Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 51563 от 19.04.2017 г. на Ц. С. Д. чрез пълномощника й адвокат Х. С. против решение № 1372 от 28.02.2017 г., постановено по гр. д. № 4822 по описа за 2015 г. на Софийски градски съд, II-е състав, с което е потвърдено решение № II-67-167 от 25.08.2014 г. по гр. д. № 10563/2013 г. на Софийски районен съд, 67-ми състав в обжалваната му част за допускане на съдебна делба на поземлен имот с идентификатор *** при дялове 75/1488 ид. ч. за Ц. С. Д. и 1413/1488 ид. ч. за Д. Ц. Ц.-Д., както и решение от 2.02.2015 г. по гр. д. № 10563/2013 г. на Софийски районен съд, 67-ми състав за отхвърляне на молбата на Ц. С. Д. за допълване на решението от 25.08.2014 г. чрез произнасяне с диспозитив по отношение обект с идентификатор ****, като в останалата част /за допускане делба на построената в поземления имот вилна сграда с идентификатор **** и гараж с идентификатор **** при дялове 1/6 ид. ч. за Ц. С. Д. и 5/6 ид. ч. за Д. Ц. Ц.-Д., както и произнасянето по иска по чл. 76 ЗН и допускане на делба на имота в [населено място]/ първоинстанционното решение е прието за влязло в сила и по касационна жалба на Ц. С. Д. чрез пълномощника й адвокат Х. С. против решение № 4313 от 15.06.2017 г., постановено по гр. д. № 4822 по описа за 2015 г. на Софийски градски съд, II-е състав, с което е отхвърлено искането й за допускане поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 1372 от 28.02.2017 г., постановено по гр. д. № 4822 по описа за 2015 г. на Софийски градски съд, II-е състав.

Д. Ц. Ц.-Д. не е подала писмен отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Същевременно по касационна жалба на Ц. С. Д. чрез пълномощника й адвокат Х. С. против решение № 5082 от 25.07.2018 г., постановено по гр. д. № 4822 по описа за 2015 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлено искането на Ц. С. Д., инкорпорирано в т. 2 на касационна жалба вх. № 51563 от 19.04.2017 г. за допълване на решение № 1372 от 28.02.2017г. по гр. д. № 4822/2015 г. на Софийски градски съд е образувано гр. д. № 86 по описа за 2019 г. на Върховния касационен съд на Р. Б, Второ гражданско отделение.

Д. Ц. Ц.-Д. е подала чрез пълномощника си адвокат И. И. писмен отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване като претендира възстановяване на направените разноски.

С оглед връзката между двете касационни жалби гр. д. № 86/2019 г. следва да бъде пресъединено за съвместно разглеждане към гр. д. № 4736/2017 г. на ВКС, II г. о.

По отношение основанието за допускане на касационно обжалване по жалбата против решение № 1372 от 28.02.2017 г., постановено по гр. д. № 4822 по описа за 2015 г. на Софийски градски съд, II-е състав:

Въззивният съд е приел за установено, че Ц. Д. и Д. Ц.-Д. са наследници /дъщеря и преживяла съпруга/ на С. И. Д., починал на 12.12.2010 г. Саморъчното универсално завещание на С. Д. от 4.06.2003 г. в полза на съпругата му Д. Ц.-Д. е намалено на основание чл. 30 ЗН с решение от 3.01.2012 г. по гр. д № 6543/2011 г. на Софийски районен съд с 1/3 като е възстановена запазената част на Ц. Д. от наследството на С. Д.. Бракът между С. Д. и Д. Ц.-Д. е сключен на 17.12.1972 г. Процесният урегулиран поземлен имот с площ от 620 кв. м. е придобит като празен от Д. Ц.-Д. при делба на наследствени имоти със съдебна спогодба от 30.11.1973 г., при която стойността му като получен реален дял е 1488 лв., а Д. Ц. Д. и Н. Т. Ц. са заплатили за уравнение на дела на Л. Ц. Г. общо сумата от 900.00 лв. През 1982 г. е издаден нотариален акт за придобити 80 кв. м., придадени към парцела по регулация от 1968 г., изменена 1972 г. срещу заплатена сума от 160 лв. През 1991 г. е издаден констативен нотариален акт за правото на собственост на Д. Ц.-Д., придобито по приращение, върху построената в имота вилна сграда. При тези данни съдът е приел, че при делбата от 1973 г. Д. Ц.-Д. е заплатила по време на брака 450 лв. /доколкото не е уговорено друго, а общо заплатената от нея и Н. Ц. сума е 900 лв./, съответно съпружеска имуществена общност са станали 450/1488 ид. ч. от урегулирания имот, като след прекратяването й и възстановяването запазената част на ищцата правата в съсобствеността са 75/1488 ид. ч. за Ц. Д. и 1413/1488 ид. ч. за Д. Ц.-Д..

По отношение довода във въззивната жалба, че придобити в режим на съпружеска имуществена общност са още 160/1488 ид. ч., тъй като сумата от 160 лв. за придаваемите по регулация 80 кв. м. е заплатена по време на брака, съдът е приел, че видно от нотариалния акт от 1982 г., сумата за придаваемите 80 кв. м. е заплатена с квитанция № 70/25.01.1972 г., т. е. преди сключване на брака и за съответната платена част не е възникнала съпружеска имуществена общност. Въз основа на експертното заключение е приет за неоснователен и довода, че се касае до придадени след делбата 80 кв. м. към имота, тъй като площта тъй като липсва придаване след изменението на плана и обособяването на нов парцел *-* през * г.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Ц. С. Д. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като счита, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС по въпроса: длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички направени във въззивната жалба оплаквания, доводи и възражения и да се съобрази с материалната доказателствена сила на официален свидетелстващ документ. Твърдяното противоречие е обосновано с довода, че макар въззивният съд да е обсъдил нотариалния акт за придобиване на недвижим имот по регулация от 1982 г., не се е съобразил с материалната му доказателствена сила относно обстоятелството, че сумата за придобиването на 80 кв. м. е заплатена на 18.02.1982 г.

С оглед посочената обосновка и данните по делото налице е основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която са определени правата в съсобствеността на урегулирания поземлен имот на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: за съобразяванетона материалната доказателствена сила на официален свидетелстващ документ, поради противоречие на изводите на въззивния съд, че нотариалният акт от 1982 г. установява, че сумата за придаваемите по регулация 80 кв. м. е заплатена на 25.01.1972 г. с практиката на ВКС по Решение № 249 от 12.11.2012 г. по гр. д. № 270/2012 г. на II-ро гр. о., че официалният свидетелстващ документ доказва с обвързваща съда доказателствена сила, че фактите, предмет на удостоверителното изявление на органа, издал документа са се осъществили така както се твърди в документа - чл. 179, ал. 1 ГПК и до доказване на противното съдът е длъжен да счита, че фактите, отразени в официалния свидетелстващ документ, действително са се осъществили.

По отношение решението на въззивният съд за допускане на делба на построената в имота сграда:

В исковата си молба Ц. С. Д. е изложила твърдения и е поискала делба на една вилна сграда, построена в поземления имот, която в кадастралната карта е заснета като три сгради. Във въззивната жалба против решението, с което първоинстанционният съд е отказал да допълни решението си по реда на чл. 250 ГПК е поддържала доводите си по отношение броя на построените в урегулирания поземлен имот самостоятелни сгради, като е твърдяла, че има само една сграда, неправилно отразена в кадастралната карта с три идентификатора. Въззивният съд е приел, че до делба са допуснати самостоятелните обекти - вилна сграда с идентификатор **** и гараж с идентификатор ****, а от заключението на вещото лице се установява, че обект с идентификатор **** съставлява площадка към сградата с височина 0.50 м. над прилежащия терен, към която има излаз дневна и кухня, като служи за вход от дворното място, поради което не се касае до самостоятелен обект, който да се допусне до съдебна делба. Изложил е съображения, че не е налице необходимост в диспозитива на съдебния акт изрично да се отбелязва наличието на непълноти или грешки в кадастралната карта, тай като когато те не са свързани със спор за собственост, поправянето им се извършва по административен ред. Прието е, че първоинстанционния съд се е произнесъл по целия спорен предмет и липсва непълнота.

Касаторката счита, че тези изводи на въззивния съд противоречат на практиката на ВКС по решение № 269 от 27.07.2011 г. по гр. д. № 1329/2010 г., I г. о. С това решение на ВКС е дадено тълкуване по въпроса може ли гаражът да бъде разпределен в самостоятелен дял при извършване на делбата, което е изцяло неотносимо при преценка дали е налице непълнота в произнасянето на съда относно предмета на делбата.

При условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторката поставя въпроса: допустимо ли е въз основа на грешка при нанасянето на сграда в кадастралната карта съдът да постанови решение за допускане или недопускане на съдебна делба на части от нея, които се явяват нейни принадлежности.

Въпросът е относим към мотивите на въззивното решение как се преценява предмета на делбата в случай когато една сграда е отразена неправилно в кадастралната карта, като три самостоятелни сгради с отделни идентификатори, ако е възможно грешката в кадастралната карта да се отстрани по административен ред. По този въпрос липсва практика на ВКС, поради което е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По отношение наличието на основание за допускане на касационно обжалване по жалбата против решение № 4313 от 15.06.2017 г., постановено по гр. д. № 4822 по описа за 2015 г. на Софийски градски съд, II-е състав, с което е отхвърлено искането на Ц. С. Д. за поправка на очевидна фактическа грешка. Софийски градски съд е изложил съображения, че установеният в нормата на чл. 247 ГПК процесуален ред не намира приложение по отношение на мотивите на съдебното решение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Ц. С. Д. поддържа, че произнасянето на въззивния съд противоречи на практиката на ВКС по решение № 164 от 24.04.2015 г. по гр. д. № 5934/2014 г., IV г. о. по въпроса: дали всяко несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст както в диспозитива, така и в мотивите на решението на съда, съставлява основание за поправка а очевидна фактическа грешка.

Посочената практика е неотносима, тъй като в случая твърдяната очевидна фактическа грешка в годината, в която е извършено плащането на придаваемите по регулация 80 кв. м. /януари 1972 г., т. е. преди брака или през 1982 г., т. е. по време на брака/ е относимо към съответствието с материалния закон на извода, че със сумата 160 лв. съответните 160/1488 ид. ч. от урегулирания поземлен имот са станали лична собственост на Д. Ц.-Д., а не съпружеска имуществена общност, а следователно към правилността на въззивното решение. Съдът е формирал воля, че плащането е извършено преди брака и съответните 160/1488 ид. ч. не са станали съпружеска имуществена общност и е отразил тази си воля в диспозитива на решението, потвърждавайки решението на районния съд. Следователно независимо от изложените от съда мотиви, липсва противоречие на решение № 4313 от 15.06.2017 г., постановено по гр. д. № 4822 по описа за 2015 г. на Софийски градски съд с практиката на ВКС по приложението на чл. 247 ГПК.

По отношение основанието за допускане на касационно обжалване на решение № 5082 от 25.07.2018 г., постановено по гр. д. № 4822 по описа за 2015 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлено искането на Ц. С. Д., инкорпорирано в т. 2 на касационна жалба вх. № 51563 от 19.04.2017 г. за допълване на решение № 1372 от 28.02.2017г. по гр. д. № 4822/2015 г. на Софийски градски съд:

За да постанови решението си, Софийски градски съд е констатирал, че във въззивната жалба е обжалвано решението в частта, с която е допусната делба на урегулирания поземлен имот и в частта, с която е допусната делба на построената в него сграда, заснета неправилно в кадастралната карта като три долепени една до друга сгради със самостоятелни идентификатори, като част от сградата не е допусната до делба чрез непосочването й в диспозитива на съдебното решение. Искането за допълване на първоинстанционното решение е отхвърлено с решение от 2.02.2015 г. по гр. д. № 10563/2013 г. на Софийски районен съд. Депозираната срещу това решение въззивна жалба е разгледана заедно с първоначалната жалба с постановеното на 28.02.2017 г. решение и по този начин въззивният съд се е произнесъл по целия спорен предмет, поради което не е налице основание за допълване на въззивното решение.

Касаторът счита, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС по въпроса: длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички направени във въззивната жалба оплаквания доводи и възражения, респективно да допълни постановеното от него решение при констатирана липса на произнасяне по тях от касационната инстанция.

Въпросът не е разгледан от Софийски градски съд в решение № 5082 от 25.07.2018 г. В определение № 63 от 24.04.2018 г. по гр. д. № 4736/2017 г. на ВКС, II г. о. само е констатирано, че в касационната жалба е обективирано искане за допълване на въззивното решение, без да са давани указания дали в действителност е налице непълнота или не е. Софийски градски съд е формирал извод, че непълнота липсва, преценявайки предмета на въззивното обжалване и произнасянето по жалбите в решение № 1372 от 28.02.2017 г. по гр. д. № 4822/2015 г. на Софийски градски съд. Следователно липсва основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ: ПРИСЪЕДИНЯВА гр. д. № 86/2019 г. на ВКС, II г. о. за разглеждане към гр. д. № 4736/2017 г. на ВКС, II г. о.

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1372 от 28.02.2017 г., постановено по гр. д. № 4822 по описа за 2015 г. на Софийски градски съд, II-е състав в частта по допускане на съдена делба на поземлен имот с идентификатор *** и построените в него вилна сграда с идентификатор **** и гараж с идентификатор ****.

В едноседмичен срок от съобщението Ц. С. Д. да представи доказателства за внесена по сметка на Върховния касационен съд на Р. Б държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 40.00 лв.

При неизпълнение в срок касационното производство ще бъде прекратено.

Делото да се докладва за насрочване при изпълнение на указанията и на съдията-докладчик при изтичане на срока.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4313 от 15.06.2017 г., постановено по гр. д. № 4822 по описа за 2015 г. на Софийски градски съд, II-е състав, с което е отхвърлено искането на Ц. С. Д. за поправка на очевидна фактическа грешка и на решение № 5082 от 25.07.2018 г., постановено по гр. д. № 4822 по описа за 2015 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлено искането на Ц. С. Д., инкорпорирано в т. 2 на касационна жалба вх. № 51563 от 19.04.2017 г. за допълване на решение № 1372 от 28.02.2017г. по гр. д. № 4822/2015 г. на Софийски градски съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: