Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция „Миграция“ в Министерството на вътрешните работи, гр. С. бул. „К. М. Л“ №48 срещу Решение №5913 от 17.10.2018 г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело №7318/2018 г.
С обжалваното решение съдът е отменил Заповед №5364з-840 от 22.06.2018 г. на директора на Дирекция „Миграция“, с която на Д.К е приложена принудителна административна мярка „забрана за влизане в страната“ за срок от пет години. І. Становища на страните:
1. Касационният жалбоподател – директорът на Дирекция „Миграция“ в Министерството на вътрешните работи, счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК.
Излага подробно фактическите и правни основания за издаване на заповедта, както и тези, свързани с правния статус на адресата на акта. Счита, че в случая е безспорно установена материалноправната предпоставка за прилагане на мярката по чл. 42з, ал. 1, т. 1 и ал. 3 във вр. с чл. 10, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ (ЗАКОН ЗА ЧУЖДЕНЦИТЕ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ) (ЗЧРЛБ) – осъждане на чуждия граждани за престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от свобода не по-малко от една година. Сочи, че органът в хипотезата на чл. 42з, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ действа в условията на обвързана компетентност.
За недоказано счита приетото от съда противоречие с материалноправни разпоредби. Сочи, че при издаването на заповедта не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, в т. ч. и на чл. 35 АПК. Неправилен счита и извода на съда за нарушение на чл. 6 АПК.
Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли жалбата срещу Заповед №5364з-840. Касаторът се представлява от юрисконсулт В.Т.
2. Ответникът по касационната жалба – Д.К, счита същата за неоснователна. Излага фактите по делото и счита за правилен извода на съда за допуснато от органа съществено нарушение на административнопроизводствените правила, което обуславя отменителни основания по чл. 146, т. 2 и 4 АПК. Правилно съдът е приел, че в оспорения акт не са изложени мотиви с оглед на конкретния случай и не са обсъдени фактите, че е член на семейство, а сега на домакинство на [гражданство], има [произход] и през целия си живот е пребивавал в [държава]. Правилно съдът е приел за необсъдени от органа разпоредбите на чл. 33з и 44, ал. 2 ЗЧРБ.
Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Ответникът се представлява от адв. М.В, Софийска адвокатска колегия.
3. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. ІІ. По допустимостта на касационната жалба:
Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. ІІІ. Фактите по делото:
За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд приема от фактическа страна, че:
1. Д.К е [дата на раждане], гражданин на [държава], с баща – С.К, [гражданство], и майка – С.К – гражданин на [държава], починала; притежавал е право на постоянно пребиваване до 26.01.2018 г.
2. На 14.03.2018 г. по наказателно общ характер дело №1224/2018 г. Софийски районен съд одобрява споразумение между Д.К и прокуратурата, с което г-н Костадинов се признава за виновен в извършването на престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 195, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 194, ал. 1 във вр. с чл. 29, ал. 1, б. „а“ от НК (НАКАЗАТЕЛЕН КОДЕКС) (НК), за което му е наложено наказание една година лишаване от свобода.
3. На 24.01.2018 г. г-н Костадинов постъпва в затвора в гр. С..
4. На 27.06.2018 г. г-н Костадинов е освободен от затвора в гр. С..
5. На 22.06.2018 г. до началника на отдел „Правно-нормативна дейност“ в Дирекция „Миграция“ е постъпила докладна записка от полицейски инспектор за проведен на 21.06.2018 г. телефонен разговор с полицейски инспектор в сектор „Социални дейности и възпитателна работа“ в затвора в гр. С., от когото е получена информация, че „Д.К не е бил наказван за периода на престоя си в затвора. Същият демонстрирал поведение на безразличие към останалите затворници, както и към служителите, работещи в същия. Не е показвал признаци на агресия. Споделял, че е бил наркозависим. Осъждан условно за кражба. Не е изразил намерение, че ще спре да приема наркотици след изтърпяване на наказанието и освобождаване от затвора“.
6. На 22.06.2018 г. до директора на Дирекция „Миграция“ е направено предложение за издаване на заповед, с която на г-н Костадинов, на основание чл. 42, ал. 1, т. 1 и чл. 42з, ал. 1, т. 1 и ал. 3 във вр. с чл. 10, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ, да бъде приложени принудителни административни мерки „експулсиране“ и „забрана за влизане в страната“ за срок от пет години с оглед на извършеното умишлено престъпление и „безразличното му отношение към околните и обществото, подкрепено в доводите изложени в докладна записка с рег. №5364р-11074/22.06.2018 г. за проведен разговор с инспектор в сектор „Социална дейност и възпитателна работа“ в затвора в гр. С., както и че поведението му и характера на извършеното от него престъпление обуславят извода, че присъствието му в страната създава наличие и предпоставки на сериозна заплаха за обществения ред“.
7. На 22.06.2018 г., със Заповед №5364з-840, издадена на основание чл. 42, ал. 1, т. 1 и чл. 42з, ал. 1, т. 1 и ал. 3 във вр. с чл. 10, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ, директорът на Дирекция „Миграция“ прилага на г-н Костадинов принудителна административни мерки „експулсиране“ и „забрана за влизане в страната“ за срок от пет години.
8. На 22.06.2018 г., със Заповед №5364з-839, издадена на основание чл. 44, ал. 6, 8 и 10 ЗЧРБ, на г-н Костадинов е приложена принудителна административна мярка „принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци“.
9. На 27.06.2018 г. г-н Костадинов е принудително настанен в специален дом за временно настаняване на чужденци.
10. По делото са представени: 1.) молба от С.К до директора на Дирекция „Миграция“, с която моли синът му – Д.К, да бъде настанен в семейното жилище на родителите си, част от което е и негово с оглед на придобитото наследство; сочи, че синът му само е роден в [държава] като целият му съзнателен живот е преминал в [държава]; 2.) доказателства за собственост на семейното жилище; 3.) документи, удостоверяващи наличието на достатъчно средства за издръжката на сина си; 4.) удостоверение за сключен граждански брак между С.К и С.Ф; 5.) удостоверение за раждане на Д.К; 6.) акт за смърт на г-жа С.Ф; 7.) свидетелство №2274 от 15.06.1988 г. за завършено основно образование на Д.К от 67 основно училище, гр. С..
11. В хода на съдебното производство органът представя: 1.) Заповед №5364з-818 от 19.06.2018 г. за заместване на директора на дирекцията от заместник-директора за периода 20.06.2018 г. – 23.06.2018 г.; Заповед №8121кч-1156 от 14.06.2018 г., с която министърът на вътрешните работи командирова директора на Дирекция „Миграция“ извън страната в периода 23.06.2018 г. – 23.06.2018 г. ІV. Първоинстанционното съдебно решение:
Въз основа на така установените факти първоинстанционният съд приема от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закона писмена форма и при издаването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, но в заповедта липсват конкретни мотиви, обосноваващи издаването й, което е нарушение на чл. 146, т. 2 АПК.Аистративният орган не е обсъдил всички обстоятелства, релевантни за случая, в т. ч. факта, че бащата на жалбоподателя, който е и единственият му жив родител, е [гражданство], който живее в страната, и е изразил желание и готовност да осигури подслон и издръжка на сина си, като при това семейното жилище, в съответната част, е и на сина му с оглед на придобитото наследство.
Съдът приема, че заповедта е издадена и в нарушение на чл. 146, т. 4 АПК – нарушен е чл. 6 АПК, тъй като не са изложени никакви мотиви за приетия максимален срок на забраната. Нарушен е и чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ, тъй като органът не е отчел релевантните за определяне и прилагане на мярката, визирани в разпоредбата, обстоятелства. Жалбоподателят има родител в страната, който е [гражданство], налице са трайни семейни, културни и социални връзки с [държава].
Въз основа на горното съдът прави извод за незаконосъобразност на оспорената заповед и я отменя.
Изводът на съда е правилен.
V. По съществото на спора:
Върховният административен съд, след като обсъди твърденията и доводите на касатора и възраженията на ответника и провери обжалваното съдебно решение с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, счита същото за валидно, допустимо и правилно.
Касаторът твърди, че обжалваното съдебно решение страда и от трите, визирани в чл. 209, т. 3 АПК порока. Доводи в подкрепа на порока съществено нарушение на съдопроизводствените правила касаторът не сочи. Налице е бланкетно твърдение за допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което не е подкрепено с нито един конкретен довод, а само касаторът е този, които може да дефинира кои процесуални правила счита, че съдът е нарушил по отношение на него. С оглед на разпоредбата на чл. 218, ал. 2 АПК касационният съд не се произнася служебно по порока съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това съдът не дължи произнасяне по този твърдян порок.
Доводите за неправилност на обжалваното съдебно решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост съдът ще разгледа едновременно.
Касаторът счита за неправилен извода на съда за нарушение на чл. 146, т. 2 във вр. с чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК, тъй като оспореният акт съдържа фактически и правни основания. Вярно е, че оспореният акт съдържа правно основание – чл. 42з, ал. 1, т. 1 и ал. 3 във вр. с чл. 10, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ. Тези разпоредби оправомощават органа да приложи принудителната административна мярка „забрана за влизане в страната“, но за да бъде конкретно издаденият въз основа на тях акт законосъобразен е необходимо визираните в хипотезата на правната норма юридически факти да бъдат надлежно доказани по делото.
Релевантните юридически факти за соченото от органа правно основание за прилагане на принудителната мярка са лицето да е чужд гражданин по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗЧРБ и да е осъдено за извършено умишлено престъпление на територията на страната, което съгласно българския закон се наказва с не по-малко от една година лишаване от свобода. От доказателствата по делото е безспорно, че касаторът е чужд гражданин по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗЧРБ – гражданин е на [държава], и е осъден за престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 195, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 194, ал. 1 във вр. с чл. 29, ал. 1, б. „а“ НК, за което се предвижда наказание повече от една година.
Тези факти безспорно доказват осъществяването на материалноправната предпоставка за прилагане на процесната принудителна мярка, но сочената от органа материалноправна предпоставка не е единствената, релевантна за прилагане на процесната мярка. Доводът на касатора, че по отношение на мярката по чл. 42з, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 10, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ органът действа в условията на обвързана компетентност и не е задължен да отчете изискванията на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ е неправилен, в противоречие с материалния закон. Разпоредбата на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ е приложима по отношение на всяка една мярка, която се прилага по реда на ЗЧРБ (ЗАКОН ЗА ЧУЖДЕНЦИТЕ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ) и няма правна норма, която да изключва приложението й при прилагане на мярката забрана за влизане в хипотезата на чл. 42з, ал. 1 във вр. с чл. 10, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ. С оглед на това правилен е изводът на първоинстанционния съд за допуснато от органа нарушение на изискването на чл. 146, т. 2 във вр. с чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК в частта досежно непосочването на правното основание по чл. 44, ал. 2 АПК.
Правилен е и изводът на съда за нарушение на материалния закон поради необсъждане на визираните в чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ обстоятелства по отношение на адресата на акта.
Както обосновано приема и съдът, органът не е обсъдил факта на пребиваване на ответника практически през целия му съзнателен живот в страната – за да завърши основно образование като редовен ученик в [народност] училище на територията на [населено място] очевидно най-малкото от дванадесет-тринадесет годишна възраст пребивава в страната. Не е обсъдил и факта, че родителят на ответника е [гражданство], който живее в страната, както и че чуждият гражданин няма семейни, социални и културни връзки със страната по произход. Не е събрал доказателства за поведението на чуждия гражданин по време на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода – приложената по делото докладна записка за проведен разговор с полицейски инспектор в сектор „Социални дейности и възпитателна работа“ в затвора в гр. С., е само индиция за този релевантен факт и не доказва оценката на поведението на чуждия гражданин от компетентните органи в администрацията на затвора. Органът не е събрал и осъдил абсолютно никакви доказателства за живота и поведението на ответника до влизането му в затвора, в т. ч. и за семейните му отношения.
Несъбирането на доказателства за тези релевантни за законосъобразността на мярката факти и тяхното необсъждане от органа прави оспорения акт материално незаконосъобразен, тъй като изискванията на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ са националната разпоредба, която пряко регламентира гарантираното от чл. 8, §1 на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ) право на неприкосновеността на личния и семейния живот. Допустимата, с оглед на §2 на чл. 8 от ЕКПЧОСнамеса на държавата в упражняването на това право, следва да бъде надлежно доказана, а в случая, дори от малкото доказателствата по делото е видно, че правото на личен и семеен живот на чуждия гражданин би било накърнено, без да е доказано наличието на предпоставките, при които това е допустимо.
Правилен е изводът на съда за допуснато от органа нарушение на чл. 6 АПК, тъй като без каквито и да е мотиви органът е определил максималния срок за прилагане на мярката. Продължителността на мярката е съществен фактор за ефективността на предотвратяващия й характер. Именно поради това законодателят е определил максимум на продължителността й, но е оставил в дискрецията на органа да определи конкретния й срок. Това органът следва да направи като отчете всички релевантни обстоятелства от значение за конкретния случай. Съществуването на няколко законосъобразни решения досежно продължителността на мярката изисква органът да посочи мотивите, поради които приема конкретното решение или поне тези мотиви да могат да бъдат изведени от фактическите и правни основания на акта. Това дава възможност на съда от една страна, да извърши проверка за спазване на границите на оперативната самостоятелност на органа, а от друга – да провери спазването на принципа на съразмерност на наложената мярка – чл. 6 АПК.
В случая органът не е посочил никакви причини за определения максимален срок на мярката. Соченото в мотивите на акта, „че поведението му и характера на извършеното от него престъпление обуславят извода, че присъствието му в страната създава предпоставки за сериозна заплаха за обществения ред“ е фактически основание за прилагането на принудителната мярка „експулсиране“, която обаче нито към датата на издаване на акта, нито към датата на приключване на устните състезания в първоинстанционния съд и в настоящото съдебно производство е влязла в сила. Дори и да се приеме, че в тези мотиви и в предложението, към което заповедта препраща, се съдържат и основанията за предвидения максимален срок на мярката, то тези мотиви по никакъв начин не изпълняват изискването за конкретна преценка на всички релевантни факти. Най-малкото не е ясно какво обоснова преценката за сериозна заплаха за обществения ред с оглед на вида и предмета на престъплението, която сериозна заплаха евентуално би могла да бъде мотив за определения максимален срок на мярката. Следва да се посочи, че представената от касатора в касационното производство справка за съдимост не е била предмет на обсъждане от органа, а касационната жалба на органа не е средство за мотивиране на акта му.
Видно от изложеното доводите на касатора за неправилност на обжалваното съдебно решение са неоснователни. Съдът правилно е установил приложимите материалноправни разпоредби, правилно ги е тълкувал и приложил към доказателствата по делото. Това прави решението му правилно, поради което съдът следва да го остави в сила.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение №5913 от 17.10.2018 г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело №7318/2018 г.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.