1О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 106
гр. София, 18.02.2021 г.
В. К. С НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Н. М.
Г. И.
при участието на секретаря
като изслуша докладваното от съдия Г. И ч. т.д. № 216 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.
П. Г. Г. и Н. Г. Г. чрез адв. П. М. обжалват определение от 13.11.2020 г. на Апелативен съд – Варна, 1 състав, с което е потвърдено определение № 260266 от 30.7.2020 г. по т. д. 421/20 г. по описа на ОС – Варна, с което е прекратено производството по исковете им.
Излагат съображения за незаконосъобразност на постановеното определение. Считат, че при предявен иск с правно основание чл. 439 от ГПК, било допустимо позоваването на нововъзникнали факти след влизане в сила на изпълнителното основание. В понятието „факти“ законодателят бил включил не само явления от обективната действителност, но и събития и действия от правния мир с конкретно правно значение. В този смисъл съдебно решение, с което е прогласена нищожността на едно правопораждащо съглашение, представлявала новонастъпил юридически факт на процесуалното право по смисъла на чл. 439 от ГПК. Прогласяване на недействителността на една облигационна връзка означавала отпадане с обратна сила. Нищожността била в латентно състояние до произнасянето на съда. Взискателят бил се легитимирал с валидно притезание, което било реализирано по принудителен ред, независимо, че същото произтичало от нищожен контракт. Именно постановяването на съдебно решени, с което неговата действителност бъде отречена, а не самото предявяване на иск, както неправилно бил посочил АС – Варна, щяло да породи последица заличаване на вземането и до съхраняване патримониума им. Ново обстоятелство по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 2 от ГПК било налице при установяване неистинността на документ, върху който е основано решението. Тази неистинност е съществувала към момента на приключване на съдебното дирене, но едва разкриването й обосновавало възможност за пререшаване на спора. Настоящият казус бил идентичен. Неистинността била констатирана след приемане на изпълнителни действия. А пряка последица от нея била и нищожността на договора и анекса към него. Правният интерес бил неоспорим. Счита, че произнасянето на съда по повдигнатия правен спор е абсолютно необходимо и допустимо, за да бъдат защитени признати от закона права и неправомерно разместване на имуществени блага.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК частните жалбоподатели поставят следните правни въпроси:
1. Допустимо ли е позоваването на новонастъпили обстоятелства по реда и в сроковете по чл. 439 от ГПК, при положение, че длъжникът не е инициирал предварително производства по чл. 423 и чл. 424 от ГПК?
2. Упражняването или неупражняването от страна на длъжника на защитата по реда на чл. 423 и чл. 424 от ПК изключва ли тази по реда на чл. 439 от ГПК, в случай, че е възникнал изискуемият съгласно последната законова норма фактически състав?
По отношение на тези два правни въпроса обосновава наличието на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като постановени в противоречие с константната практика на ВКС, позовавайки се на определение № 831 от 17.12.2013 г. ВКС, 4 ГО.
3. Представлява ли постановяването на съдебно решение, с което се прогласява нищожност на правопораждащия вземането договор, нововъзникнало обстоятелство по смисъла чл. 439 от ГПК и включват ли се в употребеното в разпоредбата понятие „факти“ юридическите такива? По отношение на този въпрос сочи допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Ответникът по частната жалба „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД оспорва частната жалба. Счита, че е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
За да потвърди прекратителното определение на Окръжен съд – Варна по иска на П. Г. Г. и Н. Г. Г. срещу „Агенция за събиране на държавни вземания“ ЕАД, въззивният съд е приел, че така предявените искове са за прогласяване на нищожност на договор за ипотечен кредит в частта относно наследодателя на ищците Г. Г., за когото бил положен неистински подпис и поради това договорът бил нищожен поради липса на съгласие и на представителна власт на М. Н. Г., кредитополучател, са недопустими. Въззивният съд е взел предвид влязла в сила заповед по чл. 417 от ГПК и е приел, че правата на ищците могат да се защитят само с искове по чл. 424 и чл. 439 от ГПК. В конкретния случай претендираните права са такива, че не могат да съставляват нови факти и обстоятелства. Претендираната нищожност на основание посочените от ищците факти, е преклудирана от влизане в сила на заповедта по чл. 417 от ГПК. Всички възражения, засягащи действителността на основанието за издаване на заповед по чл. 417 от ГПК могат да се направят и разгледат само в производство по установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК. Дори когато засягат действителността на договора. Производството по иск с правно основание чл. 422 от ГПК е обусловено от възражение по чл. 414 от ГПК, изходящо от длъжника. Защитата на длъжника се осъществява именно чрез възражението по чл. 414 от ГПК, което обуславя правен интерес от предявяване на иска по чл. 422 от ГПК от кредитора за установяване съществуване на вземането. Именно чрез възражение в исковия процес, длъжникът е легитимиран да защити правата си включително чрез правоизключващо възражение за нищожност на договор. Влизането в сила на заповедта, без подаване на възражение по чл. 414 от ГПК, а в случай, че срокът е пропуснат на основание чл. 423 от ГПК, означава, че правата и задълженията между страните са установени със стабилен съдебен акт. Самостоятелно водене на иск за нищожност на договора, след като заповедта за изпълнение е влязла в законна сила, е недопустим.
Производство по чл. 423 от ГПК било недопустимо, тъй като се явявало нов факт. Определението било законосъобразно.
Допускането на касационно обжалване на въззивното определение, на основание чл. 274, ал. 3 от ГПК се извършва на основанията, предвидени в чл. 274, ал. 3 вр. чл. 280 от ГПК. Законодателят е предвидил, че служебно съдът може да допусне касационно обжалване, само ако има вероятност обжалваното определение да е нищожно или недопустимо – чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 от ГПК. В случая липсват такива основания. В останалите случаи на основание чл. 280, ал. 2 пр. 3 и чл. 280, ал. 1 от ГПК, касаторът следва да обоснове правен въпрос.
По отношение на първите два въпроса, настоящият съдебен състав намира, че не са включени в предмета на спора. В случая предявените искове за нищожност на договор за кредит са приети за недопустими поради стабилизиране на заповедта по чл. 417 от ГПК и провеждането й на действие за праводателя на ищците. Заповедта за изпълнение на парично задължение, съгласно константната практика на ВКС, има задължителна сила за страните и техните правоприемници и установява вземането с неговия правопораждащ факт. В случая основание за издаване на заповедта е извлечение от сметка на банка, кредитор, за когото законодателят е признал право да се снабдява със заповед и разпореждане за незабавно изпълнение въз основа на счетоводните си записвания. Тези счетоводни записвания са основани на определени първични счетоводни документи, като договор за кредит. Следователно по отношение на правопораждащия вземането на кредитора, респ. задължение на длъжника факт – договорът за банков кредит, заповедта има установително действие в отношенията кредитор-длъжник и е задължителна и за правоприемниците им. Следователно в случая наследниците на Г. Г., неговите деца ищците П. Г. и Н. Г. могат да оспорят заповедта само чрез възражение по чл. 423 от ГПК в определените в тази норма срокове, ако са били налице предпоставки за това. А също така и чрез иск по чл. 424 от ГПК. Те могат да оспорят изпълнението чрез иск с правно основание чл. 439 от ГПК. В случая съдът е приел, че така предявените искове на наследниците на длъжник срещу когото е издадена заповед по чл. 417, т. 2 от ГПК и същата е влязла в законна сила, е преклудиран. Право да се оспори договора на основания за нищожност не може да се упражни след влизане в сила на заповедта по чл. 417 от ГПК и докато не е отменена на основание чл. 423 от ГПК. Това право е различно от основанията за отмяна, които по отношение на заповедта по чл. 417 от ГПК са специални и са предвидени в чл. 424 от ГПК. Наличието на това произнасяне, изключва произнасянето на въззивния съд по посочените първи два въпроса. Въззивният съд не отрича правата по чл. 424 и чл. 439 от ГПК, но такива не са включени в предмета на делото. Предвид произнасянето по предявения иск, въззивният съд е посочил, че именно редът на чл. 424 и чл. 439 от ГПК е на разположение на правоприемниците на длъжника, но не и иск за нищожност на правопораждащия установеното със заповедта вземане по договор. В този смисъл липсва произнасяне на въззивния съд по поставените правни въпроси. Допускането на касациноно обжалване изисква, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. 1/2009 г. касаторът да обоснове правен въпрос, включен в предмета на спора и разрешен от въззивния съд по начин, който е обусловил изхода на спора. В случая липсва произнасяне по отношение на правата по чл. 424 и чл. 439 от ГПК на касаторите и не следва да се допуска касационно обжалване поради липса на обосноваване на общо основание и по двата посочени въпроса. Посоченото определение на ВКС, също не може да обоснове общо основание за допускане касационно обжалване, доколкото в него се прави именно и направеното от въззивния съд в настоящия случай разграничение за задължителната сила на заповедта по чл. 417 от ГПК и за правата на длъжника съгласно чл. 424 и чл. 439 от ГПК. Поради липса на общо основание за допускане касационно обжалване, не може да се изследва посоченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
По отношение на третия поставен въпрос, следва да се посочи, че също не е включен в предмета на спора. Липсва позоваване на решение, с което се прогласява нищожност на договор. А е предявен иск за нищожност на договор, който договор е послужил като основание за издаване на заповедта по чл. 417 от ГПК, т. е. оспорване на основание, за което вече има произнасяне на съда със заповед, за която няма данни да е подадено възражение по чл. 414 от ГПК или възражение съгласно чл. 423 от ГПК. Поради това и посоченият трети правен въпрос не е включен в предмета на делото и не може да съставлява общо основание за допускане касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
ОПРЕДЕЛИ
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 260149 от 13.11.2020 г. по описа на Апелативен съд – Варна.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: