Производство по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 172, ал. 5 от ЗДвП (ЗАКОН ЗА ДВИЖЕНИЕТО ПО ПЪТИЩАТА) (ЗДвП), във връзка с § 149 от Преходните и заключителни разпоредби към Закон за изменение и допълнение на АПК (обн. ДВ, бр. 77/2018 г.).
Образувано е по касационна жалба на С.В от [населено място],[жилищен адрес], чрез адв. Х.Д от САК, против решение № 1729 от 25.07.2018 г. по адм. дело № 581/2018 г. на Административен съд (АС) – Пловдив, с което е отхвърлена жалбата му срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 18-0239-000040/5.02.2018 г. на началника на Районно управление (РУ) - Асеновград при Областна дирекция (ОД) на МВР - Пловдив.
Касационният жалбоподател излага доводи за неправилност на решението, като постановено при неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че е правоспособен водач, притежаващ валидно за територията на Р. Б свидетелство за управление на МПС (СУМПС), издадено от чужда държава и придружено с превод на български език. Претендира отмяна на атакувания съдебен акт и постановяване на друг, с който да бъде отменена обжалваната пред първоинстанционния съд заповед.
Ответникът - началникът на РУ - Асеновград при ОДМВР – Пловдив, не се представлява в с. з. и не ангажира становище по касационната жалба.
Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежно легитимирана страна. Разгледана по същество на посочените в нея основания и след извършена служебна проверка съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, същата е неоснователна по следните съображения:
С обжалваното съдебно решение е отхвърлена жалбата на С.В срещу описаната Заповед № 18-0239-000040/5.02.2018 г., с която на основание чл. 171, т. 2а, б. "а" ЗДвП е приложена принудителна административна мярка (ПАМ) "прекратяване на регистрацията на пътното превозно средство" за срок от 180 дни, предвид констатираното на 3.02.2018 г. нарушение по отношение на водача Волошин, състоящо се в това, че на същата дата, около 10.40 часа в гр. А., ул. "Ц. И. А II", до № 136, лицето е управлявало собствения си лек автомобил марка "Нисан", модел "Примера" с рег. [рег. номер на МПС], без да притежава съответното СУМПС.
За да обоснове решаващ правен извод за законосъобразност на оспорената заповед, първоинстанционният съд е счел, че същата е издадена от компетентен орган, в изискуемата писмена форма и съдържа необходимите реквизити по чл. 59, ал. 2 АПК и чл. 172, ал. 1 ЗДвП. Приел е, че са налице възприетите от органа фактически и правни основания за прилагане на ПАМ по чл. 171, т. 2а, б. "а" ЗДвП. Обсъдил е възраженията на жалбоподателя Волошин и поддържаната от него защитна теза, че в деня на констатираното нарушение – 3.02.2018 г. е управлявал МПС, като при документалната проверка се е легитимирал с валидно за страната СУМПС, издадено от Р.М.П е, че по аргумент от чл. 161, т. 3 ЗДвП, за да бъде валидно на територията на България, СУМПС следва да бъде придружено с легализиран превод на български език, какъвто не е извършен по надлежния ред. Съобразявайки регламентацията в чл. 21а, ал. 1 от Правилник за легализациите, заверките и преводите на документи и други книжа, първоинстанционният съд е счел, че изискването на чл. 161, т. 3 ЗДвП не е изпълнено, въпреки представения превод на удостоверение от регистъра на Р.М.О правилото за разпределение на доказателствената тежест по чл. 170, ал. 1 АПК, АС – Пловдив е формирал решаващ извод за законосъобразност на оспорената ПАМ, поради което е отхвърлил подадената жалба като неоснователна Решението е валидно, допустимо и правилно.
Неоснователно е твърдението за нарушени съдопроизводствени правила при първоинстанционното разглеждане на делото. При постановяване на съдебния акт не са допуснати съществени процесуални нарушения. Съдът е преценил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, формирал е изводи по всички релевирани от страните доводи, обсъдил е обективно и изчерпателно фактите от значение за предмета на спора, извършил е задълбочен анализ на приложимото право. Решението е постановено в изискуемата съгласно чл. 172а АПК форма, след цялостна служебна проверка на административния акт в изпълнение на изискването на чл. 168, ал. 1 АПК.
В съответствие с фактическите обстоятелства и приложимата правна уредба съдът е направил обоснован извод за законосъобразност на оспорения административен акт, като мотивите му се споделят от настоящия състав и по аргумент от нормата на чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК (Доп. ДВ, бр. 77/2018 г.) не следва да бъдат повторно възпроизвеждани. Оплакванията в касационната жалба дублират изложените пред първоинстанционния съд доводи, подробно обсъдени в решението. Анализът им сочи, че жалбоподателят не спори по фактите, а дали обективирането им се субсумира в хипотезата на чл. 171, т. 2а, б. "а" ЗДвП.
Съгласно цитираната разпоредба (в приложимата редакция - бр. 2/2018 г., в сила от 3.01.2018 г.) за осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения се прекратява регистрацията на пътно превозно средство на собственик, който управлява моторно превозно средство, без да е правоспособен водач, не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство, или след като е лишен от право да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред, или свидетелството му за управление е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 или по реда на чл. 69а от НПК (НАКАЗАТЕЛНО-ПРОЦЕСУАЛЕН КОДЕКС), както и на собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, за което са налице тези обстоятелства – за срок от 6 месеца до една година.
В конкретния казус, видно от фактическото описание на изпълнителното деяние на допуснатото нарушение, административният орган е приел наличие на втората хипотеза на законовата разпоредба - управление на МПС от неговия собственик, без същият да притежава съответното свидетелство за управление. С оглед представеното в производството СУМПС[номер], категория "В", издадено от Р. М, ведно с превод на удостоверение, издадено от молдовското Министерство на информационното развитие, обуславящият спора въпрос е дали въпросното свидетелство е валидно за територията на Р. Б, предвид регламентацията в чл. 161 ЗДвП и нормативната уредба, касаеща извършването на легализация на документи.
Съгласно правилото на чл. 161 ЗДвП свидетелство за управление на моторно превозно средство, издадено в друга държава, е валидно на територията на Р. Б за категорията, за която е издадено, в следните случаи: държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата и свидетелството отговаря на изискванията на приложение № 6 към конвенцията (т. 1); държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Споразумението между страните по Северноатлантическия договор относно статута на техните въоръжени сили при условията на чл. IV, буква "а" от него (т. 2); свидетелството е придружено от легализиран превод на български език (т. 3); свидетелството е международно и отговаря на изискванията на приложение № 7 към Конвенцията за движението по пътищата (т. 4); свидетелството е издадено от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от К. Ш. (т. 5).
Анализът на разпоредбата сочи, че в Р. Б се признават и са валидни чуждестранни национални свидетелства, които не са издадени от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от К. Ш. като конкретните изисквания в зависимост от държавата, издала свидетелството и статута на водача, се съдържат в Конвенцията за движението по пътищата (КДП), подписана във Виена на 8.11.1968 г., Споразумението между страните по Северноатлантическия договор относно статута на техните въоръжени сили, както и в ЗДвП. Приложима по отношение на правилата за валидност е и Женевската конвенция от 1949 г., но само за свидетелства, издадени от договарящите държави по нея, които не са страни по КДП. Това е така, т. к. по силата на чл. 48 КДП, тя отменя и замества Женевската конвенция в отношенията на страните по нея. Следователно за държави, подписали и двете конвенции, се прилагат правилата на КДП. За тези, които не са страни по КДП, се прилага Женевската конвенция. Към момента последната урежда взаимоотношенията между България и следните държави, които не са страни по КДП: Алжир, Аржентина, Австралия, Бангладеш, Барбадос, Бенин, Ботсуана, Б. Ф, Камбоджа, Канада, Конго, Кот д‘Ивоар, Кипър, Доминиканска република, Египет, Фиджи, Гватемала, Хаити, Исландия, Индия, Ирландия, Йордания, Лаос, Ливан, Лесото, Мадагаскар, Малави, Малайзия, Мали, Малта, Намибия, Н. З, Нигерия, П. Н. Г, Парагвай, Руанда, СиераЛеоне, Сингапур, Ш. Л, Сирия, Того, Тринидад и Тобаго, Уганда, САЩ, Ямайка, Япония.
Р. М е страна по Виенската конвенция за движението по пътищата, поради което съобразно предвидените в този акт правила, издаденото от тази държава СУМПС е валидно за територията на Р. Б, когато е изпълнено, което и да е от следните условия:
националното свидетелство за управление отговаря на изискванията, посочени в Приложение № 6 към Конвенцията (относно съдържанието, езика и и реквизитите на документа) – хипотезата на чл. 161, т. 1 ЗДвП; или
националното свидетелство не съдържа някой от реквизитите, предвидени в Конвенцията, но е придружено с легализиран превод на български език – хипотезата на чл. 161, т. 3 ЗДвП; или
националното свидетелство не съдържа някой от реквизитите, предвидени в Конвенцията, но е придружено от международно свидетелство за управление, издадено съгласно изискванията, посочени в Приложение № 7 от Конвенцията за формата, информацията, която да се съдържа в него и др. - хипотезата на чл. 161, т. 4 ЗДвП.
В случая, представеното от С.В СУМПС [номер] не попада в нито една от посочените по-горе хипотези. Същото не отговаря на изискванията на чл. 161, т. 1 ЗДвП, т. к. не съответства на изискванията на Приложение № 6 към КДП - не са налице реквизитите, посочени в т. 4 от Приложение № 6 и конкретно не е посочена дата на изтичане на действието на свидетелството съобразно т. 7, както и дата на изтичане на действието му за категорията, за която се отнася това свидетелство съгласно т. 11.
Безспорно процесното СУМПС не попада и в хипотезата на чл. 161, т. 2 ЗДвП, защото Р. М не е страна по Северноатлантическия договор.
Не е налице и хипотезата на чл. 161, т. 3 ЗДвП, т. к. същата изисква чуждестранното СУМПС да бъде придружено с легализиран превод на български език, а в случая легализация на свидетелството на оспорващия не е извършена. Доказателства за обратното не са представени, както в административното производство, така и пред първоинстанционния съд, а също и пред настоящата касационна инстанция. Действително разпоредбата на чл. 170, ал. 1 АПК, на която се позовава касаторът указва, че в тежест на издателя на акта е да установи съществуването на фактическите основания, посочени в акта, и изпълнението на законовите изисквания при издаването му. Но органът няма задължението да доказва отрицателния факт, че не е изпълнена процедурата за легализация на свидетелството на оспорващия, даваща му право да управлява МПС на територията на Р. Б.
Обратен извод не следва от представения превод на удостоверение от регистъра на молдовското Министерство на информационното развитие – л. 12 от делото. Нормата на чл. 161, т. 3 ЗДвП изисква легализация на СУМПС, а не друг документ, от една страна, и от друга, ЗДвП изисква легализиран превод, а не обикновен превод, т. к. легализираният превод, освен превод на съдържанието на документа, установява и автентичността и верността на същия. Представеният от оспорващия превод не удостоверява тези обстоятелства и правилно не е кредитиран от съда. Правилно е съобразена регламентацията в Правилник за легализациите, заверките и преводите на документи и други книжа, според който, за да е валиден преводът от чужд език на документ, същият следва да е извършен след легализацията по реда на Глава втора Правилника (т. е. от Министерство на външните работи - чл. 3 Правилника) и трябва да е осъществен от лице, включено в списъка на физическите лица, които извършват преводи на документи и други книжа от български на чужд език и от чужд на български език на територията на Р. Б, поддържан от Министерство на външните работи (чл. 18, ал. 1 и ал. 2), едва след което подписът на преводача, положен в извършения от него превод, може да бъде нотариално удостоверен в Р. Б (съобразената от съда разпоредба на чл. 21а, ал. 1).
Представеното от оспорващия СУМПС не съответства и на изискванията на Приложение № 7 от КДП, за да бъде приложена хипотезата на чл. 161, т. 4 ЗДвП, т. к. не представлява международно свидетелство за управление на МПС и не е изготвено съобразно предвидения в приложението образец, още повече, че в същото не е посочен срокът на неговата валидност.
Безспорно не е приложима и хипотезата на чл. 161, т. 5 ЗДвП, защото процесното СУМПС не е издадено от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от К. Ш.
Изложеното обосновава категоричния извод, че към датата на управление на МПС, респ. към датата на издаване на оспорената заповедта за прилагане на ПАМ - 05.02.2018 г., оспорващият не е притежавал валидно СУМПС по смисъла на чл. 161 ЗДвП. В отговор на направеното от касатора разграничение на понятията и хипотезите, установяващи "правоспособност за управление" и "валидност на СУМПС" следва да се посочи, че притежаваното и представено пред контролните органи СУМПС само по себе си не обосновава извод, че последният е правоспособен водач, т. к. същото не представлява документ, валиден да удостовери това обстоятелство на територията на Р.Б.С чл. 150 ЗДвП, на която разпоредба органът изрично се е позовал в заповедта, пътните превозни средства трябва да се управляват от правоспособни водачи, а чл. 3, ал. 3 ЗБЛД предвижда, че СУМПС удостоверява правоспособността за управление на моторно превозно средство. От граматическото тълкуване на посочените разпоредби е ясно, че издаването на СУМПС е предпоставено от придобиване на правоспособност, но за да управлява правомерно МПС, водачът трябва да притежава съответно свидетелство за управление. Единственият начин, предвиден в Закон за удостоверяване на правоспособността е посредством СУМПС, а в случай, че водачът не притежава такова свидетелство, макар и придобил правоспособност (в какъвто смисъл са касационните доводи), той е в невъзможност правомерно да я установи. По тази причина липсата на издадено СУМПС се приравнява по своите правни последици на липса на правоспособност, поради което и разпоредбата на чл. 150а, ал. 1 ЗДвП забранява на водачите, които не притежават СУМПС да управляват превозни средства. Ако при проверка, извършена от контролните органи бъде установена липсата на СУМПС, независимо каква е причината за това, за органа възниква задължението да издаде, при условията на обвързана компетентност акт, с който да приложи предвидената в ЗДвП ПАМ. Издателят на акта е посочил правните основания и фактическите обстоятелства, които съставляват основание по закон за издаването на заповедта и се е позовал на относимата правна уредба. Заповедта е съобразена с целта на закона при определяне срока на ПАМ. Продължителността на срока на мярката е определена от органа в долната граница, в зависимост от тежестта на нарушението.
При напълно изяснена фактическа обстановка по делото, решаващият съд е приложил правилно материалния закон и обосновано е приел Заповед № 18-0239-000040/5.02.2018 г. за законосъобразен административен акт. Въз основа на изчерпателен анализ на събрания доказателствен материал и приложимата нормативна уредба е формиран верен извод за наличие на цитираната в чл. 171, т. 2а, б. "а" ЗДвП материалноправна предпоставка за прилагане на ограничителната мярка. Не се установяват сочените в жалбата касационни основания, поради което решението като правилно, следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора на основание чл. 143, ал. 3 АПК ответникът има право на разноски, но такива не са поискани и не следва да се присъждани за касационната инстанция.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1729 от 25.07.2018 г., постановено по адм. дело № 581/2018 г. на Административен съд – Пловдив.
Решението е окончателно.