Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса /НЗОК/, чрез процесуалния си пълномощник Д. Т. – началник отдел „Финансово, административно и правно обслужване в РЗОК – С. З, срещу решение № 46 от 05.02.2020 г. по в. т.д. № 689/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив, втори търговски състав, с което е потвърдено решение № 416 от 16.08.2019 г. по т. д. № 380/2018 г. на Окръжен съд – С. З. С посоченото решение НЗОК е осъдена да заплати на Многопрофилна болница за активно лечение – Медицински комплекс С. И. Р” ЕООД, [населено място], следните суми:: главница в размер на 164 503 лева по дебитно известие № [ЕГН]/08.12.2015 г. към фактура №[ЕИК]/08.12.2015 г. за извършена болнична помощ по клинични пътеки, ведно с мораторна лихва върху главницата за периода 01.01.2016 г. до 27.12.2018 г. в размер на 49 907 лв., заедно със законната лихва върху неплатената главница, считано от 28.12.2018 г. до окончателното й изплащане; главница в размер на 9640 лв. по дебитно известие № [ЕГН]/08.12.2015 г. към фактура № [ЕГН]/08.12.2015 г. за вложени медицински изделия, ведно с мораторна лихва върху главницата за периода 01.01.2016 г. до 27.12.2018 г. в размер на 2 924 лв., заедно със законната лихва върху неплатената главница, считано от 28.12.2018 г. до окончателното й изплащане; главница в размер на 13 731 лв. по дебитно известие № [ЕГН]/12.04.2016 г. към фактура № [ЕГН]/12.04.2016 г. за извършена болнична помощ по клинични пътеки, ведно с мораторна лихва върху главницата за периода 01.05.2016 г. до 27.12.2018 г. в размер на 3 703 лв., заедно със законната лихва върху неплатената главница, считано от 28.12.2018 г. до окончателното й изплащане.

В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на атакувания съдебен акт на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, с искане за отмяната му, с произтичащите правни последици. Изразява се несъгласие с крайния извод на съда, основан на разпоредби от ЗЗО (ЗАКОН ЗА ЗДРАВНОТО ОСИГУРЯВАНЕ) и Закон за бюджета на НЗОК и на клаузи от индивидуалния договор между страните, за основателност на претендираното от ищеца плащане на превишените стойности на оказана за м. ноември 2015 г. и за м. март 2016 г. болнична помощ. Касационният жалбоподател счита, че съгласно чл. 20, ал. 1, т. 6 от процесния индивидуален договор, условие за заплащане за всеки отделен случай по клинична пътека е извършената и отчетена дейност да е в рамките на стойностите, посочени в Приложение № 2, а в чл. 40, ал. 6 е договорено, че изпълнителят не може да отчита с финансово-отчетни документи извършени дейности/лекарствени продукти/медицински изделия, на стойност, надвишаваща стойностите за съответния месец, съгл. Приложение № 2 към договора. Сочи се, че след като апелативният съд е приел, че тези дейности следва да бъдат заплатени, позовавайки се на чл. 52 от Конституцията на Р. Б, чл. 2, чл. 4 и чл. 35 ЗЗО, чл. 25, чл. 26, ал. 2 ЗЗО, чл. 4 ЗБНЗОК за 2015 г., в действителност е приел, че клаузите на чл. 20, ал. 1, т. 6 и чл. 40, ал. 6 от индивидуалния договор между страните са нищожни поради противоречие с императивни правни норми. Оспорва се и правилността на извода, че претендираните надлимитни дейности в болничната помощ следва да се заплащат със средства от бюджетния резерв на НЗОК. В жалбата са изложени подробни правни доводи, основани на съответни законови разпоредби и на конкретни договорни клаузи.

Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1. Противоречат ли клаузите на сключения през 2015 г., на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗО, договор между НЗОК и лечебното заведение – изпълнител на болнична медицинска помощ, с които се определят стойности /лимити/ за дейностите към договора, резпределени по месеци, на чл. 52, ал. 1 от Конституцията на Р. Б; 2. Подлежат ли на заплащане извършени дейности по сключен през 2015 г., на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗО, договор между НЗОК и лечебно заведение – изпълнител на болнична медицинска помощ, чиято стойност е над определените в Приложение № 2 към този договор стойности /лимити/ за дейностите за съответния месец и 3. Клаузите на сключен през 2015 г., на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗО, договор между НЗОК и лечебно заведение – изпълнител на болнична медицинска помощ, с които се лимитира стойността на извършваните от болницата медицински дейности за съответните месеци в рамките на определения от НЗОК бюджет, нищожни ли са поради противоречие с императивни правни норми и конкретно, с чл. 52 от Конституцията на Р. Б, чл. 2, чл. 4 и чл. 35 ЗЗО, чл. 25 и чл. 26, ал. 2 ЗЗО и чл. 4, ал. 4 ЗБНЗОК за 2015 г. По първия въпрос се твърди, че е решен в противоречие с решение № 2 от 22.02.2007 г. по конст. дело № 12/2006 г., а по останалите два въпроса се сочи допълнителната селективна предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, с оглед цитирана и приложена противоречива практика на първоинстанционни и въззивни съдилища.

Поддържаната от касатора самостоятелна предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК е основана на твърдения за необсъждане на доводите и възраженията на НЗОК, поддържани и във въззивната жалба. В последната част от изложението е поставен процесуалноправен въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички изложени във въззивната жалба възражения и доводи на жалбоподателя, както и да обоснове фактическите и правните си изводи, с позоваване на тълкувателна и казуална практика на ВКС.

От ответника по касационната жалба „Многопрофилна болница за активно лечение – Медицински комплекс С. И. Р” ЕООД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, е депозиран писмен отговор, в който се твърди, че поставените въпроси не отговорят на изискванията по чл. 280, ал. 1 ГПК, а с тях касаторът оспорва по същество законосъобразността на решаващите изводи на въззивната инстанция. Счита въззивното решение за законосъобразно и подробно мотивирано, като е направено искане за присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно: наличието на сключен на 24.02.2015 г. договор между страните за предоставяне на безплатна медицинска помощ, с последващи допълнителни споразумения към него, както и че дейностите, за които се претендира плащане от страна на ищеца, са от категорията по чл. 45 от ЗЗО и НРД за 2015 г. и са реално извършени от страна на болничното заведение, съобразно изискванията, посочени в чл. 46, ал. 2 и 3 от ЗЗО.

В съобразителната част към решението, съставът на Апелативен съд – Пловдив е извършил подробна преценка както на приложимото законодателство, така и на конкретни договорни клаузи. В резултат на тази преценка е извел извод, че конституционното право на гражданите на РБългария на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ и безплатно ползване на медицинско обслужване, може да бъде упражнено в рамките на бюджета на НЗОК за съответната година при условие, че с предвидените разходи за медицинска помощ в този бюджет са съобразени: НРД за годината, договорът, определящ обемите и цените на медицинската помощ, и самите индивидуални договори с изпълнителите. Съдът е коментирал изискването на чл. 4 ЗБНЗОК за 2015 г., изискващо НЗОК да определя на Районните здравноосигурителни каси годишна обща стойност на разходите, разпределена по месеци, а РЗОК да определят стойността на дейностите с изпълнителите на болнична медицинска помощ, разпределени по месеци. Така регламентираното изискване не е възприето като основание за отказ да се заплати надлимитната болнична дейност, извършена през съответните месечни периоди от здравното заведение. Апелативният съд е приел, че разходването на бюджета за годината в един по ранен период, не лишава гражданите от правата им по чл. 52 от Конституцията, а за касата възниква задължението да използва предвидения бюджетен резерв, в какъвто смисъл е и чл. 26, ал. 2 ЗЗО. Допълнително съдът е посочил, че изискването за посочване на стойността на дейностите в индивидуалните договори не следва да се приравнява на обем на възложената за съответното лечебно заведение работа, т. к. съгласно чл. 4 от ЗЗО на задължително здравноосигурените лица се гарантира не само свободен достъп до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, но и свободен избор на изпълнител, сключил договор с районна здравноосигурителна каса. По спорния въпрос - дали за престирана от страна на лечебното заведение медицинска услуга за дейности по чл. 45 от ЗЗО същото има право на възнаграждение, ако е надвишен лимита по съответното приложение към индивидуалния договор, въззивният е взел предвид императивната разпоредба на чл. 45 от ЗЗО. При постановяване на атакувания съдебен акт, апелативният съд не е възприел твърдението на НЗОК във връзка с приложимата Методика за остойностяване и за заплащане на медицинската по чл. 55, ал. 2, т. 2 ЗЗО, действаща след 20.03.2015 г., т. к. в нея е отпаднало условието за отхвърляне на дейността поради превишаване на залегналите в Приложение № 2 към индивидуалните договори стойности. Макар, в случая, лечебното заведение да не е съобразило предвидената възможност за формиране на листа на чакащите, съгл. чл. 22 от Наредба за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ, при липсата на капацитет на изпълнителя на болнична медицинска помощ за хоспитализации, решаващият състав е изтъкнал, че това не води до отпадане на задължението на НЗОК за заплащане на надлежно извършените медицински дейности, съгл. чл. 45 ЗЗО. При липса на бюджетно предвидени средства, плащането на този тип дейност следва да стане при вземане на решения за изменение на съответната бюджетна рамка, което според чл. 4 от ЗБНЗОК е от компетентността на Надзорния съвет на НЗОК. При съобразяване на доказателствата по делото, въззивният състав е посочил, че възможността за такова изменение е била налице и е следвало да стане в рамките на бюджетната година, тъй като заплащането на съответната надлимитна медицинска дейност не съставлява разходване на средства, за които няма бюджетно предвиждане. От друга страна, дори да се установи такова разходване, НЗОК може да се възползва от предвидената в чл. 26, ал. 2 от ЗЗО възможност за покриване на разходи при отклонения от бюджета, за която са били налице нужните предпоставки.

Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт.

Съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на спора, по отношение на който е налице и някоя от предвидените в т. 1 – 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК допълнителни предпоставки. В мотивната част на този акт на нормативно тълкуване е акцентирано и върху липсата на тъждество между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията за касиране по чл. 281, т. 3 ГПК. Съобразявайки тези задължителни постановки, следва да се приеме, че твърденията на касатора за неправилност на обжалваното въззивно решение не биха могли да аргументират наличието на основания за достъп до касация. Освен това, в рамките на селективната фаза на касационното производство, е недопустимо произнасянето по поддържаните от касатора оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт.

Предвид дадените разяснения в ТР, първите два въпроса от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не могат да се преценят като правни, т. к. са пряко съотносими към правилността на въззивното решение за уважаване на исковата претенция за заплащане на надлимитни медицински дейности, извършени от МБАЛ – Медицински комплекс С. И. Р” ЕООД за м. ноември 2015 г. и м. март 2016 г. Този въпрос е основан на поддържаната от НЗОК теза за недължимост на това плащане, която не е възприета от съдебния състав на Апелативен съд - Пловдив. Следователно, въпросът не удовлетворява основния селективен критерий.

При формиране на решаващата правна воля на съда по спорното материално право не е извършена преценка за валидност на сочените от касационния жалбоподател договорни клаузи – чл. 20, ал. 1, т. 6 и на чл. 40, ал. 6, нито са изведени изводи за противоречието им на императивни правни норми. Поради това и въпрос № 3 не е обуславящ за изхода на делото.

Липсата на основния селективен критерий не предпоставя произнасяне по поддържаните от касационния жалбоподател допълнителни предпоставки.

Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Това самостоятелно основание би било налице, когато е налице особено тежък порок, установим от съдържанието на съдебния акт. Очевидна неправилност ще е налице при превратно прилагане на закона или при формирани изводи в явно отклонение от правилата на формалната логика. В случая, атакуваното въззивно решение не може да се квалифицира като очевидно неправилно. Както е видно от съдържанието на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в тази част /част III/, поддържаното самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване е обосновано с доводи, идентични с развитите в касационната жалба оплаквания за процесуална незаконосъобразност на решението поради нарушения по чл. 236, ал. 2 ГПК. Преценката на тези оплаквания е възможна само по реда на чл. 290, ал. 2 ГПК, а необходимостта от извършването й, изключва проявлението на очевидната неправилност по см. на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. В посочената част от изложението е формулиран и процесуалноправен въпрос, макар, че при твърдение за очевидна неправилност, хипотезата на ал. 1 на чл. 280 ГПК е неприложима. За пълнота е необходимо да се посочи, че въпросът, преценяван с оглед общата селективна предпоставка, попада в нейния обхват. Липсват обаче данни за допуснато от въззивния съдебен състав отклонение от задължителните за съдилищата постановки в ТР № 1/04.01.2001 г. ОСГК, в ТР № 1/2013 г., както и от константната практика на ВКС по приложение на чл. 236, ал. 2 ГПК.

Независимо от изхода на делото, ответникът по касационната жалба не е представил доказателства за действително сторени разноски за касационното производство, поради което искането за присъждане на такива е неоснователно.

Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 46 от 05.02.2020 г. по в. т.д. № 689/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив, II търговски състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: