Производството е по чл. 288 ГПК.

С определение от 13.06.2018 г. производството по настоящото дело е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 6 вр. чл. 292 ГПК вр. чл. 17 от ЗКС (ЗАКОН ЗА КОНСТИТУЦИОННИЯ СЪД) поради наличие на висящо к. д. № 10/2018 г. по описа на Конституционния съд на РБ.

Налице е произнасяне по поставения въпрос с решение № 15 от 06.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по к. д. № 10/2018 г., поради което и на основание чл. 230, ал. 1 ГПК производството по настоящото дело следва да бъде възобновено.

Производството е образувано по касационна жалба на Б. С. М., подадена чрез адв. Д. М., против въззивно решение № 149/16.01.2018 г. по гр. д. № 2601/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което са отменени решение № 4425/25.05.2016 г. и допълнително решение № 1437/02.03.2017 г., постановени от Софийски градски съд по гр. д. № 7550/2015 г. и вместо тях е отхвърлен искът на Б. С. М. срещу Г. Н. Г. за заплащане на сумата от 61 000 лв., получена без правно основание.

В жалбата се съдържат аргументирани оплаквания за недопустимост и неправилност на атакуваното решение. Твърди се, че макар да е посочил като неправилна дадената правна квалификация от първоинстанционния съд, въззивният съд не е посочил правното основание на заявената от Б. С. М. против Г. Н. Г. претенция, поради което решението е недопустимо. Отделно се твърди, че са допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както и необоснованост на решението.

Касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване във връзка със следните формулирани въпроси: 1. „Задължен ли е въззивният съд, при несподеляне правната квалификация, дадена от първоинстанционния съд, да квалифицира пред себе си предявеният иск и изложи мотиви при разглеждането му?“, 2. „Относно изясняването на спора от фактическа и правна страна от въззивната инстанция, обсъждането и преценката на релевантните за спора доказателства /писмени, гласни/, както и доводите на страните – поотделно и в тяхната съвкупност?“; 3. „Налице ли е извършено в полза на кредитора плащане по предварителен договор за продажба на недвижим имот, когато сумите са плащани по лична сметка на физическо лице – управител на дружество, което е продавач по този договор, физическото лице не е овластено от юридическото да ги получава като изпълнение по договора, не са потвърдени като получени по договора от продавача и дружеството не се е възползвало от тях, не ги е заприходило и осчетоводило?“; 4. „Относно правилата за разпределение на доказателствената тежест между страните по чл. 154, ал. 1 ГПК при иск за неоснователно обогатяване, свързан с платени и получени суми при начална липса на правно основание и задължението на въззивния съд във връзка с това?“. Счита, че първият въпрос обуславя недопустимостта и очевидната неправилност на въззивното решение, поради което са налице основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК, както и че е разрешен в противоречие с Тълкувателно решение № 2 от 29.03.2012 г. по т. д. № 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1/19.02.2009 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 1/2001 на ОСГК, т. 10, ППВС № 1/1985 г., т. 9 и ППВС № 1/1953, ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение № 196/15.10.2013 г. по гр. д. № 1348/2012 г. по описа на ВКС, III г. о., решение № 752/18.11.1988 г. по описа на ВС, III г. о., решение №129/05.03.1986г. по гр. д. № 682/1985 г. по описа на ВС, I г. о.Вторият е разрешен в противоречие с тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК, т. 19, ТР № 1/2013 на ОСГТК на ВКС, т. 3, както и ППВС № 1/1953 г., решение № 1 от 19.03.2001 г. по гр. д. № 687/2001 г. по описа на ВКС, II г. о., решение № 261/05.06.2015 г. по т. д. № 2857/2013 г. по описа на ВКС, I т. о., решение № 331/04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение № 45/20.04.2010 г. по гр. д. № 516/2009 г. по описа на ВКС, II т. о., решение № 130/23.06.2016 г. по т. д. № 748/2015 г.Третият е разрешен в противоречие с решение № 147/06.10.2009 г. по т. д. № 85/2009 г. по описа на ВКС, II т. о., решение № 216/06.03.2013 г. по т. д. № 882/2011 г. по описа на ВКС, II т. о., а четвъртият е разрешен в противоречие с ППВС № 1 от 28.05.1979 г., решение № 189/.04.02.2014 г. по т. д. № 141/2012 г. по описа на ВКС, I т. о., решение № 215/29.04.2015 г. по т. д. № 4171/2013 г. по описа на ВКС, I т. о., решение № 75/20.06.2016 г. по т. д. № 1608/2015 г., ВКС, II т. о., решение № 29/28.03.2012 г. по гр. д. № 1144/2010 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение № 721/03.01.2011 г. по гр. д. № 401/2009 г. по описа на ВКС, IV г. о.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по жалбата – Г. Н. Г., подаден чрез адв. И. А., в който се поддържа, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно, а жалбата – неоснователна. Заявена е претенция за присъждане на съдебни разноски.

Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:

Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва атакуваното решение, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима.

Производството по делото е образувано по искова молба на Б. С. М. против Г. Н. Г. с искане за заплащане на сумата от 61 000 лв., за която ищецът твърди, че е платена на ответника без правно основание.

Първоинстанционният Софийски градски съд е приел, че са предявени искове с правно основание чл. 59, предл. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за заплащане на сума в размер на 61 000 лв. и законна лихва върху сумата, считано от предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумите. Посочено е, че страните не спорят, че между Б. М. в качеството му на купувач и „Г. В“ ООД в качеството му на продавач е сключен договор за покупко-продажба на недвижим имот. Купувачът заплатил по договора суми в общ размер на 61 000 лв., от които 56 000 лв. – чрез банкови преводи и 5 000 лв. – в брой. Позовал се е на заключението по изслушаната ССчЕ и е приел, че тези парични суми са изплатени на Г. Н. Г., а единствено сума в размер на 10 000 лв. е заприходена в счетводоството на „Г. В“ ООД. С анекс от 21.11.2013 г. сключеният на 15.06.2010 г. договор е прекратен и продавачът се задължил да върне на купувача сумата от 70 000 лв. Софийски градски съд счита, че заявената от ищеца претенция намира правната си квалификация в чл. 59, ал. 1 ЗЗД, тъй като между страните не са налице правоотношения, от които да произтича иск за процесната сума. Счел е, че ответникът не е доказал основанието на което е получил сума в размер на 61 000 лв., поради което искът е основателен и доказан, а Г. Н. Г. е осъден да заплати на Б. С. М. търсената сума. Възражението за изтекла погасителна давност е прието за неоснователно.

Въззивният съд е сезиран с жалба на Г. Н. Г., в която се съдържат оплаквания за недопустимост и неправилност на атакуваното решение. Наведени са възражения, че съдът не се е произнесъл по релевираното възражение за прихващане с 3000 евро, искът е предявен от нелегитимиран ищец, не са обсъдени всички доказателства по делото, решението е необосновано и не е обсъдено възражението за изтекла погасителна давност.

С атакуваното в настоящото производство въззивно решение № 149/16.01.2018 г. по гр. д. № 2601/2017 г. Софийски апелативен съд е уважил въззивната жалба и е отменил първоинстанционното решение, като е приел, че заявената претенция от Б. С. М. против Г. Н. Г. за заплащане на търсената сума е неоснователна. Предмет на обжалване пред въззивна инстанция е претенцията до посочения размер, доколкото ищецът не е подал въззивна жалба. Прието е, че решението е валидно и допустимо, но неправилно, тъй като правната квалификация на претендираните права по чл. 59 ЗЗД е неправилна, но въззивната инстанция не е посочила квалификацията на иска. Посочено е, че между страните по делото Б. С. М. и Г. Н. Г. и свързаните с тях дружества – „Гама вест“ ЕООД и „Ф. Е“ ЕООД са съществували комплекси от отношения, които са обективирани в приложените по делото писмени доказателства - предварителен договор от 15.06.2010 г., анекс от 21.11.2013 г., анекс от 08.02.2014 г. и анекс от 13.03.2014 г. Съдът е приел, че на основание анексът от 08.02.2014 г. е настъпило заместване в правоотношението по повод разваления вече предварителен договор, по отношение на който се прилагат правилата за цесията и заместване в дълг, поради което ищецът Б. М. вече не е нито кредитор, нито длъжник по вземанията за задълженията, произтичащи от предварителния договор от 15.06.2010 г., развален с анекс от 21.11.2013 г.Приел е, че претендираните в производството суми са преведени с основание предварителния договор от 15.06.2010 г., а след като ищецът Б. С. М. е прехвърлил вземанията си, той не е активно легитимиран да ги предявява, поради което искът е отхвърлен.

Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта, ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. Същото разрешение може да се възприеме и по отношение на предвиденото с изменението на процесуалния закон основание за допускане на касационно обжалване „очевидна неправилност“. Макар правно-технически разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК да следва основанията за допускане по чл. 280, ал. 1 ГПК, настоящият състав намира, че на първо място следва да се произнесе по наведените доводи за недопустимост и очевидна неправилност на атакуваното решение. Касаторът счита, че решението е недопустимо тъй като въззивният съд не е дал правна квалификация на заявената претенция. Д. С. апелативен съд не е квалифицирал предявения иск, но този порок може да доведе единствено до неправилност на решението му, доколкото той се е произнесъл по заявеното от ищеца искане, съдържащо се в исковата молба. Атакуваното решение не е и очевидно неправилно, който порок съгласно даденото тълкуване от Конституционния съд на Р. Б е налице, когато са нарушени правни норми и принципи, опорочаващи го до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост.

Налице е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с формулираните въпроси в т. 1, т. 2 и т. 4 от изложението, които могат да бъдат обобщени и самостоятелно представляват част от въпроса за правомощията на въззивната инстанция при разрешаването на спора по същество и задълженията да обсъди всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка. Въззивният съд се е произнесъл по формулирания въпрос в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение № 261/05.06.2015 г. по т. д. № 2857/2013 г. по описа на ВКС, I т. о., решение № 331/04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение № 45/20.04.2010 г. по т. д. № 516/2009 г. по описа на ВКС, II т. о., решение № 130/23.06.2016 г. по т. д. № 748/2015 г. по описа на ВКС, I т. о., решение № 75/20.06.2016 г. по т. д. № 1608/2015 г. по описа на ВКС, II т. о. и др.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

ВЪЗОБНОВЯВА производството по гр. д. № 1509/2018 г. по описа на Върховния касационен съд, IV г. о.

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 149/16.01.2018 г., постановено от Софийски апелативен съд, по гр. д. № 2601/2017 г.

УКАЗВА на Б. С. М. да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 1 220 лева /хиляда двеста и двадесет лева/ в едноседмичен срок от получаване на съобщението за настоящото определение и да представи в същия срок платежен документ за внесената държавна такса.

Делото да се докладва на председателя на ІV г. о. на ВКС за насрочване след представяне на документ за внесена държавната такса, а в противен случай делото да се докладва на съдията - докладчик за прекратяване на производството.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: