Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ вр. чл. 160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) /ДОПК/.

Образувано е по касационната жалба на К.Б с адрес: [населено място], област В., [улица], подадена чрез процесуалния му представител адв. П.Ч, против решение № 737/10.04.2019 г. на Административен съд - Варна, постановено по адм. д. № 1885/2018 г., с което е отхвърлена жалбата му против ревизионен акт /РА/ № Р-03000316007654-091-001/16.03.2018 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - Варна, в оспорената му част, потвърдена от директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" /"ОДОП"/ - Варна при ЦУ на НАП с решение № 101/08.06.2018 г., и е присъдено в полза на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 1139.00 лв.

С твърдения за неправилност на решението, поради нарушение на материалния зокон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост, съставляващи отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3, АПК, касаторът претендира неговата отмяна и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се уважи жалбата и да се присъдят направените разноски. Конкретно доводите в касационната жалба са следните:

1. Неправилност на извода на съда, че липсва плащане по договор за покупко-продажба на недвижим имот с НА № 119/10.09.2008 г.;

2. Неправилно некредитиране от съда от основното и допълнително заключение на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза /ССЕ/;

3. Неправилност на извода на съда за това, че ревизираното лице е предоставило заем в размер на 30 000 лв. на Д.Д на 09.08.2007 г.;

4. Неправилност на приетото от съда, че сумите, получени от ревизираното лице по изпълнително дело № 1081/2008 г., са облагаем доход по чл. 35, т. 3 ЗДДФЛ;

5. Неправилност на извода на съда по отношение на сумата от 77 000 евро с левова равностойност 150 598.91 лв., представляваща получен банков кредит, която е включена в приходната и в разходната част на баланса;

6. Неправилност на приетото от съда, че ревизиращият екип е доказал обстоятелство по чл. 122, ал. 1, т. 7 ДОПК.

Ответникът по касационната жалба - директор на Дирекция "ОДОП" – Варна при ЦУ на НАП - оспорва същата чрез процесуалния си представител юрк. В.И по съображения, изложени в писмена молба от 02.12.2019 г., и заявява искане да бъде потвърдено оспореното първоинстанционно решение, както и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни производства в размер на 2 278 лв.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, е допустима.

Предмет на съдебен контрол в производството пред Варненския административен съд е бил РА № Р-03000316007654-091-001/16.03.2018 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - Варна, в оспорената му част, потвърдена от директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" /"ОДОП"/ - Варна при ЦУ на НАП с решение № 101/08.06.2018 г. Със същия върху данъчна основа, определена по реда на чл. 122, ал. 2 ДОПК във връзка с констатирано обстоятелство по чл. 122, ал. 1, т. 7 ДОПК са установени: задължения за данък по чл. 48, ал. 1 ЗДДФЛ, както следва: за 2011 г. – 10 337.93 лв. и лихва 6 180.86 лв.; за 2012 г. – 183.83 лв. и лихва 91.06 лв.; за 2013 г. – 278.26 лв. и лихва 109.56 лв.; за 2014 г. – 2 394.45 лв. и лихва 699.50 лв. /общо главница 13 194.47 лв. и лихва 7 080.98 лв./.

Съобразявайки задължението си по чл. 218, ал. 2 АПК, настоящият касационен състав преценява решението на Варненския административен съд като валидно и допустимо. Не са налице твърдените от касатора съществени процесуални нарушения, свързани с некредитиране на снъдебно-счетоводната експертиза.

Правилно е приел съдът, че оспорването на РА е допустимо, както и че РА не страда от пороци, обуславящи неговата нищожност. В производството по издаването на акта не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

По материалната законосъобразност на оспореното първоинстанционно решение:

Основният спорен въпрос между страните по делото е за това доказали ли са органите по приходите наличието на обстоятелство по чл. 122, ал. 1, т. 7 ДОПК за всеки един данъчен период, за който с РА са установени задължения за данък по чл. 48, ал. 1 ЗДДФЛ върху данъчна основа по чл. 122, ал. 2 ДОПК, и относно размера на данъчната основа.

Първият данъчен период, за който е установено задължение за данък, е 2011 г., но за да определи размера на наличните парични средства, с които е разполагало ревизираното лице към 01.01.2011 г., ревизиращият екип е изследвал и съпоставил приходите и разходите му през периода 2006 г. – 2010 г. Констатациите в ревизионния доклад /РД/ относно установените в хода на ревизионното производство приходи и разходи за 2006 г. не се оспорват от жалбоподателя и това е потвърдено от основната ССЕ. Към 01.01.2007 г. не са установени разполагаеми суми. Установените приходи и разходи за този период също не са спорни. Наличната разполагаеми сума към 01.01.2008 г. е в размер на 249 797.56 лв., а не установената от ССЕ в размер на 249 928.43 лв., тъй като правилно ревизиращият екип е взел предвид само изтеглените суми от банковата сметка в размер на 250 лв. на 31.07.2007 г., а не постъпилата в размер на 275.23 лв. и не е включил за разлика от вещото лице лихвата по банковата сметка в размер на 0.44 лв.

За 2008 г. жалбоподателят оспорва: 1. непризнаването на приход в размер на 50 000 лв., представляващ заплатена цена по НА № 119/10.09.2008 г., с който К.Б продава на А.М поземлен имот – нива с площ 68 501 кв. м.; 2. Включването в разходната част на сумата от 149 034.25 лв., получена като банков кредит, и изтеглена от него на 24.04.2008 г.

При разрешаването на първия от спорните въпроси първоинстанционният съд правилно е преценил материалната доказателствена сила на нотариалния акт като неразпростираща се върху уговорките между страните по сделката и по отношение на изявленията на страните относно плащането на цената. Те следва да бъдат преценявани с оглед събрани при ревизията и в хода на съдебното производство доказателства. При установени ниски доходи на Михайлова и липсата на доказателства за това, че е разполагала с посочената сума от 50 000 лв., както и с оглед свързаността между лицата по смисъла на пар. 1, т. 3, б. „а“ вр. пар. 1, т. 2 ДОПК, изводът на съда, че не е налице приход, получен от жалбоподтеля през 2008 г. във връзка с тази продажба, е правилен.

Възражението на жалбоподателя, че сумата от 149 034.25 лв., представляваща получен банков кредит, усвоен на 24.04.2008 г., неправилно е включена в разходната част е неоснователно. Тази сума е включена както в приходната, така и в разходната част, с оглед дадените писмени обяснения от ревизираното лице, че тя е изразходвана от него за финансиране на собствения му бизнес, т. е. няма как да е налична към 01.01.2011 г.

Установяванията в РД за 2009 г. и 2010 г. не се оспорват нито с жалбата до Варненския административен съд, нито с касационната жалба. Рентите, изплатени от ЗПК Надежда – Невестино, са включени в приходната част на паричния поток в размера, в който са доказани.

С оглед изложеното по-горе, законосъобразно с РА, изменен с решението на решаващия орган, е прието, че е налице несъответствие между декларираните и получени приходи от ревизираното лице и имущественото му състояние за всяка една от годините, за които са установени данъчни задължения, представляващо обстоятелство по чл. 122, ал. 1, т. 7 ДОПК. Достигайки до този извод, административният съд е постановил правилно решение, съответно на установените от него факти.

По отношение размера на данъчната основа касаторът възразява срещу формираната такава по реда на чл. 35, т. 3 – доход от лихви, които не са такива по банковите сметки. Според него този доход е необлагаем съгласно чл. 13, т. 10 ЗДДФЛ, тъй като се касае за лихви по съдебно установени вземания, които не подлежат на облагане. Видно от цитираната разпоредба режимът на облагане на лихвите по присъдени вземания следва данъчния режим на основното вземане. Доказателства за това, че вземането му от Димитров в размер на 30 000 лв. не подлежи на облагане на някое от основанията в чл. 13 ЗДДФЛ не са представени от жалбоподателя.

Тези съображения налагат извод за неоснователност на касационната жалба. Поради това оспореното първоинстанционно решение като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора основателна е претенцията на ответника по касация за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 1 139 лв.

Мотивиран така, Върховният административен съд, първо отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 737/10.04.2019 г. на Административен съд - Варна, постановено по адм. д. № 1885/2018 г.

ОСЪЖДА К.Б, ЕГН [ЕГН] с адрес: [населено място], област В., [улица]да заплати на НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ - Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" при ЦУ на НАП - гр. В. юрисконсултско възнаграждение в размер на 1 139 лв. /хиляда и сто и тридесет и девет лева/.

Решението не подлежи на обжалване.