О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1380

София, 21.03.2025 г.Върховният касационен съд на Р. Б. Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети ноември две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Председател: БОНКА ДЕЧЕВА

Членове: ВАНЯ АТАНАСОВА

АТАНАС КЕМАНОВ

разгледа докладваното от съдията В. А. гр. д. № 5458/2023 година.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Подадена е касационна жалба от А. Х. А., чрез адв. Е. С., против решение № 1101 от 09. 10. 2023 г. по в. гр. д. № 926/2023 г. на ОС – Варна, потвърждаващо решение № 262021 от 22. 06. 2021 г. по гр. д. № 8639/2020 г. на РС – Варна, с което е отхвърлен предявеният от А. Х. А. против Н. Ж. В., по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, отрицателен установителен иск за приемане за установено в отношенията между страните, че Н. Ж. В. не е собственик на реална част от 850 кв. м., разположена в северната част на имот № ***по ПНИ на СО „Т.“, [населено място], одобрен със заповед от 07. 10. 2013 г., целият с площ от 3000 кв. м., която част е изобразена с червен цвят на копие на скица № 627-1119/28. 09. 2020 г. (л. 47 от делото на РС). Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, във връзка с поставени материалноправни и процесуалноправни въпроси.

Не е подаден отговор на касационната жалба от ответницата Н. Ж. В..

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

Ищцата обосновава правния си интерес от предявяване на отрицателния установителен иск за собственост с твърдения, че със същия защитава правото си на собственост върху описаната по-горе реална част от процесния имот, който твърди да е придобила на основание договор за покупко-продажба, сключен с н. а. № 183/29. 07. 2005 г., с Д. П. Я., М. В. Я., И. П. Я. и А. И. Е., а подавачите по сделката – на основание договор за замяна с ДЗС – с. Аксаково, сключен с нотариален акт № 17/20. 12. 1966 г. Като евентуално придобивно основание сочи и давност по чл. 79, ал. 1 ЗС, с твърдения да е владяла имота от 29. 07. 2005 г. до предявяване на иска на 24. 07. 2020 г., към което владение присъединява и владението на праводателите й от 1996 г. до сключване на договора за покупко-продажба.

Ответницата е заявила като придобивно основание наследяване на майка си С. Д. Н., постановено в полза на наследници на М. Й. Ц., наследодателка на С. Д. Н., реституционно решение № 8341/05. 06. 1998 г. на ПК – гр. Аксаково и заповед № 156/31. 05. 2017 г. на кмета на общината по пар. 4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ, както и договор за доброволна делба от 19. 06. 2018 г., сключен с нотариална заверка на подписите, между наследниците на М. Й. Ц., с който ищцата придобива в дял процесния имот. Като евентуално придобивно основание е заявила придобивна давност по чл. 79, ал. 1 ЗС, с твърдения за упражнявано владение от 08. 07. 2016 г. (смъртта на майка й С. Н.) до предявяване на иска на 24. 07. 2020 г., към което присъединява, на основание чл. 82 ЗС, и владението на майка й, упражнявано от 05. 06. 1998 г. (постановяване на реституционното решение по ЗСПЗЗ) до смъртта й на 08. 07. 2016 г.

Въззивният съд е приел, че собственик на процесната реална част от 850 кв. м., разположена в северната част на имот № ***по ПНИ на СО „Т.“, [населено място], одобрен със заповед от 07. 10. 2013 г., целият с площ от 3000 кв. м., която част е изобразена с червен цвят на копие на скица № 627-1119/28. 09. 2020 г. (л. 47 от делото на РС), е ответницата, която е придобила същата на заявеното главно придобивно основание – наследяване на С. Д. Н., реституция по ЗСПЗЗ и договор за доброволна делба. Реституционното решение № 8341/05. 06. 1998 г. на ПК – Аксаково е издадено при действието на чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ в редакцията й ДВ, бр. 59/1998 г., когато възстановяването на земеделски земи в терени по пар. 4 ПЗР ЗСПЗЗ е било еднофазно, поради което би трябвало да има конститутивно действие. В случая обаче индивидуализацията на имотите в решението е по начин непозволяващ установяване на точното им местоположение и граници и към решението липсва и скица, поради което това решение няма конститутивен ефект, с него само се признава правото на собственост. Прието е, че съгласно разпоредбата на чл. 28, ал.4 ППЗСПЗЗ в редакцията й към постановяване на решението по чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ от 1998 г., границите на реституираните имоти с решението по чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ се определят с плана на новообразуваните имоти, от което следва, че реституционният ефект на решението от 1998 г. не би могъл да настъпи преди определяне границите на имота с ПНИ. В случая ПНИ е одобрен през 2013 г., а възстановеният на наследодателката на ответницата имот е нанесен в ПНИ при изменението му през 2017 г., когато е издадена и заповедта по пар. 4, ал. 7 ПРЗ ЗСПЗЗ, поради което реституционната процедура е приключила 2017 г. Прието е, че постановените преди 1998 г. решения на ПК в полза на наследодателката на ответницата нямат реституционно действие, нито с тях се постановява отказ за възстановяване на собствеността, поради което последното решение от 1998 г. не е нищожно. Приел е, че не следва да се разглежда доводът на ищцата, че наследодателката на ответницата не е била собственик на процесния имот към образуване на ТКЗС, тъй като ищцата противопоставя на ответницата право на собственост, придобито след обобществяването на земята и с оглед разясненията, дадени с ТР № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС.

Прието е, че ищцата не е придобила собствеността върху процесния имот на заявеното основание – договор за покупко-продажба, сключен 2005 г., тъй като е купила от несобственик. Продавачите по договора са се легитимирали като собственици на прехвърления имот на основание договор за замяна с ДЗС, сключен 1966 г., който е недействителен на основание чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ. А и от заключението на СТЕ не е установена идентичност между имота по нотариалния акт на продавачите от 1966 г. и имота по договора за покупко-продажба от 2005 г. За неосъществено е прието и евентуално заявеното придобивно основание – давност. Придобивният давностен срок не би могъл да започне да тече преди 2017 г. (приключване на реституционната процедура по ЗСПЗЗ по отношение на наследодателката на ищцата с нанасяне, през 2017 г., на реституирания имот в ПНИ и издаване на заповедта по пар. 4, ал. 7 ЗСПЗЗ) и да изтече преди предявяване на иска през 2020 г. Към владението на ищцата не би могло да се присъедини владението на праводателите й по сделката от 1966 г. до 2005 г., тъй като съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, приобретателите на обобществена земя, придобита от ТКЗС, ДЗС и др. не могат да се позовават на придобивна давност.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди, съобразно направените във въззивната жалба оплаквания, всички доводи и възражения на страните, които са допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават, както и да формира фактическите си и правни изводи въз основа на всички събрани своевременно по надлежния ред доказателства за тези факти? При извършване на косвен съдебен контрол по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК за валидност и материална законосъобразност на решението за реституция на земеделски имот, длъжен ли е въззивният съд да изследва цялата дейност на административния орган в рамките на развилото се производство по възстановяване на собствеността и да проследи спазил ли е този орган както правилата на специалния закон ЗСПЗЗ, така и правилата на общия закон – АПК?

2. Кога настъпва реституционният ефект на решението на ПК за възстановяване на собствеността в стари реални граници в терен по пар. 4 ПЗР ЗСПЗЗ, постановено в редакцията на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ преди ДВ бр. 68/1999 г. и легитимира ли то правоимащите като собственици, щом като обектът на правото на собственост е индивидуализиран в достатъчна степен, определен е по граници и съседи по площ и местност и е нанесен с конкретен номер в ПКП, който предхожда одобряването на ПНИ? В такива хипотези трябва ли да се приеме, че реституционната процедура по възстановяване на правото на собственост приключва едва със заповедта по пар. 4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ и че едва след нейното постановяване е възможно да започне да тече придобивният давностен срок?

Не е налице основанието чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос. Въззивният съд, като инстанция разглеждаща по същество правния спор и при съобразяване с уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване, с правомощията си по чл. 269 ГПК, задължаващи го да разгледа и реши материалноправния спор само въз основа на посочените в жалбата основания за неправилност на първоинстанционното решение и при извършване на служебна проверка за спазване на императивни материалноправни норми (не да извършва пълна проверка за правилността му), както и с указанията по приложението на чл. 269 ГПК, дадени с ТР № 1/2013 г., в пределите очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, е подложил на самостоятелна преценка релевантните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, разгледал е възраженията и доводите на страните, защитните им тези, отразил е изводите си в мотивите към решението, в съответствие с изискванията на чл. 235 и чл. 236 ГПК. Несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на съда не е обстоятелство, което би могло да предпостави допускане до касационен контрол на въззивното решение за проверка на правилността му.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по втория въпрос. Въпросът не кореспондира с решаващите изводи на съда. В мотивите към въззивното решение е прието, че реституционното решение № 8341/05. 06. 1998 г. на ПК – Аксаково е издадено при действието на чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ в редакцията й ДВ, бр. 59/1998 г., когато възстановяването на земеделски земи в терени по пар. 4 ПЗР ЗСПЗЗ е било еднофазно, поради което би трябвало да има конститутивно действие, но тъй като в същото липсва надлежна индивидуализация на възстановения имот и скица, това решение няма конститутивен ефект, с него само се признава правото на собственост, а реституционната процедура е приключила с нанасянето на имота в ПНИ и издаването на заповедта на кмета по пар. 4 к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ през 2017 г. Тоест, въззивният съд не е обсъждал хипотеза, при която постановеното решение по чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ е издадено при действието на чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ в редакцията и ДВ, бр. 59/1998 г., в решението имотът е индивидуализиран в достатъчна степен и е спазено изискването на чл. 28, ал. 4 ППЗСПЗЗ в редакцията й към постановяване на решението от 1998 г. (ред. ДВ, бр. 122/1997 г.) границите на имота в решението по чл. 14, ал. 1, т. 3 ГПК да са определени с плана на новообразуваните имоти.

В останалата си част изложението на основанията по чл. 280 ГПК съдържа множество оплаквания за постановяване на въззивното решение при допуснати съществени процесуални нарушения, при необоснованост на фактическите изводи и при допуснато нарушение на материалния закон, които оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, обсъждането на които е недопустимо в производството по чл. 288 ГПК.

При този изход на делото А. Х. А. следва да бъде осъдена, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на Н. Ж. В. сумата 1000 лв. разноски за касационната инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение.

По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1101 от 09. 10. 2023 г. по в. гр. д. № 926/2023 г. на ОС - Варна.

ОСЪЖДА А. Х. А., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на Н. Ж. В. сумата 1000 лв. разноски за касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: