Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК, във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК :[ЕИК], със седалище и адрес на управление гр. [населено място], [жк], [жилищен адрес] против Решение № 692/06.02.2017 г., постановено по административно дело № 2937/2016 г. по описа на Административен съд – София град, с което отхвърлена жалбата на дружеството против Ревизионен акт № Р - 22220515002642-091-001/14.12.2015 г. на органи по приходите при ТД на НАП гр. С., потвърден с Решение № 353/01.03.2016 г. на Директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” гр. С., относно непризнато право на данъчен кредит в размер на 105 256, 80 лева и са начислени лихви за просрочие в размер на 8 162, 37 лева по фактури, издадени от [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма] и [фирма].
В касационната жалба се сочат отменителните основания по чл. 209, т. 3 АПК – неправилност на съдебното решение, като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че съдът не е кредитирал и обсъдил всички събрани доказателства, които са от съществено значение за решаване на спора, както и е допуснал нарушение на разпоредби от ДОПК, ЗДДС и Европейското законодателство. Оспорват се правните изводи на съдебния състав относно липсата на предпоставки за признаване на правото на данъчен кредит по процесните доставки, като се излагат доводи за тяхната реалност. Иска се отмяна на съдебното решение, след което да се постанови друго, с което да се отмени ревизионния акт и се признае правото на приспадане на данъчен кредит по процесните фактури.
Ответната страна, Директорът на Дирекция „ОДОП” гр. С. се представлява от юрисконсулт К., който оспорва касационната жалба и моли съдебното решение да бъде оставено в сила. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Върховна административна прокуратура изразява становище за допустимост и неоснователност на касационната жалба и предлага оспореното съдебно решение да бъде оставено в сила, като правилно и законосъобразно.
Върховният административен съд, състав на Първо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Предмет на съдебна проверка пред първоинстанционния административен съд е ревизионен акт, с който на [фирма] е отречено правото на признаване на данъчен кредит по фактури, издадени от [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма] и [фирма], с предмет „плащане по договор за СМР” и „СМР по протокол обр. 19”. Въз основа на установените в хода на ревизията факти, приходните органи са приели, че не се доказва реалното извършване на услуги от посочените доставчици, с оглед на което за ревизираното лице не е възникнало правото на приспадане на данъчен кредит.
Съдът е отхвърлил жалбата, извършвайки цялостна проверка на ревизионния акт, след като е приел, че същият е валиден, законосъобразен и обоснован. Съдебното решение е подробно мотивирано, в същото се съдържат както фактически установявания, така и съответните им правни изводи. Обсъдени са всички доказателства, при съвкупната преценка на които е прието, че не може да се установи реалност на спорните доставки. Оспореното решение е постановено при правилно приложение на относимите материално-правни разпоредби, а в хода на съдебното производство не са допуснати процесуални нарушения. Съдът е разграничил и анализирал отделните доставки, в пълнота и обосновано, като неговите доводи напълно се споделят от настоящата инстанция.
Относно фактурите, с предмет „СМР по протокол обр. 19” и „плащане по договор за СМР”, от съществено значение за да се отрече правото на данъчен кредит са следните установени обстоятелства : Сключените с доставчиците договори съдържат грешни идентификационни данни за изпълнителя на услугите досежно посочения законен представител, ЕИК и адрес. Д., съдържащи се в протоколите за приемане на извършените СМР, не са подкрепени от останалите събрани по делото доказателства, както и не могат да се обвържат със спорните фактури. Не са представени проекти, количествено – стойностни сметки, заповедни книги и други строителни книжа, които да установяват строителния обект, вида и количеството на извършените строително-монтажни дейности. В протоколите, подписани между ревизираното дружество и неговия възложител [фирма] не са посочени дати, поради което се дискредитира тяхната достоверност. Относно фактурите с предмет „плащане по договор”, освен останалите установените обстоятелства, не е доказано по безспорен начин и самото плащане, тъй като представените приходни касови ордери не съдържат всички законоустановени реквизити. Индиция за нереалност на процесните доставки е и установената схема на извършените банкови преводи на парични средства и тяхното основание между основния възложител на СМР – [фирма] към прекия изпълнител „ [фирма], който от своя страна се явява възложител на ревизираното дружество. Превежданите по веригата суми, в последствие са връщани обратно към основния възложител, като [фирма] е превеждало парични средства в полза на [фирма] под формата на заем. Предмет на сключените договори между [фирма] и посочените по-горе шест дружества, е наетите подизпълнители да осигурят „квалифициран персонал” за изпълнение на СМР, както и да гарантират за качеството на изпълнение на дейностите, а именно за труд – 5 години от датата на приключване на СМР, а за материалите – съгласно гаранциите на производителите. С оглед на така уговорения предмет на възлагане, в този случай от значение е било доставчиците да притежават квалифицирани кадри, които да изпълнят услугите, и каквито не са установени по делото. Нещо повече, всички доставчици са дали обяснения, съгласно които персоналът е осигурен от подизпълнител, без да посочат кой е този подизпълнител и представят документи за това си твърдение. Доставчиците не са представили и документи, установяващи извършени от тях разходи, които следва да съпътстват извършването на възложените им услуги.
Относно фактура № 1/12.01.2015 г., издадена от [фирма] с предмет „плащане по договор за СМР” е установено, че както издаването на фактурата, така и сключването на договора предхождат регистрацията на ревизираното дружество по ЗДДС. Данъчният кредит по тази фактура е отказан поради неизпълнение на разпоредбата на чл. 75, ал. 3 ЗДДС, съгласно която правото на приспадане на данъчен кредит за получени услуги преди датата на регистрация по ЗДДС, не възниква и не може да се упражни от регистрираното лице, ако не е подало регистрационен опис в срок до 45 дни от датата на регистрацията. Тези факти са безспорно установени и не са били оборени от страна на жалбоподателя.
Неоснователни са развитите в касационната жалба доводи относно несъобразяване от страна на първостепенния съд с приложимите разпоредби от националното и европейско законодателство. Условията, при наличието на които правото на приспадане по принцип не може да се откаже, са ясно дефинирани в Решение на Съда на ЕС по дело С-285/11 и те са : да се установи, че доставките са реално осъществени и предметът им е използван впоследствие в извършваната от данъчнозадълженото лице облагаема дейност. По силата на т. 31 и т. 32 от същото решение, преценката за наличие на тези условия за възникване на правото на данъчен кредит се извършва от националната юрисдикция, в съответствие с правилата на доказване, установени в националното право, въз основа на цялостна преценка на всички елементи и фактически обстоятелства по делото, което е извършено от първоинстанционния съд. Съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК във връзка с § 2 от ДР на ДОПК, именно лицето, което черпи права от претендираното право на приспадане на данъчен кредит следва да установи реалното осъществяване на доставките, което в случая не е сторено.
Предвид изложените мотиви и като съобрази, че оспореното съдебно решение не страда от пороците, посочени в касационната жалба, както и, че същото е валидно, допустимо и постановено в съответствие с материалния закон, следва да се бъде оставено в сила.
При този изход на спора, основателно е искането на процесуалния представител на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което на основание разпоредбата на чл. 161, ал. 1 ДОПК следва да се определи съобразно отхвърлената част от жалбата против ревизионния акт и е в размера на минималното възнаграждение за един адвокат. Това възнаграждение, изчислено съгласно чл. 8, т. 5 от Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, с оглед целия материален интерес по спора /главница и лихви/, е в размер на 3 664 лева.
Воден от горното, Върховният административен съд, състав на Първо отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 692/06.02.2017 г., постановено по административно дело № 2937/2016 г. по описа на Административен съд – София град.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК :[ЕИК], със седалище и адрес на управление гр. [населено място], [жк], [жилищен адрес] да заплати в полза на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” гр. С., юрисконсултско възнаграждение в размер на 3 664 лева. Решението не подлежи на обжалване.