Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по две касационни частни жалби, а именно:

* с вх.№ 260286 от 18.01.2021 г., подадена на 15.01.2021 г. от М. И. Д. – лице с юридическа правоспособност и

* с вх.№ 260122 от 11.01.2021 г., подадена от М. И. М. чрез адвокат Д. П. от АК – В.,

срещу Определение № 260111 от 02.11.2020 г. по в. ч.гр. д.№ 436/2020 г. на Апелативен съд - Варна.

Ответници по касация не са конституирани, тъй като исковата молба е върната преди връчването на преписи от нея.

Касационните частни жалби са подадени в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и са допустими по смисъла на чл. 274, ал. 3 ГПК.

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване на атакуваното определение, ВКС взе предвид следното:

С атакуваното определение е потвърдено Определение № 2475 от 17.08.2020 г., постановено по гр. д.№ 1727/2020 г. на ОС – Варна, с което на основание чл. 130 ГПК е върната исковата молба поради процесуална недопустимост на предявените от А. П. П. и И. М. П. срещу Р. Л. Г. – Г. и С. Х. Г. искове да бъде прогласена нищожността на договор за доброволна делба от 1977 г., НА № 52/1987 г. и НА № 168/2018 г.

Ищецът И. М. П. е починал на 02.11.2020 г. и е наследен от съпругата си А. П. П. и децата им М. И. П., М. И. Д. и М. И. М. (последните двама – касатори по делото, с оглед влязлото в сила на 22.01.2021 г. като необжалвано Разпореждане № 260029 от 13.01.2021 г., с което касационната частна жалба с вх.№ 260122 от 11.01.2021 г., подадена чрез адвокат Д. П. е върната по отношение на А. П. П.).

Апелативният съд е изложил, че пред РС – Варна е образувано гр. д.№ 17400/2019 г. въз основа на подадената на 23.10.2019 г. молба от А. П. П. и И. М. П., с която те са претендирали от съда на основание чл. 64, ал. 2 ГПК да се възстанови срока им по чл. 33, ал. 2 ЗС, считано от 18.10.2019 г., за да защитят правото си на собственост върху одържавената идеална част от 1, 3 дка, която владеят от 42 години.

В резултат от трикратно давани указания от РС по реда на чл. 129 ГПК по делото са въведени следните твърдения: Ищците владеят от 1977 г. целия описан в НА № 189 от 27.11.1964 г. поземлен имот с площ от 2, 3 дка, от който чрез НА № 104 от 30.06.1977 г. са закупили по реда на ЗСГ 1 000 кв. м. идеални части (понастоящем – ПИ № *** по КККР на [населено място]) с правото да ползват северната му част. Останалата идеална част от имота с площ от 1, 3 дка (понастоящем – ПИ № *** по КККР на [населено място]) била предоставена за ползване на наследниците на Н. И. П.. На 11.11.1977 г. в нотариата в гр. Варна, без знанието на ищците, бил вписан нищожен Договор за доброволна делба на целия ПИ с площ от 2, 3 дка, който бил подписан само от И. М. П. (без съпругата му), посочено било, че е подписан и от покойния към посочения момент Н. И. П. и от съпругата му (което прави нотариалното удостоверяване нищожно). Според ищците този договор за доброволна делба противоречи на закона, забраняващ реалната делба на ПИ, който е със статут на земеделска земя, но в строителните граници на града и без регулационни планове, с площ под 3 дка и лице към път за дял – по-малко от 16 м. Въз основа на този договор е сключена сделката, оформена с НА № 52 от 20.11.1987 г., с който дворното място от 1, 3 дка било закупено от Р. Л. Г. – Г.. Според ищците и тази сделка е нищожна, тъй като липсва реален предмет по същата, защото продавачите към момента на сключването й не са били собственици на вещта, тъй като идеалната част от 1, 3 дка е била отчуждена и вписана в ДПФ. При сключването на този договор е бил заобиколен закона при неверен статут на земята (тъй като е била представена служебна бележка за неодържавяване от ІІ РНС Варна, вместо от съответната Служба „Земеделие” на О. В и въз основа на Договора за доброволна делба от 11.11.1977 г.) без знанието и нотариално заверена декларация за отказ от съсобственика. Ищците се снабдили с КНА № 46 от 18.12.2006 г., с който били признати за собственици на имота с площ от 1, 3 дка въз основа на давностно владение, но той бил отменен след предявен от Р. Л. Г. – Г. и съпруга й С. Х. Г. отрицателен установителен иск. Въз основа на чл. 53-б ЗКИР, през 2016 г. ищците отправили искане до СГКК - Варна да допусне поправка на ОФГ в КК при вписването на 7 реални поземлени имота, имащи за общ произход един поземлен имот, целият с площ от 4, 7 дка, описан в НА № 267 от 1925г. Последвалият мълчалив отказ по тази молба бил отменен от съда по адм. д.№ 3280/2018 г. по описа на Адм.С-Варна. Въпреки това и въпреки „вписана в АВп. забрана”, с НА № 168 от 13.09.18 г. Р. Л. Г. – Г. и С. Х. Г. продали имота (понастоящем с идентификатор *** по КККР на [населено място], с площ по скица от 1 263 кв. м.) за сумата от 16 200 евро на Т. И. Т.. Според ищците и тази сделка е нищожна, поради липса на предмет. Това е така, защото продавачите са загубили собствеността си дори и същата да е била придобита с НА № 52/1987 г., предвид придобиването от друг. Сделката се счита за порочна и предвид легалния статут на „реалния ПИ”, тъй като липсва декларация за отказ от съсобственика и извършена по издадена от СГКК скица за ПИ в режим на възбрана за движение на собственост, както в СГКК, така и в АВп-Варна.

Ищците считат, че въпреки отмяната на издадения в тяхна полза КНА № 46/2006 г. за придобиването на ПИ № *** по давност, продължила от 1997 г. до 2007 г., то към 2017 г. в тяхна полза е изтекла нова придобивна давност за този имот. Установената в действащата от 2008 г. КК „имотна граница” между ПИ № *** и ПИ № ***, при реализирането в ограда, ще направи напълно или частично неизползваемо цялото извършено от ищците строителство. Подчертали са, че имат интерес да запазят законосъобразната цялост на реалния ПИ от 2, 3 дка, описан в НА № 189/1964 г., който те владеят и стопанисват като свой повече от 42 години.

Предявените искове са да се прогласи нищожността на Договор за доброволна делба от 11.11.1977 г., на НА № 52 от 1987 г. и на НА № 168 от 2018 г., алтернативно – на основание чл. 33, ал. 2 ЗС да им се признае правото да изкупят идеалната част от 1, 3 дка от имота на праводателя им по НА № 189/1964 г., на същата цена - 16 200 евро. С молба от 22.05.2020 г. са заявили, че оттеглят изцяло иска си за изкупуване на процесния реален ПИ.

С определение от 19.06.2020 г. производството е прекратено пред РС – Варна и делото е изпратено на ОС – Варна на основание чл. 104, т. 3 ГПК. С Определение № 2475 от 17.08.2020 г. ОС – Варна е върнал исковата молба и е прекратил производството по гр. д.№ 1727/2020 г.

Произнасяйки се по частната жалба срещу Определение № 2475, Апелативният съд детайлно е изследвал материалите по изисканото гр. д.№ 8252/2007 г. по описа на ВРС, ХІV с-в. Установил е, че по същото са налице данни за постановено решение по гр. д.№ 588/1991 г. на РС - Варна, с което между И. М. П., като ищец, и Р. Л. Г. – Г. и С. Х. Г., като ответници, е разрешен спор по предявен иск с правно основание чл. 109, ал. 2 ЗС (сега чл. 109а ЗС) за определяне на границата между имот пл.№ * с площ от 1 300 кв. м., собственост на Г. и имот пл.№ *, собственост на ищеца П.. Въз основа на същото е издаден изпълнителен лист на 06.08.1993 г. за определяне границата между двата имота въз основа на приложена към решението и изпълнителния лист скица. По изп. д.№ 843/1993 г., І район на СИС при ВРС на 24.03.1999 г. е проведено определяне на граници на взискателите Г. срещу длъжника П..

С влязло в сила на 04.12.2003 г. решение по гр. д.№ 3305/2001 г. на РС – Варна е отхвърлен предявеният от И. М. П. против Р. Л. Г. – Г. и С. Х. Г. иск за прогласяване нищожността на сделката, обективирана в НА № 52/1987 г., основан на твърдението, че продаденият с този договор имот има земеделски характер и е подлежал на одържавяване на основание чл. 12 ЗСГ, за което са били представени писмо от 27.05.1996 г. от О. В, служебна бележка, издадена от отдел „Земеделие” при О. В от 20.05.1996 г., служебна справка от О. В, район „Приморски” (същите документи са представени и към подадените пред РС – Врана по гр. д.№ 17400/2019 г. молби в подкрепа на част от наведените пороци за нищожност на този договор).

Въз основа на подадена на 17.10.2007 г. искова молба от Р. Л. Г. – Г. и С. Х. Г. против И. М. П. и А. П. П. било образувано гр. д.№ 8252/2007 г. на РС - Варна. С решение, влязло в сила на 29.04.2011 г. (с постановяването на определението на ВКС по гр. д.№ 1130/2010 г., ІІ г. о., с което не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, потвърждаващо първоинстанционното решение), е признато за установено по отношение на ответниците, че същите не са собственици на недвижим имот в [населено място],[жк], съставляващ ПИ № * с площ от 1 300 кв. м., на основание чл. 97, ал. 1 ГПК отм., като на основание чл. 431, ал. 2 ГПК отм. е отменен КНА № 24, т. СХІХ, дело № 28010/2006 г., вписан във вх. рег.№ 36258 от 18.12.2006 г. на СВ - Варна на нотариус Ал. Г. - Варна, с който ответниците са били признати за собственици на ПИ № *.

От правна страна Апелативният съд е приел, че предявените от ищците установителни искове за прогласяване нищожността на трите договора са процесуално недопустими на две взаимно допълващи се основания: наличие на формирана между страните сила на пресъдено нещо и липса на правен интерес от предявяването им.

С влизането в сила на решението за определяне на граници между двата съседни имота (тогава идентифицирани като имот пл.№ * и имот пл.№ * по КП от 1973 г., идентични на отразените в действащата КККР от 2008 г. имоти съответно с идентификатор *** и с идентификатор ***), на основание чл. 109а ЗС отм. чл. 109, ал. 2 ЗС) е формирана сила на пресъдено нещо между страните, че Г. са собственици на имот с пл.№ * с площ от 1 300 кв. м. по плана на[жк], [населено място], на твърдяното от тях придобивно основание – покупко-продажба, извършена по ЗСГ чрез ОбНС-Варна и оформена с НА № 52 от 1987 г. По тази причина всички възражения против действителността на придобивното основание на Г. (договора, оформен с НА № 52 от 1987 г. и правата на продавачите по същия, произтичащи от Договор за доброволна делба от 11.11.1977 г.) са преклудирани. Отделно и наред с това, за част от наведените и с настоящата искова молба пороци за нищожност на сделката, обективирана в НА № 52 от 1987 г. (основани на твърдението, че продаденият с този договор имот има земеделски характер и е подлежал на одържавяване на основание чл. 12 ЗСГ), също е налице формирана сила на пресъдено нещо с решението по гр. д.№ 3305/2001 г. на РС - Варна, ХІV състав. Налице е формирана сила на пресъдено нещо между страните и с влизането в сила на 29.04.2011 г. на решението по предявения от Г. против настоящите ищци отрицателен установителен иск за отричане на претендираното от тях право на собственост върху собствения на Г. имот, съставляващ ПИ № * с площ от 1 300 кв. м. За допустимостта на този иск ищците са се легитимирали именно с договора, оформен с НА № 52 от 1987 г., по който пък техните продавачи са се легитимирали като собственици на продавания имот въз основа на договора за доброволна делба от 11.11.1977 г.

Наред с това за ищците не е налице и правен интерес от предявените искове за нищожност на трите сделки (отчетено е, че съдът е десезиран чрез оттегляне на иска по чл. 33, ал. 2 ЗС за изкупуване съобразно условията по договора, оформен с НА № 168 от 2018 г.). Ищците са извели правния си интерес от твърдението, че с прогласяването на нищожността на посочените договори, те ще „ревалидират” правото си на собственост върху имота на Г., признато им с КНА № 46 от 2006 г., т. е. ще бъде преодоляна силата на пресъдено нещо на решението по гр. д.№ 8252/2007 г. на РС - Варна, ХІV с-в. Това, обаче, не може да обоснове извод за допустимостта на така предявените искове. Наред с това ищците са навели и твърдението, че след влизането в сила на решението по гр. д.№ 8252/2007 г. на РС - Варна, ХІV с-в, в тяхна полза е изтекла нова придобивна давност от 10 години и същите са станали собственици на описания имот. Това твърдение също не обосновава правен интерес от предявените искове за прогласяване нищожността на сделките, сключени преди началото или след началото на твърдяния период на новата придобивна давност (която е могла да започне да тече от 29.04.2011 г.), тъй като, освен наличието на абсолютната процесуалната пречка (СПН относно правата на ответниците, основани на договора, оформен с НА № 52 от 1987 г.), защитата на твърдяното вещно право, не обосновава правен интерес от предявените установителни искове за прогласяване нищожността на посочените договори.

Допускането на касационното обжалване се претендира по въпросите, поставени, както следва:

С жалбата на М. И. Д.:

І.1) Налице ли е правен интерес от предявяване на установителен иск, когато ответниците се позовават на собствено материално право, което изключва или конкурира защитаваното от ищеца материално право върху същия обект?

І.2) Относно връщането на исковата молба поради недопустимост на иска /чл. 130 ГПК/, без съдът да е дал указания на ищеца /чл. 129, ал. 3 ГПК, чл. 7, ал. 1, изр. последно, чл. 8, ал. 1 и чл. 10 ГПК/?

І.3) Налице ли е правен интерес от предявяване на установителен иск, когато ищците се позовават на собствено материално право, което изключва материално право на ответниците върху същия обект?

І.4) Ползват ли се със сила на пресъдено нещо констатациите в мотивите на решението относно приетите юридически и доказателствени факти?

І.5) Може ли Съдът още с Определението си по допусне на Искова молба да се произнесе по съществото на спора – в случая да оспори твърдението на Ищеца за изтекла погасителна давност?

ІІ.1) Може ли изпълнително действие, извършено след като е настъпила перемпция по право на изпълнителното дело, да е годно основание на Съдебно решение за обезсилване на Констативен нотариален акт, с мотиви нетекла давност, поради извършването на НЕВАЛИДНОТО изпълнително действие? А може ли впоследствие това Съдебно решение, основано на невалидно изпълнително действие, да е основание за недопускане иск поради сила на присъдено нещо от същото Съдебно решение? !?

ІІ.2) Може ли собственик на материалното право, да няма правен интерес от обявяване за нищожна продажбата на имота?

ІІ.3) Може ли „собственик” на имот, който никога не е влизал във владение, да го продаде, без да го предложи на същата цена на съсобственика си и владеещ го 43 години?

ІІ.4) Може ли Съдът, с Определението си по допускане на иска, да се произнесе по твърдението на Ищеца, че има изтекла придобивна давност, като го признае за невярно !?!

ІІ.5) Може ли съдебно решение да валидира нищожно правно действие (сделка) със „СПН”?

ІІ.6) Може ли при подадени документи в Кадастъра от собственик за отстраняване на грешки и внесен Проект за преурегулиране на съседни имоти, да бъде издадена Скица и извършвана сделка с един от имотите, при очевидни претенции към него?

ІІ.7) Може ли при вписана в И. Р възбрана да бъде продаден имот?

По отношение на въпроси №№ І.1 – І.5 се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК; по въпроси №№ ІІ.1 – ІІ.7 - основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

С жалбата на М. И. М.:

1) Налице ли е правен интерес от предявяване на установителен иск, когато ищците се позовават на собствено материално право, което изключва материално право на ответниците върху същия обект?

2) Относно връщането на исковата молба поради недопустимост на иска /чл. 130 ГПК/, без съдът да е дал указания на ищеца /чл. 129, ал. 3 ГПК/?

3) Ползват ли се със сила на пресъдено нещо констатациите в мотивите на решението по приетите юридически и доказателствени факти?

като се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

Относно въпроси №№ І.1, І.3 и 1 не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като цитираната от касаторите задължителна практика е неотносима към настоящия случай. Даденото с т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК тълкуване има за предмет допустимостта на отрицателния установителен иск за собственост и други вещни права, а предявените от наследодателя на касаторите и съпругата му искове нямат такъв характер. Въпроси №№ І.2 и 2 нямат обуславящо значение, тъй като на първо място не са обсъждани с въззивния акт, а освен това становището за отсъствие на давани от съда указания не кореспондира с данните по делото за извършените от районния съд процесуални действия преди постановяването на определението по чл. 118, ал. 1 във връзка с чл. 104, т. 3 ГПК. Задължението на съда е да изиска внасянето на уточнения относно фактите, относими включително и спрямо допустимостта на претенцията от гледна точка на правен интерес, като същото е изпълнено посредством указанията, дадени с разпорежданията от 05.11.2019 г., 21.01.2020 г. и 06.04.2020 г. Видно от изложените мотиви, изявленията на ищците са взети предвид от въззивния съд, който разполага и е упражнил правомощието си да даде квалификация на същите от гледна точка на процесуалния закон. Въпроси №№ І.4 и 3 са поставени във връзка с преценката за формирана сила на пресъдено нещо на решенията по гр. д.№ 588/1991 г., гр. д.№ 3305/2001 г. и гр. д.№ 8252/2007 г. на РС – Варна. Относно предмета, респ. обхвата на силата на пресъдено нещо на решенията, постановени по искове за определяне на граници (какъвто е този по гр. д.№ 588/1991 г.), практиката на ВКС приема, че в тези случаи се разрешава спор за собственост между съседи относно точното местоположение на границата между притежаваните от тях имоти, което включва и установителен иск за собственост (така: Решение № 346 от 07.07.2010 г. по гр. д.№ 286/2010 г. на ВКС, II г. о.). С оглед предмета на спора се налага извод, че влязлото в сила решение по гр. д.№ 588/1991 г. на РС – Варна има установително действие относно притежаваното от Р. Л. Г. – Г. и С. Х. Г. право на собственост, основано на договора за доброволна делба от 11.11.1977 г. и договора, оформен с НА № 52 от 1987 г., което със сила на пресъдено нещо преклудира всякакви доводи срещу валидността на двете сделки. В този смисъл не е налице противоречие между атакуваното въззивно определение и релевираната от касаторите практика на ВКС (Решение № 179 от 26.01.2016 г. по гр. д.№ 2207/2015 г. на ВКС, І г. о., Решение № 35 от 06.07.2018 г. по гр. д.№ 2068/2017 г. на ВКС, І г. о. и Определение № 262 от 27.06.2016 г. по ч. гр. д.№ 2406/2016 г. на ВКС, ІІІ г. о.). Останалите питания, поставени от касаторката М. И. Д. нямат обуславящо значение за изхода на спора, защото не са били предмет на разглеждане от въззивния съд. По тази причина същите не представляват общо основание за допускане на обжалването и е безпредметно да се обсъжда наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Не са налице и трите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК. Въззивното определение е валидно - постановено е от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е от членовете на състава при ясно изразена в акта правораздавателна воля. Въззивното определение е и процесуално допустимо - постановено е в отговор на надлежно сезиране с частна жалба и в рамките на сезирането. Определението не е и „очевидно неправилно”, тъй като не страда от пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, още по-малко такива, проявени в квалифицирана, особено тежка степен. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предявените установителни искове са недопустими както поради формираната сила на пресъдено нещо на решенията по гр. д.№ 588/1991 г., гр. д.№ 3305/2001 г. и гр. д.№ 8252/2007 г. на РС – Варна, така и поради отсъствието на правен интерес да се атакуват сделките, включително сключената между трети за ищците лица продажба по НА № 168/2018 г., включително в хипотеза на поддържано от ищците осъществено в тяхна полза придобивно основание по чл. 79, ал. 1 ЗС. Съдът следи служебно за допустимостта на предявения иск, като при констатация за недопустимост е длъжен да я върне и да прекрати производството, с което в случая правилно е приложен чл. 130 ГПК.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Определение № 260111 от 02.11.2020 г. по в. ч.гр. д.№ 436/2020 г. на Апелативен съд – Варна.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: