чл. 208 и сл. от Административно процесуалния кодекс (АПК) .

Образувано е по касационна жалба на заместник-министъра на здравеопазването, подадена чрез процесуалния му представител юрк. Г., срещу решение № 2686 от 17.04.2015 г.

на Административен съд София - град, постановено по административно дело № 971/2015 г., с което по жалба на Д. П. Г. е отменена негова заповед №РД-18-54/12.12.2014 г.

Касаторът оспорва решението като неправило и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон, по подробно изложени в касационната жалба съображения. Иска да бъде отменено и спорът да бъде решен по същество.

Ответникът – Д. П. Г., чрез процесуалния си представител оспорва, касационната жалба като неоснователна. Счита, че постановеното решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на направените разноски пред настоящата инстанция съгласно представения списък по чл. 80 от ГПК.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано становище за неоснователност на жалбата.

Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна.

За да постанови обжалвания съдебен акт, първоинстанционният съд е приел за установено от фактическа страна, че с оспорената заповед заместник-министърът на здравеопазването е отказал да признае професионална квалификация "магистър фармацевт" на Д. П. Г.. Като правно основание за издаването на заповедта са посочени разпоредбите на чл. 84, ал. 4 във вр. с § 3а

, ал. 1 от ЗППК (ЗАКОН ЗА ПРИЗНАВАНЕ НА ПРОФЕСИОНАЛНИ КВАЛИФИКАЦИИ) (З.) и предложението на комисията, а като фактически основания за отказа са възприетите конкретни несъответствия между продължителността и съдържанието на преминатото обучение в У. и изискванията за придобиване на същата професионална квалификация съгласно действащата нормативна уредба в Р. Б.

От представената по делото административна преписка, съдът е установил, че от Г. са изискани документи, като в указания срок същият е представил копие на справка №14-23/2425 от 11.12.2013 г. относно формата на обучение, с превод на български език, копие на справка №14/1623 от 14.06.2010 г. относно положените държавни изпити, придружена с превод на български език, академична справка с превод на български език. Въпреки, че документите са били приобщени към административната преписка, същите на са били обсъдени в пълнота от административния орган, с което е допуснато съществено нарушение на административно производствените правила, водещо до ограничаване на правата на заявителя.

От друга страна, съдът е установил, че административният орган не е спазил принципа на служебното начало, съгласно разпоредбата на чл. 9 и чл. 36 АПК. Същият е следвало да проведе и приключи производството пред него, като събере всички необходими доказателства и когато няма искане от заинтересованите лица. В настоящия случай съдът е констатирал, че заместник-министъра се е произнесъл, без да бъдат изяснени всички факти и обстоятелства от значение за случая. Преценката за съответствието на преминато в трета държава членка обучение с националния стандарт, съответно за признаването на придобита в трета държава професионална квалификация, следва да се извършва за всеки конкретен случай при съобразяване на всички релевантни факти. С оглед представените по делото доказателства първоинстанционният съд е направил извод, че част от учебните дисциплини са включени в други такива или са изучавани в рамките на по – общи предмети. В контекста на изложеното е приел, че административния акт е издаден единствено на базата на механично сравнение на учебните дисциплини и хорариума съгласно предоставената от Тернополски държавен медицински университет „И.Я.Г.“, У., справка и единните държавни изисквани. Съдът е изложил доводи, че не е обсъдено дали при преминаването на стаж за допълнително обучение по учебните дисциплини, които не са изучавани или са изучавани в недостатъчен обем и съдържание, както и при полагане на изпити и/или провеждане на съответния стаж, би могло да се компенсира установеното несъответствие и съответно да се обуслови друг правен резултат при разглеждане на заявлението на жалбоподателя.

В конкретния случай отказът е постановен, като е констатирано само, че са налице несъответствия с нормативните изисквания за упражняване на професията „магистър – фармацевт“ в Р. Б и тъй като са много значителни не могат да бъдат компенсирани чрез полагане на изпит за признаване на правоспособност или преминаване на стаж за приспособяване. Разпоредбата на чл. 29 З.

, предвижда конкретните компенсационни мерки и условията, при които да се предоставят, като дава възможност на органа по признаване да изиска или не компенсация за несъответствията в обучението.

Съдът е направил извод, че при направените констатации относно несъответствията в обучението на заявителя, комисията е следвало да предложи на органа предоставянето на компенсационни мерки, предвидени в чл. 83, ал. 1 във вр. с чл. 29, ал. 1от З., както и §3а и § 3б, ал. 1 ДР на З.

. Други мотиви за отказа не са изложени от Комисията. Неспазването на задължението по чл. 83, ал. 1

З. от страна на комисията не освобождава административният орган при направените констатации за несъответствие по смисъла на чл. 29, ал. 2

З. да приложи заместващите такива мерки, които веднъж въведени и възприети в националното законодателство са задължителни за държавата-членка, респективно за органите по признаване на професионални квалификации.

Съдът е приел, че заместник-министърът на здравеопазването се е позовал единствено на разпоредбата на §3а от З., но не е изложил доводи за отказа си да предложи на заявителя преминаването на стаж за приспособяване или явяване на изпит за правоспособност, с което е постановил незаконосъобразен акт.

Въз основа на така установените факти съдът е приел от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона форма, но в нарушение на административно производствените правила. С оглед изложеното съдът е отменил заповедта, като незаконосъобразна и е върнал преписката за ново произнасяне.

Решението е правилно.

Признаването на професионални квалификации за упражняване на регулирана професия на територията на Р. Б се извършва по реда на

З.

, доколкото друго не е предвидено в специален закон или в правото на Европейската общност (А..:

чл. 9

). Нормата на

чл. 5, ал. 2 от с. з.

предписва, че признаването на професионални квалификации се извършва в съответствие с минималните квалификационни изисквания за упражняване на тези професии, съгласно

Директива 2005/36/ЕО

на Европейския парламент и на Съвета относно признаването на професионалните квалификации.

Видно от формулираните в общите положения предмет и цели

З.

съдържа правната рамка на условията и реда за признаване на професионални квалификации, придобити в други държави членки и в трети държави, с цел достъп и упражняване в Р. Б на регулирани професии, доколкото друго не е предвидено в специален закон или в правото на Европейската общност. Анализът на нормите в разглежданата област (общностни и национални) сочи на стремеж към облекчаване свободата на движение на хора в рамките на Европейския съюз, поради което приложимите към спора разпоредби от вътрешния правопорядък следва да се тълкуват и прилагат именно в тази насока.

Законът за признаване на професионални квалификации възпроизвежда в

чл. 29

и

чл. 30

разпоредбите на посочените параграфи 1 и 2 на

чл. 14 от Директива 2005/36/ЕО.

Следователно законодателят възприема предложеното от Директивата разрешение за въвеждане на компенсационни мерки за преодоляване на несъответствието между удостоверените от молителите придобити професионални квалификации и изискванията за тях, установени в българското право. Това определя тълкуването на законовите норми да се извършва при съобразяване на съдържанието на съответните текстове на Директивата, при което се преодолява външното противоречие между разпоредбите на

чл. 29

и

чл. 30

З. относно наличието на възможност за органа по признаване по своя преценка, при установяване на съществено различно съдържание на обучението, да предостави на молителя възможност за избор между стаж за приспособяване и изпит за признаване на правоспособност.

В настоящия случай, както правилно е установил първоинстанционният съд, административния орган не е събрал всички необходими доказателства, нито е обсъдил в пълнота представените от заявителя документи, с което е допуснал съществено нарушение на административно производствените правила.

Съгласно чл. 29, ал. 1 З. органът по признаване може да изиска от заявителя да премине стаж за приспособяване с продължителност до три години или да положи изпит за признаване на правоспособност. Внимателният прочит на разпоредбата на чл. 29 З., предвиждаща конкретните компенсационни мерки и условията при които да се предоставят, разкрива предоставена възможност на органа по признаване да изиска или не компенсация за несъответствията в обучението. В конкретния случай министърът изрично е посочил в акта си, че не предлага компенсационни мерки, защото несъответствията са много значителни. Съгласно чл. 83, ал. 1 З., когато доказателствата за професионална квалификация имат съществени несъответствия с изискванията на този закон, в какъвто смисъл е била направената от комисията констатация, последната предлага на органа по признаване да предостави на заявителя възможност да премине стаж за приспособяване или да се яви на изпит за признаване на правоспособност. Разпоредбата на чл. 83, ал. 1 З. обаче следва да се тълкува във връзка с чл. 24, ал. 2, т. 7, чл. 29, ал. 1 и чл. 31, ал. 2, т. 1 с. з. В този контекст, цитираната правна възможност се отнася само до лица, придобили специалност в областта на здравеопазването в държава - членка или притежаващи доказателства за професионална квалификация, издадени в трета държава по смисъла и при условията на § 3 от ДР на З., в чиито категории не попада жаблоподателят, Това е така, защото е необходимо притежателят на доказателството за професионална квалификация, издадено в трета държава на гражданин на държава - членка, да има три години професионален опит по съответната професия на територията на държавата - членка, която е признала доказателството му за професионална квалификация в съответствие с минималните квалификационни изисквания на Директива 2005/36/ЕО. Независимо от горното обаче Г. отговаря на условието по § 3б ДР на З. - обучението му е започнало преди и да е завършило след 1.01.2007 г., следователно би могъл да претендира прилагането на предвидените в §3б ДР на закона компенсационнни мерки.

Изброяването на констатираните несъответствия в обучението на заявителката с националните стандарти не е достатъчно да мотивира отказа по чл. 84, ал. 4 З., при отсъствие на съображения за неприлагане на предвидените в закона компенсационни мерки. С оглед изложеното е правилен изводът на първоинстанционния съд, че не са изложени мотиви при постановяване на административния акт, с което е допуснато съществено нарушение на административно производствените правила.

Правилно е установено от съда, че са налице всички предпоставки и административният орган е следвало да приложи разпоредбата на §3б от З..

Ето защо първоинстанционният съд правилно е счел, че след като административният орган не е предложил на Д. П. Г. възможност да премине стаж за приспособяване или да се яви на изпит за признаване на правоспособност и след като не е изложил съображения защо компенсеционните мерки не следва да се прилагат в случая, същият е допуснал нарушение на закона и е постановил незаконосъобразен индивидуален административен акт.

При тези фактически и правни обстоятелства, настоящата инстанция намира, че следва да бъдат споделени изводите на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на оспорената заповед.

Предвид изложеното и след направената проверка по реда на

чл. 218, ал. 2 АПК

настоящата инстанция констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо и правилно, поради което и на основание

чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК

следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора претенцията на ответната страна за присъждане на съдебни разноски е основателна, като своевременно направена и доказана и следва да бъде уважена, като в полза на Д. П. Г. бъдат присъдени направените по делото разноски в размер на 750(седемстотин и петдесет) лева - платено адвокатско възнаграждение.

Воден от изложеното и на основание

чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК

, Върховният административен съд, състав на седмо отделение

РЕШИ :

ОСТАВЯ В СИЛА

решение № 2686 от 17.04.2015 г., постановено по административно дело № 971/2015 г.

на Административен съд София - град.

ОСЪЖДА Министерство на здравеопазването да заплати на Д. П. Г. от [населено място], [община], обл. П., [улица], сумата от 750 (седемстотин и петдесет) лева, представляваща разноски по делото.

Решението е окончателно.

Особено мнение: