Производството е по реда на чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на И. Н. Н. и М. И. Н. и двете чрез адвокат Д. И.-А. срещу решение № 2130/30.03.2015 г. на Софийски градски съд /СГС/, ГО, ІV-А въззивен състав по в. гр. д. № 13988/2013 г., с което е потвърдено решение на Софийски районен съд /СРС/, признаващо за установено по иск по чл. 422 ГПК вр. чл. 79 ал. 1 предл. 1-во ЗЗД вр. чл. 44 ЗЗД вр. чл. 535 ТЗ, че касаторите дължат солидарно на [фирма] сумата от 5376.08 евро, представляваща главница по запис на заповед от 08.04.2009 г. с падеж 30.06.2009 г. ведно със законната лихва от 05.10.2009 г. до погасяването, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 45628/2009 г. на СРС, 71 състав. Касаторите поддържат оплаквания за неправилност и необоснованост, а като основание за допускане на касационно обжалване – чл. 280 ал. 1 т. 1-3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба – [фирма] оспорва допускането на жалбата по съображения в писмен отговор.

ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл. 280 ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Изложените основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1 т. 1-3 ГПК, поради следните съображения:

За да потвърди уважителното решението на СРС, СГС е приел,

че предмет на спора е установяване вземане на ищеца [фирма] спрямо ответниците И. Н. и М. Н. - авалисти по процесния запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК. СГС е приел за неоснователно възражението на въззивниците /сега касатори/ за нищожност на процесния запис на заповед с оглед определения падеж по два различни начина - по записа на заповед е посочен падеж 30.06.2009 г., а по-надолу е записано „срещу представяне на този запис на заповед“. Според СГС фиксираният ден на падежа като дата по смисъла на чл. 486 ал. 1 т. 1 ТЗ не може да обоснове и извод за определяне на друг падеж с посочения израз по-долу „срещу представяне на този запис“. За неоснователно е прието и възражението, че в качеството си на авалисти въззивниците и настоящи касатори не отговарят за дълга, доколкото той е погасен спрямо издателя, поради неупражняване на правата по ценната книга в откритото спрямо издателя производство по несъстоятелност. Изложени са съображения за самостоятелността на авала, освен ако погасяването се дължи на удовлетворяване на самия дълг. Независимо от това е посочено, че от събраните по делото доказателства – списък на приети вземания в производство по несъстоятелност е установено, че поемателят /ответник по въззивната жалба/ е предявил вземането си, съгласно чл. 739 ал. 1 ТЗ. Прието е наличие на връзка между записа на заповед и каузални правоотношения, въведени от ответниците и настоящи касатори още пред първоинстанционния съд. В случая са сключени 6 броя договори за финансов лизинг между ищеца като лизингодател и [фирма] като лизингополучател, по които договори наследодателят на настоящите касатори /Н. Н./ е поел солидарна отговорност с лизингополучателя [фирма], чийто управител е бил тогава. Н. е починал на 01.02.2009 г., на 08.04.2009 г. между лизингодателя, лизингополучателя и наследниците на солидарния длъжник е сключено споразумение, с което се изменят някои от клаузите на лизинговите съглашения и се установява, че общо дължимата сума по тях към момента е в размер на 24182.89 евро. Между страните по делото не се спори, че процесният запис на заповед е издаден във връзка с поетия каузален дълг по посоченото споразумение, като издател по записа на заповед е [фирма], а И. Н. и М. Н. са авалисти. СГС е посочил, че не се произнася по възражението на жалбоподателите – въззивници, настоящи касатори, че са приели наследството на Н. по опис, тъй като това възражение се релевира за първи пот с въззивната жалба. Според СГС е неоснователно и възражението на възивниците за приложение нормите на З отм., тъй като, според СГС въззивниците нямат качество на потребители, доколкото не са придобили права по договорите за лизинг. Такива права е придобил само лизингополучателят [фирма].

Допускането на касационното обжалване /чл. 280 ал. 1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата.

В настоящия случай касаторите формулират 4 въпроса: 1. „Нищожен ли е записът на заповед, при условие, че падежът в него е уговорен неясно и по начин, който буди съмнение и дава основание за различно тълкуване волята на издателя, т. е. уговорен е по начин различен от предвидените в чл. 486, ал. 1 от ТЗ, като след заглавието на ценната книга като падеж е посочен определен ден, докато в съдържанието на документа, издателят е направил заявление, че ще плати при представяне на записа на заповед без допълнително да се указва, че задължението за плащане е на определения ден и без по друг начин да се реферира към падеж, различен от този на представяне/предявяване?“ За този въпрос се поддържа допълнителен критерий за селекция по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, като се цитират определения, постановени по реда на чл. 274 ал. 3 ГПК, по чл. 288 ГПК и решения по чл. 290 ГПК. Цитираните определения по реда на чл. 274 ал. 3 ГПК и по чл. 288 ГПК не мотивират основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК в настоящия случай по настоящия казус /т. 2 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/, а доколкото даденото разрешение в случая е в съответствие с решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК /р. № 105/23.10.2013 г. по т. д. № 515/2011 г./ и представляващо задължителна съдебна практика, липсва допълнителен критерий по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. 2. „Погасяват ли се правата срещу авалистите по запис на заповед на основание член 485, ал. 1 от ТЗ, ако кредиторът не е предявил вземанията си по записа на заповед в производството по несъстоятелност срещу издателя и на основание член 739, ал. 1 от Търговския закон вземанията на кредитора по записа на заповед са погасени?“ Въпросът е необуславящ изхода на спора, тъй като СГС е посочил самостоятелния характер на задължението на авала, но и приемане на вземането на ищеца по каузалното правоотношение във връзка, с което е издаден записа на заповед в производството по несъстоятелност на [фирма] /вземането на И.“ ЕАД по 6-те договора за лизинг и споразумението по тях от 08.04.2009 г. е включено е в списъците по чл. 739 ал. 1 ТЗ на приети вземания от синдиците на [фирма], приложени по делото/. 3. „Въпросът относно правомощията на въззивния съд във връзка с извършени от първоинстанционния съд нарушения, във връзка с доклада по делото, съгласно чл. 146 ГПК.“ Този въпрос е некоректно поставен във връзка с наследственото правоприемство и произтичащата отговорност за въззивниците и настоящи касатори. В доклада си за разпределение на доказателствената тежест СРС е разпределил същата, съобразно твърденията на двете страни. С този въпрос се иска да се приеме, че съдът е бил длъжен да укаже възможните твърдения, които могат да направят страните, а не доказателствената тежест във връзка с установяване на направените такива. В случая пред СРС ответниците, настоящи касатори не са направили твърдение, че са приели наследството по опис. Такива твърдения са изложени едва пред СГС, поради което не е налице противоречиво разрешение във връзка с доклада на първоинстанционния съд с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото не са налице и няма императивни норми, които съдът служебно трябва да приложи, респ. да даде указания за доказване на факти, свързани с приложението им. 4. „Прилагат ли се разпоредбите на отм. Закон за потребителския кредит /Обн., ДВ, бр. 53 от 30.06.2006 г., в сила от 1.10.2006 г., изм. и доп., бр. 105 от 22.12.2006 г., в сила от 1.10.2007 г., бр. 110 от 30.12.2008 г., изм., бр. 82 от 16.10.2009 г., в сила от 16.10.2009 г., отм., бр. 18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г./, спрямо физически лица, които отговарят на дефиницията по този закон за потребител, но не са придобили права по договор за финансов лизинг, а само задължения?“ Въпросът има връзка със спора, но не е обуславящ изхода му с оглед установеното и приетото по делото, че И. Н. и М. Н. не са страни по договора за лизинг, при което биха имали качеството на потребители, те са авалисти по издадения запис на заповед във връзка с каузално правоотношение между две дружества, което не обуславя приложение на З. по отношение на тях, както е приел и СГС. Доколкото приетото във въззивното решение почива на доказателствата по делото и закона, а така формулираният въпрос е израз само на желание за друг резултат по делото, не е налице наличие на допълнителен критерий за селекция по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК /т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/.

С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл. 280 ал. 1 т. 1-3 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на СГС.

На основание чл. 78 ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по жалбата направените и поискани разноски в размер на 762 лв. адвокатско възнаграждение /договор за правно обслужване, фактура и платежно нареждане/.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, съдът:

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2130/30.03.2015 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-А въззивен състав по в. гр. д. № 13988/2013 г.

ОСЪЖДА И. Н. Н. и М. И. Н. [населено място], ж. к. „К. поляна, [улица]бл. 9 ет. 17 ап. 84 да заплатят на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] сумата от 762 лв. /седемстотин шестдесет и два лева/ адвокатско възнаграждение.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.