ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1287
гр. София, 18.03.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Мария Иванова
Членове:Даниела Стоянова
Таня Орешарова
като разгледа докладваното от Д. С. К. гражданско дело № 20248002102599 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „О. Б. БАНКА“ АД (като правоприемник на „СИБАНК“ ЕАД), срещу въззивно решение № 48 от 19.02.2024 г., постановено по в. т. д. № 606/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което след отмяна на решение № 79 от 17.07.2023 г., постановено по т. д. № 203/2021 г. по описа на Окръжен съд – Добрич, като краен резултат е отхвърлен предявеният от „О. Б. БАНКА“ АД срещу Д. И. Д., Й. Н. Д. и Д. И. И., иск за обявяване на относителна недействителност на увреждаща сделка, сключена от длъжника Д. И. Д. и съпруга – недлъжник Й. Н. Д. за прехвърляне срещу задължение за издръжка и гледане, поето от непълнолетния Д. И. И. със съгласие на майка му, на притежавани от тях в бездялова съпружеска имуществена общност права на собственост върху конкретно описани в решението четири недвижими имота, основан на твърдения за знание както на прехвърлителите, така и на низходящия приобретател за увреждащия характер на възмездното разпореждане с неделима имуществена семейна общност, на основание чл. 135, ал. 2, вр. ал. 1 ЗЗД.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ „Следва ли при изследване наличието на предпоставката възмездност на сделка при оспорването й по реда на чл. 135 ЗЗД, съдът да формира изводите си за правната същност на конкретния прехвърлителен ненаименован договор за прехвърляне на имоти срещу задължение за издръжка и гледане като възмезден, единствено на общоприети характеристики с оглед добилото гражданственост негово съдържание, без да обследва конкретно изпълнението на насрещните престации по договора или ако такива липсват или са невъзможни, следва да приеме безвъзмезден характер на оспорваната сделка?“; 2/ „Следва ли при иск по чл. 135 ЗЗД по отношение на прехвърлени с договор за прехвърляне на недвижими имоти срещу задължение за гледане и издръжка недвижими имоти, съдът да изследва наличие на знание за увреждане на кредитора у приобретателя на имотите към момента на подписване на договора от непълнолетен приобретател и законният му представител в случай, че от доказателствата по делото е видно, че към момента на сключване на договора, такава престация е невъзможна и в процесния договор не е указано отложена ли е и ако е отложена, за какъв период от време?“; 3/ „Следва ли при иск по чл. 135 ЗЗД да се преценява като възмезден, оспорен договор за прехвърляне на недвижими имоти срещу задължение за издръжка и гледане, ако към датата на сключването му и в средносрочен план /до приключване на устните състезания/ не се изпълнява насрещна престация за гледане и издръжка и в договора не е указано отложена ли е и ако е отложена, за какъв период от време?“; 4/ „При оборване на презумпцията за знание по чл. 135, ал. 2 ЗЗД когато ответникът приобретател по договор за прехвърляне на собственост срещу задължение за издръжка и гледане е непълнолетно лице и прехвърлителите са негови роднини по права линия, чие знание/незнание следва да бъде предмет на доказване – на непълнолетния приобретател, на неговия попечител, или и на двамата?“; 5/ „За да се приеме за оборена само с косвени доказателства презумпцията за знание у страна по договор, необходимо ли е тези косвени доказателства, в своята взаимна връзка и при спазване правилата на логиката, изцяло и напълно да изключват вероятността за наличие на знание или е достатъчно само да пораждат съмнение?“ – по поставения въпрос се твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в с решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на IV г. о., решение № 198 от 10.08.2014 г. по гр. д. № 5252/2014 г. на IV г. о., решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на IV г. о., решение № 31 от 09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. на III г. о. и решение № 223 от 16.11.2016 г. по гр. д. № 1626/2016 г. на I г. о.; 6/ „Следва ли съдът, разглеждащ Павлов иск с ответник непълнолетен приобретател на недвижим имот по договор за прехвърляне на собственост срещу задължение за издръжка и гледане, при преценка относно възмездността на договора (от значение за нуждата от доказване знанието за увреждане у приобретателя по Павловия иск) и при тълкуване действителната воля на страните по атакувА.та сделка да събрази: а) както формалната, така също и обективната невъзможност на непълнолетния приобретател да започне да предоставя издръжка и гледане на своите баба и дядо; б) липсата на уговорка за отлагане/отсрочване на тази дължима престация във времето; в) липсата на уговорка за нейното изпълнение чрез законния представител на приобретателя или чрез трето лице; г) в тази връзка следва ли при преценка на възмездността на същия този договор да отчете и обстоятелството, че в кратък срок след сключването му, отчуждителите са се отказали от правото на ползване върху имота, което обичайно при този тип договори отчуждителите запазват за себе си и което е единствената гаранция за възможността на отчуждителите за ефективна (вкл. и съдебна) тяхна защита при евентуално бъдещо неизпълнение на задължението на приобретателя да им осигурява издръжка и гледане, както и евентуалното отчуждаване на имота от приобретателя?“ – сочи се противоречие с решение № 133 от 21.06.2019 г. по гр. д. № 2918/2018 г. и решение № 70 от 26.06.2019 г. по гр. д. № 1785/2018 г., и двете на III г. о. на ВКС. Във връзка с формулираните въпроси касаторът поддържа и наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и това по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответникът по жалбата Д. И. И., чрез адв. Е. Т., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.
Ответниците Д. И. Д. и Й. Н. Д. не са взели становище по жалбата в срока за отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна стрА., в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.
В обжалваното решение въззивният състав е установил като безспорни следните обстоятелства: банката – ищец се легитимира като кредитор въз основа на договор за банков кредит от 28.12.2016 г. и договор за банков кредит от 11.01.2018 г., сключени със „Земеделие БГ“ ЕООД, в качеството му на кредитополучател, с едноличен собственик на капитала И. Д. И.; наред с търговеца, като съдлъжници, отговорност за връщане на кредита са поели управителя И. Д. И. и баща му Д. И. Д., като за обезпечение на първия кредит са учредени ипотеки върху имоти, притежавани от дружеството и от родителите на управителя Д. и Й. Д.и; вторият кредит е бил обезпечен със залог върху вземанията за субсидии на кредитополучателя; между страните по кредита са постигнати допълнителни споразумения с анекс № 1 от 19.12.2017 г. и анекс № 1 от 15.01.2019 г., съдържащи уговорки за промени на условия по кредита за оборотни средства, с включена клауза за револвиране; за изискуемите задължения по договорите за кредит, кредиторът се е снабдил със заповеди за изпълнение срещу солидарните длъжници и изпълнителни листи, съответно от 27.09.2019 г. и 31.01.2020 г., които са присъединени за изпълнение по вече образувано от същия взискател изпълнително дело № 687/2019 г. по описа на ЧСИ Л. Т.; на 17.01.2019 г. е извършена разпоредителна сделка с нотариален акт за договор за издръжка и гледане, сключена между Д. И. Д. и Й. Н. Д. от една страна, и Д. И. И., действащ чрез своята майка и законен представител А. Д. И., от друга стрА., по силата на който е прехвърлена срещу задължението за издръжка и гледане, притежавА.та в режим на съпружеска общност гола собственост (обременена със запазени права на ползване от прехвърлителите) върху четири конкретно описани недвижими имота, находящи се в гр. Б. и в с. Д; праводателите по сделката са баба и дядо на правоприемника Д. И., син на И. Д. И. и А. Д. И., между които е бил сключен граждански брак, прекратен по взаимно съгласие с влязло в сила решение от 08.10.2012 г., като родителските права по отношение на двете родени от брака деца са предоставени на майката и е определен режим на личен контакт на бащата, който е задължен за заплаща издръжка за тях и за бившата съпруга и са разпределени имуществата, придобити по време на брака; праводателите по договора за издръжка и гледане са извършили отказ от учредено вещно право на ползване върху имотите, предмет на договора, на основание чл. 100 ЗС, видно от нотариално заверена декларация от 07.02.2020 г.
По отношение на исковата претенция спрямо ответницата Й. Д., въззивният съд е съобразил признанията на самия ищец, че тази ответница се е задължила само като учредител на вещно обезпечение върху имот, различен от тези, предмет на процесната сделка, но не е поемала лично задължение по предоставените на търговеца кредити. Съобразно горното, е формирал извод, че извършените от нея сделки, с което и да е от имуществените й права, различни от ипотекираната собственост, не може да засегнат пряко или косвено интересите на банката. Съобразил се е с указанията в ТР № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС за тълкуване на естеството на Павловия иск и последиците от упражняването му срещу съпрузи – недлъжници, участвали в увреждащо кредитор съвместно разпореждане със съпружеска имуществена общност. Изложил е мотиви, че в случая не е налице първата от общите предпоставки на Павловия иск, респективно и пасивната материално-правна легитимация на съпругата – недлъжник да отговаря за извършеното разпореждане със собствената й част от имуществената общност, която не е служила на кредитора за общо обезпечение по смисъла на чл. 133 ЗЗД. При тези съображения е приел, че претенцията, предявена срещу Й. Д. за обявяване на относителната недействителност на разпоредителната сделка за притежавани от нея 1/2 идеални части от четирите имота, предмет на предявения от банката иск, е неоснователна и следва да се отхвърли без да се разглеждат други предпоставки.
Въззивният състав е намерил още, че макар да е обозначил в исковата си молба извършената от съпрузите сделка като „дарение“, самият кредитор е обосновал, че търпи увреждане поради алеаторността на престацията на „надарения“ и се е позовал на общо знание на ответниците за увреждащия характер на нееквивалентна размяна (вместо пазарна стойност на недвижими имоти, взискателят заварва при изпълнение само вземане за престация за продължителна издръжка и гледане на прехвърлителя). Приел е, че въпреки невярната квалификация, ищецът е основал Павловия иск на хипотеза на възмездно разпореждане между родственици, чиято недобросъвестност се предполага (чл. 135, ал. 2 ЗЗД), в който смисъл са и твърденията, поддържани и в становището по отговорите по иска в първата инстанция и по въззивните жалби, както и в уточнените изрично по искане на въззивния съд твърдения за знанието на определени обстоятелства от участниците в процесната сделка. С оглед обоснованата хипотеза на относителна недействителност, която имплицитно предпоставя липса на основание за абсолютна нищожност, въззивната инстанция е преценила, че не може да изследва валидността на договарянето поради липса на съгласие, липса на основание, невъзможен предмет и симулативност на сделката, без да накърни принципа на диспозитивното начало. В конкретния случай при извършения служебен контрол не е и установила друга порочност, която да следва директно от сключения договор за поемане на задължение за грижа и издръжка. Затова и е приела разпореждането с притежаваната от солидарния длъжник Д. 1/2 ид. част от правото на собственост върху прехвърлените имоти за действително. Въззивният съд е преценил, че „замяната“ на известни и лесно установими към момента на поемането на задълженията към банката (която несъмнено проучва платежоспособност на длъжниците си като търговец) недвижимости, придобити много преди договарянето на солидарната отговорност на Д., с неликвидна поради строго личен характер и алеаторна стойност престация за продължителна грижа и издръжка, несъмнено представлява обективно влошаване на възможността на кредитор да събере парично притезание, а това е достатъчно за да се приеме за установен обективно увреждащ характер на сделката, като предпоставка за потестативното право по Павловия иск (в който смисъл се е позовал на конкретна практика на ВКС). Установил е още, че в случая нито едно от остА.лите обезпечения не е било учредено като изключително, така че да ограничи правото на взискателя по чл. 133 ЗЗД, поради което е намерил за неоснователни доводите за „свръхобезпеченост“ на кредитора и липса на засягане на правото му на принудително удовлетворяване с разпореждане, което засяга значителна част от налични „свободни“ активи на солидарния длъжник. От изслушаната в първата инстанция експертиза е посочил, че въпреки значителните постъпления от провеждано принудително изпълнение, включително насочено първоначално върху заложени вземания и ипотекирани имоти, към 10.05.2023 г. изпълняемите задължения по един от двата процесни кредита все още не са погасени. В тази връзка е изложил съображения, че докато не отпадне правото на принудително изпълнение, в който и да е от издадените на кредитора изпълнителни листи, взискателят има право да го упражнява, за да съхранява възможностите си за принуда, наред с други взискатели, които биха имали или вече имат претенции върху същите имоти. Поради изложеното, наличието на други способи върху движими вещи и възбрани върху имоти в полза на същия взискател, както и вече заварено обременяване на имотите, предмет на спорната сделка с претенции на трети лица, не е преценил да могат да променят извода за обективното увреждане.
Като спорни обстоятелства по делото въззивната инстанция е посочила субективното отношение на участващите в сделката страни и конкретно знанието им за обстоятелствата относно наличие на поетите от Д. задължения към банката по двата търговски кредита, ползвани от предприятието на неговия син – баща на непълнолетния приобретател И..
Спрямо твърдението на банката, че като солидарен длъжник Д. е участвал не само в самото договаряне на двата кредита, но и в последващо съглашение, с което на 15.01.2019 г. банката е предоставила отстъпки на длъжниците поради влошени финансови параметри на предприятието, въззивният съд е посочил, че самото съдържание на анекса не съдържа подобни данни, а с него е фиксиран само лимит на разрешения за ползване до края на 2019 г. овъдрафт (600 000 лв.), съвпадащ с вече уговорен такъв в предходен анекс и опции за евентуалното му ново ежегодно револвиране, като са предоговорени само дадените обезпечения. При съпоставка с отправена до солидарния длъжник покана за плащане с предупреждение за предсрочна изискуемост, връчена на 13.09.2019 г., и заповедта за изпълнение, издадена по този кредит, е констатирал, че забава е била допусната едва от 21.07.2019 г. При тези данни е обосновал извод, че към момента на разпореждането в началото на 2019 г., солидарният длъжник може да не знаел конкретно за предстоящо неизпълнение, но несъмнено е знаел поне за съществуването на своето револвирано задължение за главница и текущо изискуеми дължими лихви. В тази връзка е приел за установена първата от субективните предпоставки, тъй като дори и да е бил уверен, че предприятието – кредитополучател обслужва кредита, евентуално че дадените обезпечения ще са достатъчни да гарантират интереса на кредитора, то е преценил тази субективна увереност на длъжника – прехвърлител като ирелевантна тогава, когато рискът от увреждане на кредитора обективно е настъпил.
По отношение на презумпцията на знание по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, въззивният състав е посочил, че въпреки пряката родствена биологична връзка между длъжника и приобретателя И., негов внук, по делото са налице доказателства за фактически обстоятелства, които опровергават възможността, информацията за отговорността на солидарния длъжник да е достигнала било до непълнолетния към момента на сключване на договора И., било до неговата майка, дала съгласието си за договореното придобиване. Констатирал е, че видно от представените справки за местожителство на приобретателя, още от раждането си през 2002 г. до 2013 г. детето е живяло със своята майка на един и същ адрес в гр. Б., а след развода на родителите в рамките на три години до 2016 г. е пребивавало в с. К., след което и понастоящем те живеят в гр. Д.. Данните за отделянето на домакинството на вече разведената майка и детето от това на бившия й съпруг и неговите роднини, останали ли в гр. Б., е намерил да се потвърждават от показанията на С. И. (приятелка на майката на приобретателя). Доколкото приятелството помежду им е основано именно на близките контакти на децата им, въззивният съд е посочил, че свидетелката има лични възприятия именно за ежедневието на непълнолетния И. и майка му. Установил е посоченото от свидетелката, че Д. не е поддържала отношения с бившия си съпруг, тъй като още преди развода той вече очаквал дете от друга жена; само децата инцидентно посещавали дядото и бабата при покани за специални поводи, но майката била обидена и не поддържала контакти с бившите свекър и свекърва; единственият случай, който Д. била обсъдила с приятелката си, бил изненадващото за нея предложение да прехвърлят недвижимите имоти по процесната сделка; майката на непълнолетния Д. споделила, че очаквала още при развода децата от брака да получат имоти от бабата и дядото, но тъй като тогава те отказали, а сега сами я потърсили, за да отиде при нотариус за прехвърлянето, предположила, че причината за промяната на съгласието им е влошеното здраве на сина им – боледуващ от злокачествено онкологично заболяване.
В подкрепа на ограничените контакти на бабата и дядото с внука им, въззивният съд е преценил и показанията на близкия приятел на семейството В. Й., съученик на сина им. От същите е установил, че той също потвърждава прекъсването на контактите между разведените родители и отделяне на домакинствата им в различни градове; след развода И. И. е заживял с ново семейство в гр. В., където се провеждало и специализираното лечение на онкологичното му заболяване; по този повод свидетелят лично възприел притесненията на родителите за лошите перспективи на заболяването, но родителите не коментирали планове за поемане на търговията, нито някакви имуществени намерения, а само страховете си за най-лошия вариант. С оглед установеното по делото, че този свидетел упражнява търговска дейност и е обявил пряк интерес от придобиване на правата на кредитора, съставът на въззивната инстанция е намерил, че това поведение на свидетеля не изключва възможностите му като близък приятел на И. И. да е възприел лично всички обстоятелства за отношения в семейството, за които свидетелства. Изложил е съображения, че и двамата свидетели независимо описват липсващи контакти между бившата снаха и родителите на бивш съпруг, които обстоятелства съответстват на естествено отчуждение на самотната майка, отглеждаща в новото си домакинство предоставените й след развода две деца, от ежедневието на биологичния баща. Посочените отношения на трайна липса не само на близко, но и на каквото и да е формално общуване с бившия съпруг и с неговите възходящи, е преценил като достатъчни за опровергаване презумпцията за наличие на знание на майката за каквито и да са имуществени отношения в роднинския кръг на бившия съпруг. От друга страна въззивният съд е намерил, че и съхранените отношения само между внуците и дядото и бабата по бащина линия като интензитет и вид са недостатъчни да осигурят самостоятелен източник на информация относно задлъжнялостта на семейството. Приел е, че епизодичните срещи по повод семейни чествания и празници не биха могли да поддържат интензитет на връзка между прехвърлителите и техния внук, като към 2019 г. детето е в новата социална среда в друг град и под въздействие само на огорчената майка. В тази връзка е формирал извод, че не може да приложи оборената презумпция за знание за увреждането по отношение на непълнолетния приобретател Д. И. И., който е изявил волята си за сключването на сделката, като част от фактическия състав на договарянето. Отделно от горното е намерил, че тезата на ответниците за липса на знание е и житейски достоверна поради диагностицираното заболяване на сина им с неблагоприятна перспектива за лечение, което естествено може да провокира намерение на вече възрастните собственици да осигурят бъдещите си старини чрез алеаторен договор с най-големия внук, чието пълнолетие предстои и чиято съпричастност към бита им едва ли са можели да очакват без изрично обвързване.
Поради установената по делото липса на субективната предпоставка по отношение на приобретателя и далия съгласие родител, въззивният състав не е приел за възникнало потестативното право на ищеца и по отношение на разпореждането, извършено от длъжника Д. И. Д. с притежавА.та от него идеална част от съпружеската общност, като е намерил Павловия иск за неоснователен и в тази част.
При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Съображенията за това са следните:
Поставените от касатора в изложението първи, втори, трети и шести въпрос не са обуславящи решаващите изводи на съда и не съставляват общо основание за достъп до касация. Така както са формулирани, същите съдържат условието и се извеждат от становището на страната, заявено едва в касационната жалба, за липса на възмездност на процесния договор за издръжка и гледане, с оглед отсъствието според жалбоподателя на доказателства за полагани грижи и давана издръжка на прехвърлителите както за невъзможност такава да бъде предоставяна от непълнолетен приобретател. По същество въззивният съд в обжалваното решение не е приел за установени такива факти, като въведените с въпросите, съответно не е давал и правно разрешение на поставените от касатора питания в сочения от него смисъл. Напротив, съобразил се е с твърденията на самия ищец, изложени първоначално в исковата молба за претърпяно увреждане поради алеаторността на престацията на „надарения“, както и наличието на общо знание на ответниците за увреждащия характер на нееквивалентната размяна. С оглед тези твърдения на стрА.та, въззивният състав е приел, че ищецът основава претенцията си за относителна недействителност на хипотеза на възмездно разпореждане между родственици, чиято недобросъвестност се предполага (чл. 135, ал. 2 ЗЗД). За да обоснове този си извод, е съобразил, че в същия смисъл са и твърденията на жалбоподателя, поддържани и в хода на производството, в становището по отговорите по иска в първата инстанция и по въззивните жалби, както и в уточнените изрично по искане на въззивния съд твърдения за знанието на определени обстоятелства от участниците в процесната сделка. Ето защо, съдът се е произнесъл по заявените от ищеца факти, твърдения и заявен петитум и именно въз основа на тях е определил правната квалификация на иска, с оглед която е и неговото произнасяне. При тези мотиви в обжалваното решение, формулираните въпроси за отсъствието на възмездност на процесния договор и липсата на доказателства за полагА. грижа и издръжка спрямо прехвърлителите от непълноления приобретател са неотносими, не кореспондират с предмета на делото, с установеното по делото и с изводите на въззивния съд в обжалваното решение, с оглед което не могат да обосноват общо основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. съдът не дължи произнасяне по поддържаните допълнителни основания.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване и по четвъртия въпрос в изложението, касаещ оборването на презумпцията за знание по чл. 135, ал. 2 ЗЗД и по-конкретно при разпоредителна сделка като процесната, чие знание/незнание следва да бъде предмет на доказване – на непълнолетния приобретател, на законният му представител, с чието съгласие е действал, или и на двамата. Предпоставките за допускане на касационното обжалване във връзка с този въпрос не са налице на първо място с оглед на обстоятелството, че какъвто и отговор да се даде от касационната инстанция няма да се обоснове различен краен резултат. Това е така защото в процесният случай след анализ на доказателствата съдът е обосновал категоричен извод за оборване на презумпцията за знание както относно непълнолетния към датата на сделката приобретател, така и относно законния му представител – неговата майка, с чието съгласие последният е действал към релевантния момент. На следващо място така поставеният въпрос е привързан към оплакванията на касатора за неправилност на въззивното решение, доколкото съдът не е изследвал налице ли е било знание за увреждане на кредитора у непълнолетния приобретател, а само у неговата майка. Противно на тези оплаквания на страната обаче в обжалваното решение въззивният състав е обосновал извод, че от събраните по делото доказателства се опровергава възможността, информация за отговорността на солидарния длъжник да е достигнала както до непълнолетния приобретател, така и до неговата майка. В тази връзка е изложил мотивите си, съгласно които е преценил, че презумпцията за наличие на знание за увреждането на кредитора е опровергана и по отношение на непълнолетния към момента на сключване на договора приобретател по сделката, който е изявил волята си за самото сключване, и спрямо неговата майка, чието волеизявление е необходимо, за да породи сделката правни последици. Ето защо въззивният съд не е възприел в мотивите си доводите на касатора, от които извежда въпроса си, а чрез тях жалбоподателят на практика изразява несъгласието си с приетото от съда. При тези данни, доколкото поставеният въпрос не съставлява общо основание по смисъла на чл. 280 ГПК, съдът не дължи произнасяне по поддържаните допълнителни основания, както се посочи в мотивите по-горе.
Предпоставки за достъп до касация не са налице и във връзка с процесуалноправния пети въпрос в изложението. Той се извежда от доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен анализ на събраните доказателства и формиране на извод за оборена презумпция за знание само на основата на косвени доказателства, които пораждат единствено съмнение за липса на знание относно увреждащия характер на сделката. Така поставен въпросът е по естеството си фактически въпрос, които изисква преценка на доказателствата, каквато не може да бъде извършена в тази фаза на производството. Свързан е и с оплакванията за неправилност на решението поради формирани грешни правни изводи като последица от неправилен анализ на доказателствата. Тези оплаквания са основания по чл.281 ГПК, а не въпроси по чл.280 ГПК.
Следва да се посочи и това, че във връзка с поставения въпрос касаторът е поддържал противоречие с представената към изложението съдебна практика. Последната обаче в мнозинството си е неотносима към процесния случай, а конкретно с решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на IV г. о. не се установява противоречие в смисъла, вложен от касатора. С това решение в отговор на въпроса дали пълното доказване може да се осъществи само въз основа на преки доказателства, решаващият състав на Върховния касационен съд е разяснил следното:
Пълното доказване е онова, което води до несъмненост в извода за осъществяването или не на даден релевантен за спора факт или обстоятелство. Пълно доказване се изисква при главното и обратно доказване, за да постигнат своята цел, докато за насрещното доказване е достатъчно и само непълно доказване – при което се създава вероятност в съществуването или не на дадени факти и обстоятелства.
Пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства.
Преките доказателства пряко, непосредствено установяват обстоятелствата, отнасящи се към основния факт.
Косвените доказателства дават указание за основния факт само косвено. Те установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Във веригата от косвените доказателства се включват и онези факти, които косвено установяват други косвени доказателства, непосредствено свързани с основния факт.
Всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник било на косвено, било на пряко доказателство, като гражданският процес не въздига определени видове доказателствени средства /веществени, писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещите лица/ като по-значими или категорични в сравнение с други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл. 188 ГПК от 1951 г. /отм./ и съответно чл. 235 и чл. 12 ГПК от 2007 г.
В заключение, пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да установява без съмнение главния факт.
В случая въззивното решение не влиза в противоречие с тези правни разрешения, а е съобразено с тях при А.лиза на доказателствата и формиране на решаващите изводи по спора.
В случая въззивният съд в съответствие с формираната съдебна практика е приел, че в определени случаи когато страните не разполагат с преки доказателства, релевантният факт може да бъде установен и с косвени доказателства, стига при обсъждането им в тяхната взаимна връзка и при спазване на правилата на логиката да бъде изключена друга възможност, освен осъществяването на факта. Преценил е, че показанията на двамата свидетели независимо и убедително установяват липсващи контакти между непълнолетния приобретател и майка му с бащшатаа и бивш съпруг, а също и с родителите на пожследния, като е приел тази трайна липса на фактически отношения за категорично установена от свидетелите и достатъчна по несъмнен начин да опровергае презумпцията за наличие на знание за увреждането, а не само да породи съмнение за липса на такова знание. Процедирайки по този начин не е дал правно разрешение на въпроса, което да влиза в противоречие със съдебната практика.
Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирА. от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
В обобщение не са налице основавания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Предвид изхода разноски за касатора не се следват. В настоящия случай ответната страна е защитавана при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Следователно в тежест на касатора е да заплати на адв. Е. Т. сумата 1 200 лева – определено от съда адвокатско възнаграждение за осъществената пред настоящата инстанция безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. на ответната страна във връзка с чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 48 от 19.02.2024 г., постановено по в. т. д. № 606/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна.
ОСЪЖДА „О. Б. БАНКА“ АД, с ЕИК 000694959 и седалище в гр. София, бул. „Витоша“ № 89Б, да заплати в полза на адв. Е. Т. от АК – Добрич със съдебен адрес в гр. Д., ул. „Д-р К. С.“ ***, сумата 1200 лева – адвокатско възнаграждение за осъществената пред настоящата инстанция безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. на ответника по жалбата Д. И. И..
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:_______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________