Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Пламс - 2001“ ЕООД - [населено място], срещу решение №553 от 04.03.2020г., постановено по в. т.д. №3811/2019г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав, с което е потвърдено решение №3936/31.05.2019г. по гр. д.№12127/2015г. на Софийски градски съд, ГО, І-1 състав.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение, с което е потвърдено решението на СГС за отхвърляне на предявените от „Пламс - 2001“ ЕООД против ДП „Ръководство на въздушното движение“ искове за сумата общо в размер на 2 084 234лв., е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Според касатора очевидно неправилно съдът е приел, че предмет на спора са дължимите от ответника разноски за обектите, за които е учреденото вещно право и тези, които са отдадени под наем, като се твърди, че ищецът претендира разноски за ползването на всички обекти и части от собствения му имот. Сочи се, че от доказателствата по делото се установява, че ответникът фактически е ползвал обекти с площ от 1 119.7 кв. м. допълнително, за които не е заплащал консумативни разноски. Оспорва се извода на съда, че задължението за плащане на разноски е било погасено от „РВД“ чрез плащане. Сочи се, че между страните няма постигнато съгласие за размера на дължимите разходи, съответни на ползваните от ответника площи от хотелския комплекс, нито договореност, че с приемане на частично плащане ще бъдат погасени изцяло задълженията на „РВД“ за заплащане на консумативните разноски в пълния им дължим размер. Излагат се съображения, че въззивният състав нелогично и в разрез с разпоредбата на чл. 20, изр. 2 ЗЗД е тълкувал договорите между страните, при положение, че същите не отразяват създалото се фактическо положение. Прави се аналогия с правния режим на етажната собственост и респ. със задълженията на етажния собственик да заплаща разноските за ползването, поддържането, почистването и отоплението на общите части на сградата. Твърди се, че противно на събраните доказателства, съдът неправилно е приел, че при определяне размера на дължимите разноски не са проверявани първичните счетоводни документи и че вещите лица по двете комплексни експертизи са изготвили заключенията си единствено на базата на представени от ищеца справки. На последно място се оспорва извода на съда, че в случая незаплащането на претендираните разноските не обуславя неоснователно обогатяване на ответника. Претендира се отмяна на въззивното решение и уважаване изцяло на предявените искове с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Извън изложените съображения за „очевидна неправилност“ на въззивното решение, касаторът е формулирал следните правни въпроси:

1. „Следва ли в мотивите към решението си въззивният съд да обсъди доводите на страните и събраните доказателства в тяхната съвкупност?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с постановките в ППВС № 7/1965г., ТР №1/04.01.2001г. по тълк. д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС и решение №79/24.06.2009г. по т. д.№645/2008г. на ВКС, II т. о.

2. „Следва ли въззивният съд да индивидуализира предмета на делото, след като по делото са налице доказателства за отстраняване на противоречие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба, които не са взети предвид от първоинстанционния съд?“. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т. 1 от ТР №1/2010г. по т. д.№1/2010г. на ОСГТК на ВКС, решение №348/26.10.2011г. по гр. д.№473/2010г. на ВКС и решение №77/08.03.2011г. по гр. д.№127/2010г. на ВКС, ГК.

3. „Може ли да се приеме, че при учредяването на срочно и възмездно вещно право на ползване на самостоятелни обекти в сграда с предназначение за хотелски комплекс, между учредителя – собственик и на хотелския комплекс и приемателя е възникнала етажна собственост и същите следва да участват съразмерно на правото си на собственост, съответно на правото си на ползване в разноските за поддръжката на общите части на сградата на основание чл. 41 ЗС, т. е. по силата на закона?“. Според касатора по този въпрос липсва практика на върховната касационна инстанция, поради което отговорът на въпроса би допринесъл за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

4. „Може ли с едностранни конклудентни действия: издаване на фактура и приемане на плащане на основание на едностранно издаден от другата страна протокол, определящ размера на плащането, да се създаде, измени или погаси едно съществуващо правоотношение, което е уредено във формални (нотариален акт и писмено) договори и/или което произтича от разпоредба на закона (в случая чл. 41 ЗС, определящ съразмерност на разноските за общи части)?“. Сочи се, че така формулираният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ответника ДП „Ръководство на въздушното движение“- [населено място], в който се твърди, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същевременно се излагат подробни съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендира се юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК, приема следното:

Касационната жалби е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение №3936/31.05.2019г. по гр. д.№12127/2015г. на СГС, ГО, І-1 състав, с което са отхвърлени изцяло предявените от „Пламс - 2001“ ЕООД против ДП „Ръководство на въздушното движение“ (по-долу „РВД“) искове за сумата 2 084 234лв. с правно основание чл. 57, ал. 1 ЗС и чл. 59 ЗЗД, представляваща разноски за ползване на недвижим имот и разходи за консумативи, свързани с хотелиерско обслужване, туристическо обслужване, транспорт, разходи за външни услуги по озеленяване и дребни ремонти за периода 01.02.2004г. - 30.04.2008г., и за сумата 377 820лв., представляваща лихви за забава за периода 10.01.2007г. - 14.01.2009г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

Препращайки и към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 ГПК, въззивният състав е приел за безспорни между страните следните обстоятелства, релевантни за предявените от ищеца „Пламс - 2001“ ЕООД против ответника ДП „РВД“ искове с правно основание чл. 57, ал. 1 ЗС, чл. 59 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД:

1. на 18.06.1997г. с нот. акт №189 по н. д.№14487/97г. ЕТ„П. Т. Н.“, чийто правоприемник е „Пламс - 2001“ ЕООД, е учредил възмездно срочно право на ползване на ГД „РВД“ (сега ДП „РВД“) върху върху първи етаж – над двата сутеренни етажа, от собствения на едноличния търговец хотелски комплекс „Копитото“, със застроена площ от 328, 02кв. м. Срокът на учреденото право на ползване е осем години, считано от 01.07.1997г. срещу цена от левовата равностойност на 2 300 000щ. д. Съгласно т. 2 от нот. договор ЕТ„П. Т. Н.“ се е задължил за осигури на ползвателя 30% намаление на стойността на храната, както и необходимото хотелиерско обслужване, ползване на център за рехабилитация и спорт, медицински център, обслужване с дежурен лекарски екип и ползване на зала за конференции, безвъзмездно. С нот. акт №46 по нот. дело 273/10.12.1997г.- срокът на ползване е бил удължен с две години при 50% намаление на стойността на храната.

2. с последващ нотариален акт №24 по нот. дело №3312/17.04.1998г е учредено и право на ползване върху първи и втори сутеренен етаж, всеки един със застроена площ от 330кв. м.. Срокът на учреденото право на ползване е десет години, считано от 01.07.1997г., срещу цена от левовата равностойност на 4 380 000щ. д. Съгласно т. 2 от нот. договор ЕТ„П. Т. Н.“ се е задължил за осигури на ползвателя 50% намаление на стойността на храната, както и необходимото хотелиерско обслужване, ползване на център за рехабилитация и спорт, медицински център, обслужване с дежурен лекарски екип и ползване на зала за конференции безвъзмездно.

3. със спогодба от 18.04.1998г. са индивидуализирани обектите, представляващи общи части на хотела, които ЕТ „П. Т. Н.“ предоставя на ДП „РДВ“, а именно: зали за конференции, спортен център, включващ фитнес, басейн, зала за масаж, медицински център, джакузи, ресторант, зала за игри, виенска сладкарница, тенис-кортове, сауна, зала за тенис маса, билярд и флипер, съгласно одобрен арх проект № 305/ 07.03.1998г. Със спогодбата ЕТ е поел задължение да организира за своя сметка екскурзии в рамките на всяка смяна; по време на ски сезона да осигурява за своя сметка ски-оборудване и ежедневно превоз до най-близката писта по избор, считано от 30.11.1998г. за служителите на ползвателя и техните семейства като срокът на така уговореното е до 17.04.2008г., който срок е променен с анекс №1. В случай на неизпълнение от ЕТ е уговорена неустойка, а с анекс №2 била включена и клауза, че „РВД“ ще начисли неустойка за закъснението в размер на левовата равностойност на 3 000 щ. д. за всеки ден забава, считано от 31.12.1999г. до окончателното изпълнение на задълженията на ЕТ по чл. 1 до чл. 6 от спогодбата.

4. с анекс №3 към спогодбата е постигнато съгласие ЕТ да предостави допълнително още четири стаи на „РВД“ вместо плащане на неустойка от негова страна за срок до 01.06.2004г. като впоследствие е бил сключен договор за наем от 11.10.2000г., с който е постигнато съгласие, вместо плащане дължимата по спогодбата неустойка за забава, ЕТ да предостави на „РВД“ ползването на четири стаи в хотела - 209А, 209Б, 309А и 309Б за срок от 5г. и 4м., считано от 11.10.2000г.

5. поради изтичане срока на учреденото право на ползване с НА №189/97г. на 01.07.2007г., с двустранно подписан приемо-предавателен протокол от 02.07.2007г. ползвателят е предал на собственика първия етаж, над двата сутеренни етажа от хотела. С оглед изтичане срока на учреденото право на ползване с НА № 24/1998г., на 17.04.2008г., с двустранно подписан приемо-предавателен протокол от 18.04.2008г., ползвателят е предал на собственика първия и втория сутеренни етажи от хотела.

6. за процесния период 01.02.2004г. - 30.04.2008г. ДП „РВД“ е плащал консумативни разноски на база ежемесечни експертни доклади, в които е определяна стойността им като процентно съотношение на припадащите се на ползвателя разходи от общите разходи на хотела. Експертните доклади са изготвяни на основание Решение на Управителния съвет на ДП „РВД“, обективирано в точка 11 от Протокол №9/31.05.2004г. като в подточка 2 е посочено, че „до окончателно решаване на спора в съда РВД ще заплаща частта от разходи по чл. 57 ал. 1 ЗС, равна на учреденото му право на ползване, в следното съотношение: за ел. енергия - 13, 15 %, за вода 13, 15 % и гориво за отопление - 16, 62 % (или общо 43, 62%). В тази връзка ДП „РВД“ е заплатил на ищеца разходи за ток, вода, ел. енергия и гориво за процесния период, които възлизат общо на сумата 273 013.55лв..

Въззивният състав е посочил, че във връзка със спора между страните за размера на дължимите консумативни разходи за обектите, предмет на учреденото право на ползване и договора за наем, ищецът е представил справки в табличен вид относно общите разходи за хотела за исковия период по месеци, в които са отразени същите по вид и стойност, съответно каква е припадащата се част за ответника, като възприетият критерий за изчислението им е на база проценти от нощувките на служители на ответника, които справки представляват едностранно съставени частни документи и доколкото съдържат изгодни за страната обстоятелства не се ползват с доказателствена сила. От своя страна ответникът е представил Заповед №232/30.03.2004г. на генералния директор на ДП „РВД“, с която в изпълнение на решение на Управителния съвет от 18.03.2004г., е разпоредил държавното предприятие да започне изплащане на ищеца на разноските съгласно чл. 57, ал. 1 ЗС /ток, вода, гориво за отопление, данъци и такси/, съответстващи на частта от учреденото му вещно право на ползване от хотелски комплекс „Копитото“ като със същата заповед е назначил работна група в състав от 7 члена - служители на предприятието, със задача да получат от „Пламс-2001“ ЕООД заверени копия от фактури за заплатените от дружеството разходи за ток, вода, гориво за отопление, данъци и такси за съответните периоди и да се изготвят експертни доклади за стойността на разходите, дължими от ДП „РВД“. Като доказателство ответникът е представил по делото експертен доклад от работната група, извършила анализ на представени от ищеца фактури за заплатени разходи, която е приела, че за да се определят дължимите суми за разноски по вещното право на ползване, трябва да се установи конкретния размер на направените от дружеството разходи за целия хотелски комплекс, след което да се отделят разходите за подобектите: хотелска част; ресторант с кухня и тоалетни; виенска сладкарница с веранди; басейн, фитнес, сауна, тоалетна и топла връзка; камериерски офиси с асансьори; зали за конференции. В експертния доклад е била възприета методика за процентно разпределение на разходите съобразно площта на учреденото право на ползване и предоставените под наем стаи спрямо цялата площ на хотелския комплекс, съотнесен към разгърнатата застроена площ. Въззивният състав е акцентирал върху факта, че ищецът е бил уведомен за приетото решение за плащане на разноските по чл. 57, ал. 1 ЗС и не възразил срещу така възприетата методика.

В обжалваното решение е отразено, че от събраните по делото писмени доказателства - експертни доклади за отчетен период, констативни протоколи за разходвано гориво, издадени двустранно подписани фактури и преводни нареждания се установява, че за исковия период по напълно идентичен начин за всеки месец ищецът е изпращал на ответника документи, удостоверяващи вида и стойността на направените разходи за ток, вода, ел. енергия и гориво за отопление за целия хотелски комплекс, въз основа на които работната група на база посочената методика е изчислявала припадащите се в процент разходи съобразно обема на учреденото право на ползване, като за техния размер по отделни пера ищецът бил уведомяван. От своя страна въз основа тези доклади последният издавал фактури с определената стойност с ДДС с последващото им плащане от ответника по банков път. В приложените по делото преводни нареждания като основание на плащане на разходите са посочени отделните разходи съобразно съставените експертни доклади.

Въззивният състав е посочил, че във връзка с твърдението на ищеца, че така определените разходи като процентно съотношение в експертните доклади на „РВД“ не съответстват на действително потребените от него консумативи и той не е заплатил в пълен размер припадащата му се част от разходите, съответни на ползваните от него обекти, за периода за исковия период, са били допуснати и приети две комплексни експертизи (основна и повторна), от които се установява, че: 1.) общата площ на стаите, ползвани от ответника, е 1 123, 2кв. м. /от общата площ на хотелските стаи 2 313, 3кв. м./ или общо 48, 55 %; 2.) общият размер на общите части на комплекса е 2 226, 2кв. м., а ползваните от ответника части, съгласно спогодбата, е 2 093, 6кв. м., което представлява 94, 04 %; 3.) служителите на „РВД“ са посещавали многократно повече комплекс „Копитото“ в сравнение с клиенти на ищеца през процесния период 01.02.2004 г. - 30.04.2008г., като средният процент за периода е 88, 65 % и 4.) дължимите от ДП „РВД“ суми, определени след разпределение на разходите на база процентното съотношение на посетителите на ДП „РВД“ към общия брой посещения в хотел „Копитото“ е 1 741 199.70лв, от които главница - 1 509 616.78лв. и лихви към датата на исковата молба - 231 582.88лв., а определени след извършване на ОВ експертиза за разходите на ДП „РВД“ за ел. енергия, гориво и вода и запазване на разпределението на останалите разходи на принципа „посещаемост“, задължението на ДП „РВД“ възлиза общо в размер на 1 806 375.10лв, от които главница, 1 567 395.55лв. и лихва към датата на исковата молба - 239 177.56лв.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените искове, въззивният състав е посочил, че за да се уважи иск с правно основание по чл. 57, ал. 1 ЗС следва да бъде установено, че ответникът е титуляр на вещно право на ползване върху един имот и че за този имот са налице разходи, свързани с неговото ползване. Според съда обстоятелството какви части от вещта, представляваща хотелски комплекс, ще се ползват от „РВД“, е уговорено в двустранно подписани между страните документи - нотариални актове, спогодба и анекси към нея като размерът на ползваните от въззиваемата страна части от хотелския комплекс, е определен и от експертите по допуснатите по делото комплексни експертизи. Съдът е отразил, че в нотариалните актове е договорено, че „РВД“ ще ползва безвъзмездно помещения, представлящи общи части на хотела, поради което за преценката дали ответникът е изпълнил задълженията си по чл. 57, ал. 1 ЗС следва да се изходи единствено от помещенията, предмет на учреденото право на ползване, но не и за други обекти в хотелския комплекс.

Апелативният състав е изложил съображения че в случая страните са били постигнали съгласие не само относно начина за определяне, но и по отношение размера на дължимите разноски - чл. 365 ЗЗД, като се е позовал на обстоятелството, че конкретните размери на платените суми са били предшествани от месечни експертни доклади на нарочно създадена от представляващия ДП „РВД“ работна група, която на база създадена методика и обективни критерии, е определила каква е припадащата му се част от ползваните помещения съгласно нотариалните актове и договора за наем спрямо площта на целия хотел и е направила изчисления въз основа предоставените от ищеца документи за направените разходи. В тази връзка е акцентирано върху факта, че въз основа на тези доклади ищецът е издавал фактури за суми за отопление, гориво, ток и вода, съответни на посочените в тях, които впоследствие ответникът плащал. Според съда експертните доклади представляват предложение на ответника за плащане на конкретен размер на разноските, което ищецът е приемал с конклудентни действия, изразяващи се в издаването на фактури за стойността с позоваване в тях на експертните доклади, което пък сочи на извод, че е бил запознат със съдържанието им. В решението е отразено, че по делото липсват доказателства ищецът да е възразявал по начина на определяне на разноските, от което следва, че задължението на ответника за разноски, свързани с ползването за ток, вода, гориво за отопление е погасено чрез плащане.

Отделно въззивният състав е приел, че с оглед правилата за доказателствената тежест по чл. 154 ГПК ищецът следва да докаже фактите, на които основава своите твърдения, а именно - че дължими разноски за консумативи са в по-висок размер от заплатените от ответника. Съдът е посочил, че представените с исковата молба справки в табличен вид относно общите разходи за хотела за исковия период по месеци, в които са отразени същите по вид и стойност, съответно каква е припадащата се част за ответника (при възприетия от ищеца критерий за изчислението им на база проценти от нощувките на служители на ответника), представляват едностранно съставени частни документи и доколкото съдържат изгодни за страната обстоятелства, не се ползват с доказателствена сила. Отразено е също, че двете комплексни експертизи са изготвили заключенията си на база представените от ищеца справки в табличен вид, касаещи заплатените разходи за хотела, без да са проверявани първични счетоводни документи. В тази връзка и доколкото по делото липсват фактури, платежни нареждания и др. счетоводни документи, от които да е видно какви са действително заплатените от ищеца общи разходи за консумативи – ток, вода, гориво за отопление и други, е направен извода, че ищецът не е доказал, че действителните разходи за ползването на хотела са в по-висок размер от заплатените от ответника.

Въззивният състав е счел за неоснователно твърдението на ищеца, че ответникът дължи разноски за ползването на т. н. „обществени обекти“, по отношение на които първоинстанционният съд е приел, че тяхното ползване е уговорено безвъзмездно в т. 2 от описаните нотариални актове. Според въззивната инстанция разходите за поддръжка, отопление, почистване и други дейности, свързани с ползването по предназначение на залите за конференции, спортен център, включващ фитнес, басейн, зала за масаж, медицински център, джакузи, ресторант, зала за тихи игри, виенска сладкарница, ресторант и други обслужващи хотелските стаи общи части на комплекса са разноски, включени в уговореното между страните безвъзмездно хотелиерско обслужване и представляващи част от правото на достъп до т. нар. обществени обекти и хотелиерски услуги.

Във въззивното решение е отразено, че съществото на спора е съсредоточен върху това, дали безвъзмездният характер на уговореното ползване на описаните по-горе общи части включва и безвъзмездното ползване на свързаните с него материали, консумативи и съпътстващи услуги като на този въпрос съдът е сал положителен отговор. В тази връзка апелативният състав се е позовал на т. 2 от двата нотариални договора, в които е обективирана волята на страните да не ограничават безвъзмездния характер на т. нар. „хотелиерско обслужване“ до разходите за труд при неговото осъществяване, нито ползването на центъра за рехабилитация и спорт, медицинския център и залата за конференции - до елементарно използване на тези обекти на хотелиерската инфраструктура, схващано като осигуряване на обикновен фактически достъп до тях. Според съда при липсата на такова негативно разграничение между дейността по обслужването и средствата, необходими за нейното осъществяване и с оглед тълкуване по реда на чл. 20 ЗЗД на действителната обща воля на страните, съобразно целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, следва да се приеме, че безвъзмездният характер на хотелиерското обслужване предполага и безвъзмездно предоставяне на съпътстващите го консумативи и услуги, без които както обслужването, така и ползването на споменатите обекти на вътрешната инфраструктура е невъзможно.

На последно място в обжалваното решение е посочено, че всички останали претендирани от ищеца разноски за консумативи (потребими стоки, свързани с обслужването в хотела-хигиенни материали, кърпи, чаршафи, сапуни, шампоани и др)/, туристическо обслужване, гориво за транспорт на служителите на ответника и поддръжка на микробуси, заплати за персонала на хотела, разходи за външни услуги по ползване на фирми за озеленяване и дребни ремонти, не са свързани с правото на ползване и не съставляват разходи по смисъла на чл. 57, ал. 1 ЗС. Според съда същите не са основание да се приеме наличие на неоснователно обогатяване в хипотезата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, доколкото в т. 2 от нотариалните актове за учредяване правото на ползване, ищецът се е задължил да осигури на ползвателя 30%, съответно 50% намаление на стойността за храна, както и безвъзмездно необходимото хотелиерско обслужване, ползване на център за рехабилитация и спорт, медицински център и обслужване с дежурен лекарски екип и ползване на зала за конференции.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280 ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т. д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не е решен в противоречие с практиката на ВКС и не може да обуслови допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въпросът на касатора: „Следва ли в мотивите към решението си въззивният съд да обсъди доводите на страните и събраните доказателства в тяхната съвкупност?“. Анализът на въззивното решение сочи, че въззивният състав е обсъдил доводите на страните и събраните по делото доказателства, които е счел за относими за правния спор. В решаващите си мотиви съдът е взел предвид и е обсъдил оплакванията на въззивника, свързани с неговите твърдения за дължимост на направените консумативни разходи за всички ползвани от ответника помещения (на тези с учредено право на ползване, на тези въз основа на договора за наем и други) и за всички припадащи се разходи (консумативни разноски и разходи за оборудване и труд и др.) на ползваните от служителите на ответника общи помещения и части от хотела.

Изложените в касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съображения, с които касаторът обосновава значението на поставения въпрос за изхода на делото, всъщност са свързани с несъгласието на касатора с решаващите изводи на съда, което е относимо към правилността на обжалваното решение, която от своя страна не е предмет на производството по чл. 288 ГПК. Не може да се приеме, че въззивният състав в противоречие с практиката на ВКС не е обсъдил възражението на ответника за дължимост на исковите суми на основание чл. 41 ЗС и чл. 51, ал. 1 ЗУЕС. Оплакването на въззивника във въззивната жалба, основано на твърдяно наличие на етажна собственост между страните, е неотносимо за спора, доколкото претенциите на ищеца се основават на задължения на ответника, произтичащи от реализирано възмездно вещно право на ползване и от задълженията му на наемател, а не от неизпълнение на задължения на етажен собственик по чл. 41 ЗС, каквато етажна собственост не възниква по силата на учреденото право на ползване и наем. Отделно следва да се отбележи, че с решаващите си изводи за отхвърляне на исковете, а именно: 1. че ищецът се е съгласил с методиката, възприета от назначената от ответника експертната комисия в изготвените от нея експертни доклади за процентно разпределение на разходите съобразно площта на учреденото право на ползване и предоставените под наем стаи спрямо цялата площ на хотелския комплекс, съотнесен към разгърнатата застроена площ, а не съобразно принципа на „посещаемост“ на служители на ответника; 2. че страните са се споразумели по смисъла на чл. 365 ЗЗД относно размера на дължимите от ответника консумативни разходи при липсата на оспорване на този размер от ищеца и с оглед издадените от него фактури в размер на посочените от ответника суми, поради което следва да се приеме, че задължението на отевтника е погасено чрез плащане; 3. че ищецът не е представил първични счетоводни и други платежни документи, от които да се установи размера на действително заплатените разноски и направените от него разходи, поради което исковете са останали недоказани и 4. че въз основа на направеното тълкуване на клаузите по т. 2 от нотариалните актове, съдът е приел, че страните са уговорили не само безвъзмездно фактическо ползване на посочените в договорите общи помещения, но и липса на задължение за заплащане на разходи на труд и оборудване и др., въззивният съд е дал отговор на оплакванията на въззивника във въззивната жалба.

По аналогични на горните съображения няма характеристиката на въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не е решен в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС въпросът: „Следва ли въззивният съд да индивидуализира предмета на делото, след като по делото са налице доказателства за отстраняване на противоречие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба, които не са взети предвид от първоинстанционния съд?“. В случая е налице твърдение на касатора, което не може да бъде споделено, а именно - че при решаване на спора въззивният съд (аналогично на първата инстанция), не се е съобразил с направените допълнителни уточнения от ищеца (относно претендираните размери на главницата и лихвите) с цел отстраняване на противоречия между обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Следва да се има предвид, че и двете съдебни инстанции са се съобразили с предмета на спора, очертан в изготвения по делото проект за доклад, обективиран в определение от 25.01.2017г. по гр. д.№12127/2015г. на СГС, който не е оспорен от ищеца в съдебното заседание, проведено на 12.12.2017г. Отделно, въпросът не е значим за конкретния правен спор доколкото въззивният състав е изложил доводи за неоснователност (недоказаност) на претенциите, включително ако се приеме, че ползваните от ответника помещения и общи части на хотела надвишават договорените между страните за ползване обекти, както и в случая на констатираното от вещите лица обстоятелство, че служителите на ДП „РВД“ са посещавали многократно повече комплекс „Копитото“ в сравнение с клиенти на ищеца през процесния период.

Не покрива общия селестивен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение въпросът: „Може ли да се приеме, че при учредяването на срочно и възмездно вещно право на ползване на самостоятелни обекти в сграда с предназначение за хотелски комплекс, между учредителя – собственик и на хотелския комплекс и приемателя е възникнала етажна собственост и същите следва да участват съразмерно на правото си на собственост, съответно на правото си на ползване в разноските за поддръжката на общите части на сградата на основание чл. 41 ЗС, т. е. по силата на закона?“. Въпросът въобще не е обсъждан от въззивния съд, поради което не е обусловил решаващата воля на съда по смисъла на т. 1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Отделно същият е формулиран като общотеоретичен въпрос без да е отчетено обстоятелството, че ползването на процесните обекти е в резултат на сключени между страните възмездни договори (с нотарилните договори за учредяване правото на строеж, със спогодбата и анексите къвм мея и с договора за наем), с клаузи, предвиждащи безвъзмедно ползване на определени обекти за определени цели. На последно място не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касация, тъй като липсва неяснота в съдебната теория и практика относно предпоставките за възникването на института на етажната собственост.

Не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение с оглед поставеният от касатора въпрос: „Може ли с едностранни конклудентни действия: издаване на фактура и приемане на плащане на основание на едностранно издаден от другата страна протокол, определящ размера на плащането, да се създаде, измени или погаси едно съществуващо правоотношение, което е уредено във формални (нотариален акт и писмено) договори и/или което произтича от разпоредба на закона (в случая чл. 41 ЗС, определящ съразмерност на разноските за общи части)?“. От една страна въпросът дали чрез осъществените от страните правни действия може да се приеме, че същите са се съгласили относно размера на задължението и за неговото погасяване, е въпрос по правилността (обосноваността) на решението, която не може да бъде преценявана в производството по допускане на касация. От друга страна с плащането на задължението за разноски, произтичащо от ползването на процесните обекти, предмет на договорите за учредяване на вещно право за ползване и на договора за заем, в размер, одобрен от двете страни (както е приел въззивния съд), не се създава, изменя или погасява съществуващо правоотношение, нито се променят съществените елементи на сключените договори.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като решаващите изводи на въззивния съд (посочени и систематизирани по-горе във връзка с въпрос №1 на касатора), не са нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. В тази връзка в случая не може да се приеме „prima facie“, че съдът е допуснал особено тежък порок, водещ до очевидна неправилност на атакуваното решение. Отделен е въпросът, че аргументите на касатора за очевидна неправилност са свързани с твърдения за допуснати от съда нарушения на материалния закон (неправилна правна квалификация и неправилно приложение на чл. 20 ЗЗД), съществено процесуално нарушение (неправилно определяне предмета на спора) и необоснованост (противоречие между доказателствата и приетите за установени факти), които представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не са предпоставка за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК и чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащане на правната помощ касаторът „Пламс - 2001“ ЕООД следва да бъде осъден да заплати на ДП „Ръководство на въздушното движение“ сумата 300лв. – юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №553 от 04.03.2020г., постановено по в. т.д. №3811/2019г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав.

ОСЪЖДА „Пламс - 2001“ ЕООД от [населено място], п. к. 1616, природен парк В., Хотелски комлекс „Копитото“ да заплати на ДП „Ръководство на въздушното движение“ от [населено място], [улица] сумата 300лв. (триста лева) – разноски за касационната инстанция.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: