницата като собственик на куче и лице, под чийто надзор същото са е намирало към момента на реализиране на процесния инцидент, е нарушила разпоредбата на чл. 35 от ЗЗЖ (ЗАКОН ЗА ЗАЩИТА НА ЖИВОТНИТЕ). Приел е също, че ответницата е нарушила и разпоредбата на чл. 4 от Наредба за придобиване, притежаване и отглеждане на домашни животни на територията на Столична община, съгласно която всеки собственик е длъжен да не допуска в непосредствена близост животни, притежаващи естествена или придобита нетърпимост едно към друго, както и да отглежда животното домашен любимец по начин, изключващ възможността за неконтролиран физически контакт с други лица.

При така приетото за установено е обосновал извод, че е изпълнен изцяло фактическият състав на чл. 50 от ЗЗД и по делото са установени всички негови елементи, поради което предявените искове са доказани по основание. При определяне конкретния размер на причинените неимуществени вреди, съдът е посочил, че следва да се ръководи от въведения в чл. 52 ЗЗД критерий справедливост. Конкретно при определяне размера на дължимото в полза на ищцата обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съдебен състав, съобразявайки указанията, дадени с Постановление № 4/68г. на Пленума на ВС и с Постановление № 17/63г., на Пленума на ВС, е отчел силата, продължителността и интензивността на болките и страданията, както са описани по-горе при установяване на фактическата страна на спора; общата продължителност на лечебния и възстановителен период – около 30-40 дни; затруднените движения на ръката на пострадалата за период по-дълъг от 30 дни, в резултат на нараняванията на дясната мишница с увреждане и на подлежащата мускулатура; възрастта на пострадалата към датата на процесния инцидент – 42 г.; обстоятелството, че в резултат на получените наранявания по дясната ръка и дясната гърда на пострадалата са налице трайни морфологични дефекти, както и социално-икономическите условия към момента на настъпване на инцидента и към настоящия момент. Предвид всички тези обстоятелства по настъпването на вредите, вида и характера на уврежданията, претърпените болки и страдания, степента на увреждане и ефектът, който са оказали върху начина на живот на ищцата, съдът е приел, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди възлиза общо на сумата от 10 000 лева. Разгледал е и евентуалното възражение на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия. В тази връзка е посочил, че при преценката на събраните по делото доказателства, приема за установено, че към момента на реализиране на процесния инцидент, пострадалата е носила в ръцете си собственото си куче – порода „болонка“ и същото не е било пуснато да се разхожда свободно, както се твърди във въззивната жалба на ответницата. Приел е, че това обстоятелство се установява от показанията на свидетелите Я. и Д., които пряко са възприели това обстоятелство, като показанията им в тази част не са опровергани от останалите събрани по делото доказателства. По повод възраженията във въззивната жалба, че причина за реализиране на процесния инцидент е кучето на ищцата, което се е разхождало свободно и провокирало кучето, собственост на ответницата, с което е предизвикало поведението на последното, съдът е приел, че са останали недоказани в настоящото производство от ответницата, чиято е доказателствената тежест по отношение на тези обстоятелства.

Предвид така установените факти, въззивният съдебен състав намерил, че в конкретния случай липсва основание за приложението на чл. 51, ал. 2 ГПК, тъй като възражението на ответника за съпричиняване от страна на ищеца на вредоносния резултат е останало недоказано.

При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:

Въпросите на касатора обобщено се свеждат до въпроса за съдържанието на понятието справедливост, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, и за задълженията на въззивния съд относно съобразяване на критериите при определяне на справедлив размер обезщетение. Във връзка с този въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване. По поставения въпрос е дадено разрешение в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, в това число и посочените от касатора. Прието е, че съгласно трайно установената практика на ВКС, размера на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Съдът дължи да обсъди и съобрази всички установени в процеса и релевантни към обезщетението факти, доводи и възражения на страните. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, отговорил е на доводите и възраженията на страните, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост и с процесуалните правила. В случая даденото от въззивният съд разрешение на този въпрос не е в отклонение от задължителната и трайната съдебна практика, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е извършил преценка на доказателствата, на конкретните обстоятелства, приети за установени по делото, на доводите и възраженията на двете страни, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер не е основание за допускане на касационното обжалване, тъй като необосноваността е основание за касиране поради неправилност на решението по чл. 281 ГПК. Доколко фактическите и правни изводи са правилни и обосновани, дали е пълен и прецизен анализът на доказателствата – това са оплаквания по обосноваността и правилността на решението, по които съдът дължи преценка само ако обжалването бъде допуснато. Доводите на касатора досежно несъобразяването с факти и обстоятелства, които съдът не е приел да следват от анализа на доказателствата са касационни оплаквания по чл. 281 ГПК, но не могат да обосноват извод за противоречиво разрешаване на правния въпрос, Същевременно с оглед различието във фактите и обстоятелствата по всяко едно от делата, посочени от касатора, определените размери на обезщетенията по посочените съдебни решения не могат да бъдат критерий за определяне обезщетението по настоящото дело.

В случая обжалваното въззивно решение не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна адвокатко възнаграждение за един процесуален представител, определено от съда по реда на чл. 38 ЗА и Наредба за минималните адвокатски възнаграждения в размер на сумата 200лв.

С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Г. Ц. Т., с ЕГН: [ЕГН], с адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „Е“, ет. 7, ап. 116, подадена чрез адв. С. И. Х., срещу въззивно решение от 29.06.2020 г., постановено по в. гр. д. №12993/19 г, по описа на СГС, IV-A с-в, В ЧАСТТА, с която е потвърдено Решение № 24478 от 28.01.2019 г. постановено по гр. дело № 6426/2016 г. по описа на СРС, ГО, 26 с-в, поправено с решение № 207026 от 02.09.2019 г., постановено по гр. дело № 6426/2016 г. по описа на СРС, ГО, 26 с-в, В ЧАСТТА, с която на осн. чл. 50 във вр. с чл. 45 от ЗЗД, Г. Ц. Т. е осъдена да заплати в полза на ищцата Е. Р. сумата 107, 40 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в направени медицински разноски за лечение на причинени травми от ухапване от куче, собственост на ответницата на 10.06.2014 г., ведно със законната лихва, считано от 27.06.2014 г. /датата на извършване на разноските/ до окончателното изплащане и ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д.№3894/2020г. по описа на ВКС, Трето гр. отделение, в тази му част.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 29.06.2020 г., постановено по в. гр. д. №12993/19 г, по описа на СГС, IV-A с-в, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която е потвърдено Решение № 24478 от 28.01.2019 г. постановено по гр. дело № 6426/2016 г. по описа на СРС, ГО, 26 с-в, поправено с решение № 207026 от 02.09.2019 г., постановено по гр. дело № 6426/2016 г. по описа на СРС, ГО, 26 с-в, В ЧАСТТА, с която на осн. чл. 50 във вр. с чл. 45 от ЗЗД, Г. Ц. Т. е осъдена да заплати в полза на ищцата Е. Р. сумата 10000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, причинени от ухапване от куче, случило се на 10.06.2014 г. в [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.06.2014 г. до окончателното й изплащане, както и в частта за разноските.

ОСЪЖДА Г. Ц. Т., с ЕГН: [ЕГН], с адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „Е“, ет. 7, ап. 116, да заплати на Е. Б. Р., ЕГН: [ЕГН], с адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „В”, ет. 3, ап. 53, деловодни разноски – адвокатско възнаграждение за един процесуален представител - в размер 200лв.

Определението в частта, с която е прекратено производството, може да бъде обжалвано пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му.

Определението в останалата част е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: