Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК.
Образувано е по касационната жалба на Х. Хасан, изтърпяващ присъда в З. [ място], против решение № 674/21.12.2017 г. по адм. дело № 423/2017 г. по описа на Административен съд – Пазарджик, с което и отхвърлен искът му против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за заплащане на обезщетение в размер на 500 000 лв. за претърпени неимуществени вреди за престоя му в З. П в периода 23.04.2016 г. - 26.04.2016 г., ведно със законната лихва считано от 23.04.2016 г.
Касаторът твърди неправилност на съдебното решение като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 208, т. 3 от АПК. Моли съдебното решение да бъде отменено като неправилно и вместо него постановено друго, с което се уважи предявеният иск. В хода на делото по същество се възразява и против правилността на определение № 271/21.02.2018 г. по адм. дело 423/2017 г. по описа на Административен съд – Пазарджик, с което се допълва решението по делото, в частта за разноските.
Ответната страна - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ в отговор на касационната жалба оспорва същата като неоснователна и поддържа решението на административния съд. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Според прокурора, по делото било доказано, че ищецът е бил поставен в неблагоприятни условия, които надхвърлят неизбежния елемент на страдание и унижение и същите основават наличието на претендираните вреди, които следва да бъдат обезщетени. Установено е неизпълнение на законови задължения, вследствие на което са претърпени вреди, които са пряка и непосредствена последица от неизпълнението. В този смисъл се поддържа, че съдът необосновано е приел, че в периода на престоя си в Затвора – гр. П. ищецът не е бил поставен в неблагоприятни условия, по смисъла на чл. 3 от ЗИНЗС, способни да причинят негативни преживявания и твърдените неимуществени вреди. Прокурорът намира, че е справедливо присъждането на сумата от 100 лева като обезщетение за ищеца, а за разликата до 500 000 лв. искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.
Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
С обжалваното решение административният съд е отхвърли искът на Х. Хасан, като лице лишено от свобода, за причинените му неимуществени вреди по време на престоя му в килия № 127 в З. П, в периода 23.04.0016 г. до 26.04.2016 г., които вреди са резултат от нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС, изразяващи се в уронване на човешкото му достойнство, поради липсата на достъп до санитарен възел и течаща вода в посочената килия, налагащо удовлетворяването на физиологичните му нужди в кофа.
По делото безспорно е установено между страните, че за периода 23.04.0016 г. до 26.04.2016 г. ищецът, като лишен от свобода изтърпяващ наказанието си в З. Л, е бил настанен в килия № 127 в З. П при условията на чужда делегация. Установено е, че килия № 127 не е оборудвана със санитарен възел и постоянно течаща вода. Въз основа на неоспорена по делото справка с рег.№ 228/21.07.2017 г. на началника на З. П (приложена под л. 26 на адм. дело № 92/2017 г. на АС – Ловеч, а не л. 81, както е изписано в решението) и критично възприемане на събраните по делото гласни доказателства, съдът е приел, че достъпът до санитарно помещение за настанените в килията лица е осигуряван ежедневно в рамките на установеното време за личен тоалет в рамките на 30 минути преди всяко хранене, както и при необходимост чрез сигнален бутон в рамките на 24 часа от денонощието, сигнализиращ на постовия служител. Съдът е приел, че ищецът не е заявявал достъп до санитарни помещения извън определеното време за личен тоалет, респ. че такъв му е бил отказван при подаването на сигнал. По отношение на събраните по делото показания от свидетелите Харакчиев и Азиз, съдът е приел, че същите не следва да бъдат кредитирани спрямо отказа на администрацията да осигури достъп до общите санитарни помещения, тъй като са общи, без конкретизация и при отчитане на факта, че свидетелите са ищци срещу ответника.
Прието е от съда, че организираното ползване на общи санитарни помещения, както и факта, че ищецът е пребивавал за кратко (четири дни) в процесната килия, не водят до извод да проявено нечовешко и унизително отношение. От тук е приет за несъставомерен иска за обезвреда за претърпените неимуществени вреди, причинени от твърдяното в иска нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС. Решението е правилно.
Съгласно чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, Държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС, осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Съгласно ал. 2, за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.
Съгласно чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС, в случаите по чл. 3, ал. 2 съдът взема предвид кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността, както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора.
При разгледания от административния съд иск, ищецът, в условията на диспозитивно начало при определяне предмет на иска, е предявил претенция основана на нарушение на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС, изразяващо се в поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наложеното му наказание лишаване от свобода, уронващи човешкото му достойнство. Твърдените неблагоприятни условия касаят начина на упражняване на правото на достъп до санитарен възел и течаща вода и са свързани с липсата на такива в килия № 127 в З. П.
В тази връзка, административният съд правилно е изследвал въпроса за установеността на условията за достъп на ищеца до санитарен възел и течаща вода. Правилно и съобразно събраните по делото доказателства – справка с рег.№ 228/21.07.2017 г. на началника на З. П и критично възприемане на събраните по делото гласни доказателства, съдът е приел, че създадената организация в З. П чрез използване на общи санитарни помещения по график или при поискване не възпрепятстват упражняването на правото на ищеца за достъп до санитарен възел и течаща вода, както и че този достъп и организация не са проява на нечовешко или унизително отношение. В този смисъл, касационната инстанция кредитира като обоснован извода на първоинстанционния съд за недоказаност на твърдяното в исковата молба нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС, респ. за недоказаност на иска за обезщетяване.
Правилно и в съответствие с изискването на чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС, съдът е обсъдил и продължителността на пребиване на ищеца в килия № 127, стигайки до извод, че тази продължителност отнесена към установените условия в самата килия и достъпът до санитарни помещения не предполага нарушение по смисъла на чл. 3 от ЗИНЗС.
Не се споделят възраженията на касатора относно доказването на наличен достъп до общи санитарни помещения.На първо място следва да се отбележи, че защитната позиция е изградена от довода, че представения по делото „График за разпределение на денонощието в отделението ЗПС в затвора гр. П.“ (Графика) доказва, че сигналната система за достъп до „тоалет“ е използваема само в рамките на определеното в графика време – сутрин, обед и вечер. Графикът като писмен документ е представен за първи път пред касационната инстанция и макар да изглежда, че е авторство на началника на З. П и следва да се определи като официален документ не е датиран. Представен е също така в заверен от страната препис, също без дата на заверката. В този случай, „Графикът“ като писмен документ не може да служи като доказателство, установяващо въведен ред на организация към процесния период. Следва да се отбележи, че ищецът в нито един момент в хода на производството не е оспорвал доказателствената сила на представената от ответната страна справка с рег.№ 228/21.07.2017 г. на началника на З. П, чрез която се установява въведената организация за достъп до общи санитарни помещения в затвора. Следователно не може да се приеме за погрешен изводът на административния съд, че през процесния период ищецът е могъл да се ползва от вътрешно организиран от администрацията достъп до общи санитарни помещения.
Ползването на общи санитарни помещения не е проява на унизително и нечовешко отношение. Този извод се подкрепя и от касационната инстанция, доколкото по делото не е спорно, че условията в тези помещения са съответни на хигиенните стандарти, респ. тяхното ползване не засяга честа и достойнството на лишените от свобода лица по начин, несъвместим с целите на наказанието.
Възраженията в касационната жалба се разпростират извън предмет на иска по отношение обстоятелствата, които са посочени като условия, уронващи човешкото достойнство на ищеца. В този смисъл, касаторът некоректно набляга на твърдения, че липсата на прозорец, маса, стол, шкаф и наличието на гризачи са установени по делото факти, обосноваващи основателността на иска му и които не са обсъдени от административния съд. Следва да се посочи, че след направените уточнения в хода на първоинстанционното производство, предметът на делото е уточнен до условията за упражняване правота на достъп до санитарен възел и течаща вода, видно и от изявленията му в хода по същество на делото на 23.11. 2017 г. пред пър воинстанционния съд(протокол от с. з. на 23.11. 2017 г. ).
Неоснователен е доводът на касатора, че решението не е съобразено с практиката на ЕСПЧ и административните съдилища, с които се установяват критерии за определяне на нарушенията на чл. 3 от ЕКПЧОСи чл. 3 от ЗИНЗС съответно. На първо място, цитираното в касационната жалба решение по адм. дело № 13112/2014 г. на ВАС касае разрешен спор за право на обезщетение на ищеца за вреди причинени му в затворите в Ловеч и Варна в периода 26.10.2005 г. до 19.02.2009 г. На второ – решението на ЕСПЧ по делото Х. Хасан срещу България, обхваща проверка и установено нарушение на чл. 3 от Конвенцията, касаещо битовите условия отново в затворите във Варна и Ловеч.
При липса на установени по делото унижаващи достойнството на ищеца условия за достъп до санитарен възел, е ненужно да се обсъжда периода на пребиваване като фактор, който може да определи извод за достигането на превишение в неизбежното ниво на страдание и прага на суровост при изпълнението на наказанията. Въпреки това, следва да бъде отговорено, че е неоснователно в този случай позоваването на § 249 от решението „Нешков и други срещу България“ като аргумент, че краткостта на периода на страдание не може автоматично да изключи нарушенията на чл. 3 от Конвенцията. В цитирания параграф, ЕСПЧ посочва, че: „Относителната краткост на периодите прекарани … в тези условия – 1-2 дни всеки път …не изключва автоматично приложното поле на чл. 3 от Конвенцията. Това разбиране се споделя и от настоящия състав, но същевременно трябва да се посочи, че наличието на условия, които могат да се определят като застрашаващи или предполагащи нарушаването на забраните по чл. 3 от Конвенцията и чл. 3 от ЗИНЗС не водят до автоматичен извод за превишение в неизбежното ниво на страдание и прага на суровост при изпълнението на наказанията. Характерът и спецификата на нарушенията в местата за задържане, съпоставено към личното положение на лицето, спрямо което е извършено, както и момента и времето на проявление са основни величини, чието съвместно преценяване предполага направата на обоснован и достоверен извод за нарушение на чл. 3 от Конвенцията и чл. 3 от ЗИНЗС, причиняващо вреда, подлежаща на обезщетяване. В заключение следва да се отбележи, че касаторът не е обжалвал по съответния ред определение № 271/21.02.2018 г. по адм. дело № 423/2017 г. на Административен съд – Пазарджик, с което е допълнено решение № 674/21.12.2017, в частта за разноските. Следователно извън правомощията на настоящата касационна инстанция е да обсъжда направените от касатора възражения по отношение на определението, направени в хода на делото по същество.
При този изход на касационното производство следва да се разгледа и да се отхвърли като неоснователно искането на ответната страна за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. По аргумент от чл. 286, ал. 2 във вр. с ал. 3 от ЗИНЗС, при пълно отхвърляне на иска, ищецът е задължен за направените от ответната страна разноски по производството, които не включват адвокатски и/или юрисконсултски възнаграждения.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 674/21.12.2017 г. по адм. дело № 423/2017 г. по описа на Административен съд – Пазарджик.
Препис от решението да се изпрати на Х. Хасан, изтърпяващ присъда в З. [ място]. Решението е окончателно.