№ 1412

София, 24.03.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на тринадесети март две хиляди двадесет и пета година в състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове: Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2644/2024 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 1951/04.04.2024 г. по в. гр. д. № 6086/2023 г. Софийският градски съд е потвърдил решение № 20084439/22.03.2023 г. по гр. д. № 17905/2020 г. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от Столична община искове с правно основание чл. 108 ЗС за признаване на установено спрямо Д. М. Д., Маргарита М. Д., С. Д. Д. и Е. Д. Д., че Столична община е собственик на недвижим имот с кадастрален идентификатор [№], находящ се в [населено място],[жк], [улица], представляващ жилище на първи етаж на източен близнак, със застроена площ 62,13 кв. м., заедно с таванско помещение със застроена площ от 20 кв. м. и избено помещение от 9,90 кв. м., заедно с припадащите се 48,32% ид. ч. от общите части на сградата, при посочени граници и съседи, и за осъждане на ответниците да предадат на ищеца владението на имота.

Въззивният съд е приел, че спорният по делото имот представлява жилище на първия етаж на източен близнак от двуетажна жилищна сграда, находяща се в поземлен имот, който всякога е бил предназначен за жилищно строителство, обществени и благоустройствени мероприятия. С акт за държавна собственост, съставен на 31.12.1975 г., във връзка със 156-то разпореждане на МС от 1973 г., сградата е обявена и заета за държавна, след което е предадена за управление и стопанисване на РДСП „Експлоатация и поддържане на сградния фонд“. В акта е записано, че сградата е отстъпена за ползване на МК „Кремиковци“. В действащите до 1999 г. планове е била предвидена за разрушаване/премахване и е имала временен статут. Едва със заповед № РД09-50-477/03.08.1999 г. е отразена като съществуваща сграда с траен благоустройствен статут и й е определен прилежащ терен.

През 1992 г. ползвателят на имота МК “Кремиковци” е трансформиран в търговско дружество “Кремиковци” ЕАД, вписано в регистъра на СГС с решение от 09.01.1992 г. Към този момент сградата не е включена в активите на предприятието. На 01.05.1999 г. “Кремиковци” ЕАД е вписало сградата в дълготрайните си активи, а на 22.05.2000 г. с н. а. № 102 е продало на ответника Д. Д. - намиращ се в брак с ответницата Маргарита Д., спорния първи етаж от източния близнак на двуетажна жилищна сграда.

При тези данни въззивният съд е приел, че спорният имот, който е бил отчужден през 1975 г. в полза на държавата, бидейки предназначен за жилищно строителство и благоустройствени мероприятия, по силата на § 7, ал. 1, т. 3 от ПЗР на ЗМСМА (неправилно посочен като Закон за трансформация на собствеността на държавата в общинска собственост) и чл. 2, ал. 1, т. 4 ЗОбС (ДВ, бр. 96/05.11.1999 г.) е станал общинска собственост. Към 1995 г. не е било налице и изключението по § 7, ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА имотът да е предоставен за стопанисване и управление на държавно юридическо лице, тъй като към този момент имотът не е имал траен градоустройствен статут и ползвателят “Кремиковци” ЕАД не е имал право да го включи в активите си. С оглед на това, че имотът не е бил негова, а общинска собственост, неправилно през 1999 г. дружеството го е включило в дълготрайните си материални активи. По този начин, с извършената през 2000 г. продажба купувачът Д. Д. е придобил имота от несобственик, поради което, макар действителна, сделката не е породила вещно-прехвърлителния си ефект и правото на собственост върху самостоятелния обект не е било прехвърлено.

Въззивният съд е приел, че, считано от 01.06.1996 г., е налице законова възможност имотът, бидейки частна общинска собственост, да бъде придобит по давност, при наличието на всички изискуеми от закона предпоставки, каквото възражение е направено от ответника Д. Д., който се е позовал на чл. 75, ал. 2 ЗС.

В тази насока съдът е приел, че семейство Д. живеят в имота от 90-те години, т. е. още преди закупуването му, тъй като жилището е било ведомствено на “Кремиковци” ЕАД, където Д. Д. е бил служител, така че към датата на закупуване на 22.05.2000 г. семейството вече е упражнявало фактическа власт върху жилището, като от същата дата е променен единствено субективният елемент /animus/ и държането на имота се е трансформирало в негово владение. Други нарочни действия по предаване на фактическата власт от предишния собственик не са били необходими. Съдът е приел, че така упражняваното владение има характеристиките на добросъвестно. Същото е установено вследствие на валидно извършена правна сделка, сключена в предвидената нотариална форма и принципно годна да прехвърли собственост, не е доказано, а и не се излагат такива твърдения от ищеца-въззивник към датата на сключване на договора купувачът да е знаел, че придобива имота от несобственик, поради което съдът е намерил за необорена презумпцията за добросъвестност по чл. 70 ЗС.

С оглед на това, предвид безспорния факт, дал основание за завеждане на делото, че имотът се владее от закупуването му до настоящия момент от ответниците, съдът е намерил за доказано, че същият е придобит чрез добросъвестно владение в периода 22.05.2000 г. - 23.05.2005 г. - т. е. на оригинерно правно основание чрез упражняване на трайна, непрекъсна и необезпокоявана фактическа власт с намерение за своене. Същата е и явна, с оглед обстоятелството, че за приобретателя, на когото е предадено владението по силата на сделката, по която е страна, самото правно основание се явява демонстриране на завладяването, поради което и за придобиването на собствеността е достатъчно владелецът да упражнява фактическа власт в определения от закона петгодишен срок, без да е необходимо да демонстрира намерението си за своене чрез други действия, които да са противопоставени на действителния собственик - в случая Столична община.

Касационна жалба срещу въззивно решение е подадена от ищеца, който се позовава на основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. т. 1 и 3 ГПК.

От ответниците по касация - ответници по делото, са подадени отговори със становища, че касационната жалба е недопустима с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, както и че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което не попада в обхвата на изключението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК доколкото предмет на спора са искове за собственост на недвижим имот, и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро и 3-то ГПК. Поставя следните два правни въпроса, които счита, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:

1. В хипотезата на разпореждане с имот от несобственик в полза на трето лице текат ли в полза на последното сроковете по чл. 79, ал. 2 ЗС, ако действителният собственик на имота не е можел да знае за действията, извършени от несобственика, и съответно - не е имал основание да упражни правото си на иск, за да защити нарушеното си право на собственост;

2. Добросъвестен ли е по смисъла на чл. 70 ЗС купувач, който в рамките на друго дело с друга насрещна страна узнае, че цялата сграда, в която се намира процесният по другото дело самостоятелен обект (различен от процесния по настоящото дело, но и двата намиращи се в същата сграда), е собственост на лице, различно от продавача по сделката, по която твърди, че е добросъвестен приобретател.

Въпросите са обосновани с довода на касатора, че до влизане в сила на решението по гр. д. № 636/2006 г. на Софийския градски съд Столичната община не е знаела и не е могла да знае, че е титуляр на правото на собственост върху спорния по настоящото дело недвижим имот, нито че това право на собственост е застрашено. Решението е влязло в сила на 31.03.2009 г., когато е оставено в сила с решение № 218 от с. д. по гр. д. № 3415/2007 г. на ВКС, ІІІ-то г. о. С него е отхвърлен предявеният от Д. и Маргарита Д. срещу трети лица иск за ревандикация на втория етаж от двуетажната жилищна сграда, в която се намира и спорният по настоящото дело жилищен имот, разположен на първия етаж на сградата. Това, от една страна, било извинима причина за проявената пасивност по защитата на правото, защото действителният собственик не е могъл да упражни своето право на иск поради обстоятелства, които стоят извън неговата воля. От друга страна, доказателствената сила на мотивите към влязлото в сила решение била противопоставима на ответника по настоящото дело Д. Д., тъй като същият е бил страна по делото, поради което е знаел, че държи имот - общинска собственост, разпореден в негова полза от несобственик, което само по себе си изключва неговата добросъвестност и същият е могъл да придобие имота едва след 10-годишно недобросъвестно владение.

Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:

1. Данните по делото сочат, че с решение от 10.04.2007 г. по гр. д. № 636/2006 г. Софийският градски съд, след като е отменил първоинстанционното решение по гр. д. № 22177/2003 г. на Софийския районен съд, е отхвърлил предявения от Маргарита М. П. и Д. М. Д. срещу П. А. С. и В. К. С. иск за ревандикация на втория жилищен етаж от източната част на сграда-близнак, находяща се в [населено място], [улица] (в същата сграда, но на първия етаж, се намира спорният по настоящото дело имот). Въззивното решение е оставено в сила с решение № 218/31.03.2009 г. по гр. д. № 3415/2007 г. на ВКС на РБ, ІІІ-то г. о. Прието е, че ищците, закупувайки имота през 2003 г., са го придобили от несобственик, поради което и не са доказали правото си на собственост, тъй като липсват доказателства за включването на имота в капитала на продавача МК „Кремиковци“, а същевременно, съгласно установената нормативна уредба за разграничаване на държавната от общинската собственост, имотът е станал общинска собственост по силата на закона - § 7, ал. 1, т. 3 от ПЗР на ЗМСМА (в сила от 17.09.1991 г.), при приложима към датата на продажбата и в хода на делото разпоредба на чл. 2, ал. 1, т. 4 ЗОбС в редакцията съгласно изменението по ДВ, бр. 96/05.11.1999 г.

Исковата молба, въз основа на която е образувано настоящото дело, както и молбата-уточнение вх. № 25136420/07.09.2021 г., също съдържат твърдения, че общината е собственик по силата на закона, считано от влизането му в сила на 17.09.1991 г. Ето защо неоснователно е твърдението на касатора - ищец по делото, което е и в основата на поставения въпрос, че идентифицира себе си като собственик именно на основание горепосоченото решение на Върховния касационен съд и най-рано от момента на влизането в сила на този съдебен акт е могъл да предприеме съответните действия по защита на своите вещни права. Още повече, че разпоредителната сделка от 2000 г., извършена от несобственик, е вписана, така че всеки заинтересован, в т. ч. и действителният собственик на имота, е могъл да узнае за разпореждането и своевременно да предприеме действия за защита на правата си. Незнанието не е сред основанията, уредени в закона, за спиране на давността, която тече в полза на приобретателя, придобил имота от несобственик.

Като поставен в несъответствие с данните по делото, първият поставен въпрос не отговаря на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

2. Съгласно чл. 70, ал. 1, изр. 1 ЗС владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. Сключеният с нотариален акт № 102/22.05.2000 г. договор за покупко-продажба несъмнено е основание, годно да направи купувача собственик, дори и продавачът да не е бил собственик Съгласно чл. 70, ал. 1, изр. 2 и ал. 2 ЗС достатъчно е добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание, т. е. при сключването на договора на посочената по-горе дата, като същата се предполага до доказване на противното. Доказателства, които да оборват презумпцията, и от които да следва извод за недобросъвестност на приобретателя при закупуването на имота през 2000 г., по делото не са ангажирани. Делото, приключило с влязло в сила на 31.03.2009 г. решение, в мотивите към което е прието, че имотът е общинска собственост, поради което разпореждането от 2003 г. е извършено от несобственик, е образувано през 2003 г., т. е. след сделката от 22.05.2000 г., която дата е релевантният момент за наличието на субективната добросъвестност. Именно към този момент въззивният съд е извършил преценката за добросъвестност, като е приел за недоказано към датата на сключване на договора купувачът да е знаел, че придобива имота от несобственик, поради което установената в закона презумпция не е оборена. Съответствието на въззивното решение на практиката на ВКС (решение № 292/05.11.2013 г. по гр. д. № 1291/2012 г. на IV-то г. о., решение № 1033/06.04.2010 г. по гр. д. № 11/2009 г. на I-во г. о., решение № 983/22.10.2007 г. по гр. д. № 1025/2006 г. на I-во г. о., решение № 78/16.04.2014 г. по гр. д. № 5479/2013 г. на I-во г. о., решение № 153/10.07.2013 г. по гр. д. № 889/2012 г. на I-во г. о., решение № 638/07.12.2010 г. по гр. д. № 73/2009 г. на I-во г. о.) изключва възможността касационното обжалване по втория въпрос да се допусне както на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не се установява въззивният съд да е разгледал спор, който не му е подведомствен или подсъден, да е разгледал непредявен иск или при ненадлежно упражнено право на иск, поради което касационното обжалване не може да се допусне и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК.

Касационното обжалване не може да се допусне и на последното поддържано от касатора основание - това по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, доколкото съображенията, с които се поддържа въззивното решение да е очевидно неправилно, се поглъщат от съображенията за наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, каквото не се констатира по вече изложените съображения. Законът е приложен в неговия точен смисъл, мотивите към обжалваното решение както относно фактическите констатации, така и относно правните изводи на съда, са подробни, ясни, логически свързани и обосновани.

С оглед изхода на спора и предвид заявените искания, ответниците по касация имат право на разноски по водене на делото във Върховния касационен съд, които в случая съставляват заплатено от всеки от тях адвокатско възнаграждение в размер на по 1 000 лева по договори за правна защита и съдействие №№ 193, 194, 195 и 196, всичките от 26.06.2024 г. Възражението на касатора по чл. 78, ал. 5 ГПК, заявено в касационната жалба, настоящият състав на ВКС намира за неоснователно, като изхожда от предмета на отнесения до касационната инстанция спор досежно етаж от сграда, вида на същия - иск за ревандикация, правната и фактическа сложност на спора, който не се отличава с висока такава, материалния интерес на всеки от ответниците, определен съобразно цената на имота от 34 347 лева, оказаната от процесуалния представител на ответниците правна помощ, изразила се в изготвяне на писмени отговори на касационната жалба с идентично съдържание, разглеждане на делото в закрито заседание. С оглед на тези обстоятелства не е налице основание за присъждане на по-нисък размер на разноските.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1951/04.04.2024 г. по в. гр. д. № 6086/2023 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, ІV-Г въззивен състав.

ОСЪЖДА Столична община да заплати на Д. М. Д., Маргарита М. Д., С. Д. Д. и Е. Д. Д. разноски по водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на по 1 000 (хиляда) лева на всеки от тях.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: