Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК, във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК, във връзка с чл. 4 ЗМДТ.

Образувано е по касационна жалба на Д. Д „Местни данъци и такси” при О. В, подадена чрез процесуален представител главен юрисконсулт Е. Д. против Решение № 121/31.01.2017 г., постановено по административно дело № 1050/2016 г. по описа на Административен съд – Варна, в частта, с която е отменен Ревизионен акт № МД – РА – 012/22.12.2015 г. на органи по приходите в Дирекция „Местни данъци и такси” при О. В, потвърден с Решение № 0794/14.03.2016 г. на Кмета на О. В, установяващ в тежест на [фирма] задължения за данък върху недвижимите имоти и такса битови отпадъци за 2010 г., 2011 г., 2012 г., 2013 г. и 2014 г. В касационната жалба се сочи отменителното основание по чл. 209, т. 3 АПК – неправилност на съдебното решение, като постановено в нарушение на материалния закон. На първо място са развити доводи относно погрешната преценка на съда, свързана с характера на част от имотите, които са квалифицирани като неподлежащи на облагане с ДНИ на основание чл. 10, ал. 3 ЗМДТ. На следващо място се твърди, че при представени едни и същи документи за доказване на факта по предоставяне на услугите по сметосъбиране, сметоизвозване, обезвреждане на битови отпадъци в депо и поддържане чистота на териториите за обществено ползване, съдебният състав за част от имотите е приел, че тези доказателства установяват престирането на услугите, докато за останалите имоти е изведен точно противоположния извод. В тази насока се твърди, че представените документи установяват предоставянето на посочените услуги от общината, поради което неправилно установените с ревизионния акт задължения за ТБО са отменени. Иска се отмяна на съдебното решение в оспорената част и потвърждаване изцяло на ревизионния акт, както и присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Подадена е касационна жалба и от [фирма], [населено място] против Решение № 121/31.01.2017 г., постановено по административно дело № 1050/2016 г. по описа на Административен съд – Варна, в частта, с която е отхвърлена жалбата на дружеството против ревизионния акт, по отношение на определените с него задължения за ТБО и лихви за периода 2010 г. – 2014 г., като се иска отмяна на решението в тази му част. Развити са доводи за необоснованост на съдебния акт, тъй като погрешно съдът бил приел, че дружеството не оспорва предоставянето на услугите, за които се заплаща тази такса относно имотите, които не са земеделски. Твърди се, че предоставянето на услугите не било доказано относно всички притежавани от дружеството имоти, а не само относно тези, които имат статут на земеделски земи.

Процесуален представител на [фирма] – адвокат Л. оспорва касационната жалба на Д. Д „Местни данъци и такси” при О. В и поддържа, подадената от него касационна жалба, с молба да бъде уважена по съображения, изложени в писмена защита, ведно с присъждане на разноски.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на жалбата на общината и неоснователност на касационната жалба на ревизираното дружество, поради което предлага оспореното съдебно решение да бъде отменено в съответната част, така, че да бъде отхвърлена изцяло жалбата против процесния ревизионен акт.

Върховният административен съд, състав на Първо отделение, намира подадените касационни жалби за процесуално допустими, като подадени от надлежни страни и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК.

Разгледани по същество, жалбата на Директора на Дирекция „Местни данъци и такси” при О. В се явява основателна, а жалбата на [фирма] е неоснователна.

Предмет на съдебна проверка пред първоинстанционния административен съд е ревизионен акт, с който в тежест на [фирма] са установени задължения за ДНИ и ТБО за периода 2010 г. - 2014 г. относно притежавани от дружеството имоти. Не е спорно обстоятелството, че имотите са собственост на дружеството, за придобиването на които са подадени декларации по чл. 14 ЗМДТ. Установено е също така, че за същите имоти е издаден Акт за установяване задължения по декларация № МД – АУ – 296/23.07.2014 г., с който са установени задължения, които попадат и в обхвата на ревизионния акт.

Административен съд – Варна е извършил правилна преценка относно валидността на ревизионния акт, като е отговорил мотивирано на всички възражения, поддържани от жалбоподателя в тази насока. Правилно е прието, че заповедта за възлагане на ревизия е издадена от компетентен орган, оправомощен за това с нарочна заповед на Директора на Дирекция „Местни данъци и такси”. Неоснователно се твърди, че само директорът на тази дирекция притежава компетентност да възлага ревизии. Съгласно чл. 4, ал. 1 и ал. 5 ЗМДТ, установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършва от служители на общинската администрация по реда на ДОПК, като ръководителят на звеното за местни приходи в съответната община упражнява правомощията на териториален директор на Националната агенция за приходите в тези производства. Регламентация на въпроса кой може да възлага извършването на ревизии се съдържа в чл. 112, ал. 2 ДОПК, като съгласно първата разписана възможност, това е органът по приходите, определен от териториалния директор. Буквалното тълкуване на цитираните норми сочи, че териториалният директор /в случая директорът на Д”МДТ”/ е органът, който предоставя правомощието за възлагане на ревизия на определени от него лица, а не, че само той може да възлага ревизии. Неоснователен е и доводът, че към дата на издаване на заповедта от 04.06.2015 г. нямало данни дали нейния издател е заемал длъжността директор на ДМДТ. Тежестта да се докаже обратното в случая принадлежи на този, който го твърди, тъй като тази заповед представлява официален документ, издаден от длъжностно лице в кръга на неговите правомощия, но такова оспорване и доказване не е извършено. Заповедта за възлагане на ревизията е редовно съобщена, с отбелязване на името и длъжността на лицето, получило съобщението, като и тук важи правилото, че ревизираното лице е следвало да докаже, че получателят не е служител в дружеството и няма връзка с него, което не е сторено в случая.

На следващо място, съдът правилно е отрекъл твърдяната частична нищожност на ревизионния акт, с оглед издадения преди него АУЗД, предвид разпоредбата на чл. 106, ал. 3 ДОПК, която позволява извършването на ревизия, независимо от издаването на АУЗД, включително когато същият е обжалван. В този смисъл не може да се приеме твърдението, че резултатите от предварителното установяване на задълженията за ДНИ и ТБО по реда на чл. 107 ДОПК били стабилизирани с издадения АУЗД. Не е налице и пречка за издаване на ревизионния акт по смисъла чл. 108, ал. 2 във връзка с чл. 109, ал. 1 ДОПК. За да е налице тази хипотеза, тоест да се приеме, че установените с АУЗД са окончателно установени, следва да са изпълнени едновременно две условия, а именно : срокът по чл. 109 ДОПК за образуване на ревизионното производство да е изтекъл и да не е издаден ревизионен акт. В случая не са налице и двете предпоставки, тъй като е издаден ревизионен акт, а периодът за който са установени задълженията е от 2010 г. до 2014 г. включително, декларациите по чл. 14 ЗМДТ са подадени в същия този период, като ревизионното производство е започнало през 2015 г. тоест в срока по чл. 109, ал. 1 ДОПК.

Относно преценката за материалната законосъобразност и обоснованост на ревизионния акт, настоящата съдебна инстанция достигна до следните правни изводи :

Жалбата против ревизионния акт относно установените задължения за ДНИ и ТБО за имотите, описани в т. 1, т. 2 и т. 4 от съдебното решение е отхвърлена като неоснователна по съображения, които се споделят от касационния съд. За тези имоти, за които няма спор, че подлежат на облагане с данък съгласно чл. 10, ал. 1 ЗМДТ, тъй като са урбанизирани, в настоящото производство ревизираното дружество оспорва само установените задължения за такса битови отпадъци, като твърди, че представените от общината документи не доказвали предоставянето на услугите по сметосъбиране и сметоизвозване, поддържане чистотата на териториите за обществено ползване и обезвреждане на отпадъците в депо. Този довод е неоснователен, респективно оспореното решение в тази му част е правилно и следва да бъде оставено в сила. Представени са заповеди на Кмета на О. В, с които са определени границите на районите, в които за периода 2010 г. – 2014 г. общината е организирала тези услуги, като не е имало спор, че посочените три имота попадат в тези райони. В тези заповеди е регламентирана и честота на сметоизвозването, видовете и количеството на средствата за изхвърляне на отпадъците. Представени са и договорът, сключен между О. В със сметопочистващата фирма, анекси към него; договор за ползване на депото в [населено място]; договор между О. А и [фирма] за експлоатиране на депото и други документи, които установяват предоставянето на услугите по чл. 62 ЗМДТ. Съгласно чл. 62 ЗМДТ таксата се заплаща за услугите по събирането, извозването и обезвреждането в депа или други съоръжения на битовите отпадъци, както и за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места, като размерът на таксата се определя за всяка услуга поотделно. По силата на чл. 63 ЗМДТ за имоти, намиращи се извън районите, в които общината е организирала събиране и извозване на битови отпадъци, се събира такса за ползване на депо за битови отпадъци и/или за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване като границите на районите и видът на предлаганите услуги по чл. 62 в съответния район, както и честотата на сметоизвозване се определят със заповед на кмета на общината и се обявяват публично до 31 октомври на предходната година. Случаите, в които не се събира ТБО по отделни компоненти са определени в чл. 71 ЗМДТ и това са: 1. такса за сметосъбиране и сметоизвозване, когато услугата не се предоставя от общината или ако имотът не се ползва през цялата година и е подадена декларация по образец от собственика или ползвателя до края на предходната година в общината по местонахождението на имота; 2. такса за поддържане чистотата на териториите за обществено ползване - когато услугата не се предоставя от общината; 3. такса за обезвреждане на битовите отпадъци и поддържане на депа за битови отпадъци и други съоръжения за обезвреждане на битови отпадъци - когато няма такива.

След като в случая, при спазване на законовите изисквания общинският съвет и кметът на общината са определили териториалния обхват на предоставяне на услугите, видовия им обхват, честотата на предоставяне и е доказано престирането им в район, в който са разположени имотите, то следва изводът, че установените с ревизионния акт задължения за ТБО за посочените три имота са правилно определени. Съдът е извършил проверка и относно точния размер на ТБО, съобразен с приложенията към всяка от наредбите за определяне и администриране на местни такси и цени на услуги на територията на О. В, действащи през процесния период и с решенията на общинския съвет, определящи конкретните параметри.

При същите представени доказателства от страна на ответника, относно останалите имоти, съдът е възприел точно обратния извод относно дължимостта на такса битови отпадъци. Приел е, че гореописаните документи са индиция, че общината е предприела действия по обезпечаване изпълнението на услугите по чл. 62 ЗМДТ, но не доказвали реалното им предоставяне, поради което отменил ревизионния акт в тази му част. С оглед изложените по-горе мотиви, решението в тази част се явява неправилно, поради което следва да се отмени, вместо което да се постанови друго, с което да се отхвърли жалбата на [фирма] против ревизионния акт, относно установените с него задължения за ТБО /главници и лихви/ за имотите, за които е отменен от съда.

Несъответни на приложимите разпоредби са и изводите, възприети от Административен съд – Варна досежно характера на имотите по т. 3, т. 5 и т. 7 от решението, които погрешно е квалифицирал като земеделски, респективно попадащи под хипотезата на чл. 10, ал. 3 ЗМДТ. За да достигне до този извод, съдът е акцентирал на отсъствието на Подробен устройствен план, съгласно който имотите да имат отредено предназначение по чл. 8, ал. 1 ЗУТ, както и с обстоятелството, че предназначението им не е променено по реда на специалния закон. Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗМДТ, която определя подлежащите на облагане имоти, обаче регламентира две хипотези, като съдът е анализирал отсъствието само на втората хипотеза. Не е анализирал първата, за наличието на която, от съществено значение е установеното за тези имоти, а именно, че същите попадат в територия, предмет на Общ устройствен план на О. В, съгласно който се намират в смесена многофункционална устройствена зона. В разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗМДТ изрично е регламентирано, че на облагане с данък подлежат поземлените имоти, които се намират в строителните граници на населените места и селищните образувания. Според легалното определение, съдържащо се в § 5, т. 6 от ДР на ЗУТ, „територия на населено място" е селищната територия, обхваната от границите му, определени с устройствен план. Това определение, както и анализът на нормите, съдържащи се в Глава шеста, Раздел ІІ „Общи устройствени планове” на ЗУТ, особено с оглед обхватът на териториите, за които се разработва ОУП съгласно чл. 105 ЗУТ, водят до извода, че имотите, включени в обхвата на ОУП и намиращи се в смесена многофункционална устройствена зона, се намират в строителните граници на населеното място, тоест са в урбанизирани територии. Процесните имоти не могат да се квалифицират като земеделски земи и по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ, тъй като не отговарят на разписаните в тази норма условия, които следва да са налице кумулативно, а имено : да са предназначени за земеделско производство; да не се намират в границите на урбанизираните територии, определени с ПУП, или околовръстен полигон; не са включени в горския фонд; не са застроени със сгради на промишлени или други стопански предприятия, почивни или здравни заведения, религиозни общности или други обществени организации, нито представляват дворове или складови помещения към такива сгради. Няма спор в случая, че имотите не са предназначени за земеделско производство и са застроени с административни, производствени или стопански сгради.

Предвид изложените мотиви, решението в частта, с която съдът е отменил изцяло или частично ревизионния акт относно установените с него задължения за данък върху недвижимите имоти, прилагайки разпоредбата на чл. 10, ал. 3 ЗМДТ, е постановено при неправилно приложение на материалния закон и следва да се отмени, като вместо него се постанови друго, с което се отхвърли жалбата против ревизионния акт в тази му част.

При този изход на спора, на отмяна подлежи съдебното решение и в частта на присъдените разноски. Основателно е искането на процесуалния представител на Директора на Дирекция „Местни данъци и такси” при О. В, за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което на основание разпоредбата на чл. 161, ал. 1 ДОПК се дължи за всяка съдебна инстанция и следва да се определи съобразно отхвърлената част от жалбата против ревизионния акт. Това възнаграждение, изчислено съгласно чл. 8, т. 5 от Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е в размер на 7 015, 75 лева за една съдебна инстанция или 14 031, 50 лева общо.

Воден от горното, Върховният административен съд, състав на Първо отделение РЕШИ: [номер] [номер] [номер] [номер] [номер] [номер] [номер]

[номер]

[номер]

[номер]

[номер]

[номер]

[номер]